Изтребление

45.

Червеите не се бяха отказали. Копаеха трескаво под нас, надълбоко.

— Има нещо голямо, сър. Метално — каза капитан Сарин, като разлистваше изображение на екрана. — На триста метра дълбочина. Може би там скалата е по-мека и е по-лесно да се копае.

На големия екран се виждаха следи като от пръсти. В един момент следите се бяха събрали и се движеха вкупом към лагера ни. Гледах изображението и тревогата ми растеше. Видно бе откъде започват тунелите. Обратното проследяване сочеше право към гигантската планина.

— Ще следим данните от сензорите, сър — каза майор Робинсън. — При това темпо ще минат часове преди червеите да стигнат под нас.

Продължавах да зяпам екрана и да мълча. Тази нова атака не ми харесваше.

Нечия малка и силна ръка подръпваше телчетата, които затваряха раните ми. Знаех, че е Сандра. Даваше ми знак, че иска да отидем в нашата стая, за да си почина. Искаше да ме изкара от командния център и да ме вземе под своите „нежни“ грижи. Но си даваше сметка, че не бива да ме командори на всеослушание. Не беше част от щаба, поне официално, и беше достатъчно съобразителна да не прекъсва разговор между висшестоящи офицери.

Обърнах се да я погледна с нещо като усмивка. Май усмивката не ми се получи, поне ако се съдеше по намръщената ѝ физиономия. Разбрала бе, че няма да се съобразя с желанията ѝ.

— Сандра, благодаря ти за помощта. Справи се отлично, както винаги. А сега би ли се върнала на мястото си в офиса?

Тя кимна, но отровният ѝ поглед беше красноречив и без думи. Не ми помогна да навлека горната част на костюма. Фръцна се и излезе от командния център. Ако не беше пружинният механизъм на вратата, със сигурност щеше да я затръшне. Трудно откъснах погледа си от нея — не знам как и защо, но когато беше ядосана, изглеждаше още по-секси.

Офицерите ми явно се почувстваха неудобно заради тази поредна сцена, макар че се опитаха да прикрият реакцията си, докато аз зяпах след Сандра като гимназист. Цялата тази история беше крайно непрофесионална, обаче изобщо не ми пукаше. Да рискуваш живота си в престрелка с извънземни червеи на новооткрита планета в служба на господари роботи също излизаше от рамките на нормалното. Старите правила не важаха, затова си създавахме нови. Пъхнах ръце в ръкавите на костюма и дадох знак на нанитите да го запечатат.

Насочих вниманието си към офицерите и почуках по екрана върху изображението на вражеските единици. Образът се приближи. Уви, приближението не показа нови неща. Схематичният куб в предупредително жълто просто стана по-голям.

— Ами ако е някоя от термоядрените им мини? — казах аз, изричайки на глас мисълта, която ме глождеше от известно време.

— Досега не са ни атакували по този начин — възрази Робинсън. — Едва ли биха рискували с радиационно замърсяване толкова близо до крепостта си.

— Да, но не е изключено да са променили плановете си след неуспешната атака. Може би радиацията вече им се струва приемлив компромис.

Робинсън въздъхна.

— Възможно е, сър. Всичко това никак не ми харесва. Инициативата е у противника. Досега ние само реагираме на атаките му.

— Ами да променим това. Разпрати танковете в обход. Да летят ниско с насочени надолу сензори. Искам да знам какво има под повърхността между нас и настъпващите вражески единици. След като заемат позиция, да изключат всички системи освен сензорите. Трябва да засечем точните позиции на врага. Прихванат ли нещо, да предадат незабавно данните.

Робинсън не бързаше да изпълни заповедта ми. Вместо това ме погледна разтревожено.

— Вече изгубихме четвърт от танковете, сър, а те бяха най-ефективните в последната битка.

— Не ме интересува. Врагът трудно ще се промъкне към танковете, без да бъде прихванат навреме от сензорите им. Червеите няма да ни нападнат от въздуха или по повърхността. Ще копаят под нас. Така действат. Ако ги засечем навреме, ще имаме предимство. Ако не друго, ние се движим по повърхността по-бързо, отколкото те — под земята.

Това сложи край на възраженията и щабът ми изпълни заповедта. Танковете заеха позиции между нашата база и исполинската планина, надвиснала недалеч в мрака. Знаех, че Сандра дебне като паяк в офиса ми, затова не припарвах натам. Поисках си нещо за ядене и пиене и получих сандвич с риба тон, който не беше направен с риба тон. Прокарах го с вода от мека бутилка. Поне водата беше студена и с приятен вкус, макар да знаех, че е рециклирана многократно. Нанитите бяха царе на филтрирането.

Танковете бързо откриха врага. След няма и час вече имахме ясна представа за ситуацията.

— Намират се на километър и половина под земята, сър — каза навигаторът, когото бяхме натоварили със задачата да следи подземните действия на противника. — Но се придвижват нагоре, към повърхността.

— Нека се опитаме да предвидим къде ще се намират след три часа — казах аз.

Навигаторът направи необходимите изчисления. Получи се нещо като конус, в който попадаха няколко от плитките тунели, които вече бяхме отбелязали на картата си — онези, които червеите бяха използвали при първия си щурм.

— Ето тук — казах и посочих един участък в горния ръб на конуса. — Ще излязат тук.

— Това води право към центъра на базата — каза майор Робинсън. — Едва ли биха избрали толкова директен подход.

— Дотук червеите не демонстрират сложно стратегическо мислене. Ще ги чакаме при това разклонение.

Всички взеха да мигат насреща ми.

— Ще ги чакаме, сър? — попита майор Робинсън.

— А ти какво си мислеше, майоре? Нали затова поисках танковете да сканират района. Идеята е да слезем под земята и да ги спрем, преди да са разтопили новата ни база и лъскавите ни стоманени тухли с термоядрената си бомба.

— Наистина ли е необходимо, сър?

— А ти какво друго предлагаш? — попитах аз.

— Бихме могли да взривим експлозиви в изходния тунел и така да го затворим.

— Това е като да удавиш риба. Те са червеи, човече. Ще прокопаят друг тунел.

— Бихме могли поне да опитаме…

— Не. Няма да поемам излишни рискове с термоядрена мина.

— Ами ако я възпламенят в лицата ни?

— Тогава няма да ни трябва погребение, защото ще сме мъртви под земята — сопнах се аз. Ставах раздразнителен и всички тези дребни възражения не ми помагаха. Планът ми криеше голям риск. Знаех го. Всички го знаехме. Само че това беше аргумент в полза на бързи и агресивни действия. Не познавахме този свят и нямаше къде да отстъпим. Нямахме своя територия, свои държавни граници. Трябваше да ги ударим и да продължим да ги удряме, докато някой не спечели — ние или те.

Гледах екрана и изведнъж се дадох сметка, че в тази игра макросите бяха умниците. Ето ни тук, два биологични вида, счепкани в безмилостна война, а те клечат в орбита и чакат търпеливо и в безопасност. Какво ги интересуваше дали ще спечелим? Догодина можеха да се върнат с нов легион земни пехотинци или с друг „съюзник“ от друг притиснат до стената свят.

Колкото повече мислех за това, толкова повече растеше омразата ми към макросите. Не че някога ги бях харесвал.

След още час вече бях решил лично да поведа бойците в тунелите. Майор Робинсън се умърлуши, когато му съобщих решението си. Знаех, че му се иска той да командва акцията. Често си бяхме говорили, че трябва да натрупа опит на терен. Фактът, че отново го оставям в тила, беше равносилен на шамар в лицето. Излизаше, че не вярвам, че е способен да се справи със задачата. И си беше точно така. Залогът беше прекалено голям. Червеите трябваше да загубят това сражение бързо и решително. Иначе следващия път току-виж се сетили да ни атакуват от няколко посоки едновременно… ако имаше следващ път. Не ми се мислеше какво щяхме да правим, ако настоящата атака идваше от множество посоки. Единствената ни отбранителна стратегия би била да побегнем с все оборудването, а предвид петстотинте тухли, които трябваше да мъкнем със себе си, никога не бихме могли да надбягаме червеите, макар те да копаеха под земята.

— Трябваш ми тук, в командния център. Ти имаш отличен поглед върху голямата картинка, майоре — казах с надежда четките да му подпрат самочувствието.

— По-добър от вашия ли, сър? — попита той.

— Хайде да не прекаляваме, майоре.

— Извинете, сър. Каква част от войските ни ще поведете на това свое сафари?

Изгледах го остро.

— Проблем ли има, майоре?

— Просто трябва да внеса нужните корекции в графика с дежурствата, полковник.

— Ще взема три роти. Има три точки, към които червеите биха могли да се насочат, ако искат да използват съществуващите тунели, за да ускорят придвижването си. Аз ще поведа ротата при средната точка, защото смятам, че точно натам ще се насочи нашият лишен от въображение противник.

Майор Робинсън съсредоточи вниманието си върху своя участък от голямата компютърна маса — вкарваше необходимите команди, за да пренасочи три роти пехотинци към новата задача.

— Нещо друго?

— Да. Трябва да се придвижим, без да привличаме внимание. Светлините и приемниците на костюмите да бъдат включени, но не и предавателите. Идеята е червеите да не разберат какво ги чака в края на тунела.

Робинсън продължи да шари с пръсти по масата. Личеше си, че е раздразнен.

— Майоре, ела да си поприказваме в моя офис — казах аз.

— Слушам, сър — каза той и се изправи. Мина покрай мен сковано, без да ме поглежда. Явно не беше изненадан.

Тръгнах след него. Сандра ни посрещна като стриптийзьорка, изскачаща от торта на ергенско парти. За щастие, беше облечена. Изстреля се от стола си с широка усмивка и едва не се спъна в собствените си крака, като видя, че не съм сам.

— Сандра, би ли ни извинила за момент? — казах аз.

Сандра кимна и се плъзна покрай мен, като пътьом ме бръсна с пръсти по гърдите. Умееше го това — да заостри вниманието ми дори с най-беглия жест. Роден талант.

Обърнах се към Робинсън, който ме гледаше самодоволно.

— Не трябва ли да тръгвате вече, сър? — каза той.

— Какъв ти е проблемът, Робинсън?

— Нямам проблем, сър. Моля да ме извините, ако… ако неволно съм ви настъпил плаща, така да се каже.

Застинах.

— Супермен носи плащ, майоре, не аз.

— Именно, сър.

Изгледах го продължително.

— Наистина ли искаш да го направиш, Робинсън? Това ще е първата ти задача в реална бойна обстановка.

— Не е точно така, сър. Сражавах се в Северна Африка…

— Стига глупости! — прекъснах го. — Това тук не ти е банда недохранени бунтовници с автомати. Говорим за триметрови червеи в тъмен тунел. Червеи в много лошо настроение.

Робинсън вдигна рамене и тръгна към вратата.

— Не съм те освободил, майоре.

— Моля за разрешение да се върна на поста си, сър — каза той, все така без да ме поглежда.

Свъсих вежди, поех си въздух и го задържах, преди да издишам.

— Ти ще поведеш хората в тунелите. Но гледай да не прецакаш ситуацията, майоре.

Той ме погледна с нескрита изненада.

— Не вярвах, че ще ми възложите мисията.

— И какво, онова с разглезеното хлапе е било само театър, така ли?

— Не, сър. Ще поведа експедицията.

— Изчезвай. И гледай да се върнеш.

Робинсън тръгна с бърза крачка към шлюза, решително и енергично. Не се беше сражавал с макросите. Не се беше сражавал с червеите. Не в лично качество и не в близък бой. Беше развълнуван и щастлив. Гледах след него с тревогата на притеснен баща. Все едно току-що съм дал на подрастващия си син ключа за любимото си ферари.