Изтребление

14.

Наближаваше полунощ и гората гъмжеше от любопитни създания. Разни неща бръмчаха, шумоляха и трополяха в мрака сред дърветата. Понеже съм доверчива душа, не носех портативния си лазер. Е, все пак носех един деветмилиметров в кобур на кръста си, бях се нагиздил и с бойния си костюм. Кевларът на защитната жилетка и нанитите щяха да ме предпазят кажи-речи от всичко освен от изстрел в главата.

Кер стоеше в мрака и пушеше. Не го бях виждал да пуши, но винаги ми беше приличал на човек, който трябва да държи пура в ръка. Лулата в устата му ме изненада донякъде. Чашката ѝ грееше в оранжево. Не виждах ароматния дим, но го подушвах.

— Нали си даваш сметка, че тази среща те поставя в неизгодно положение, Ригс? — каза генерал Кер.

— Давам си.

— Намираш се твърде далече от отбранителната ви линия. Моите момчета — ако се криеха в дърветата ей там, да речем — биха могли да те свалят с един изстрел.

— Вярно — казах. — Знам също, че мога да ви убия с голи ръце за по-малко от секунда.

Кер се вгледа в очите ми.

— Това няма да ти реши проблема.

— Нито вашият снайперист ще реши вашия проблем.

Кер кимна.

— Добре, Ригс. Заинатил си се. Това мога да го разбера. — Посочи потрошените обгорели бетеери. Жестът му беше обвинителен. — Инатът ти уби много свестни мъже, полковник.

— Не аз разпоредих нападението.

Кер разпали лулата си — запалката му грейна с металическо златно в тъмнината. Насмалко да го попитам защо пуши лула. Постоянното припалване ми се струваше досадно. Но не попитах нищо, просто си стоях, чаках и се питах дали припалването на лулата не е уговорен сигнал за някой снайперист. Не бях в настроение за празни приказки.

— Затова ли сме тук, генерале? — попитах накрая. — За да пушите и да ме заплашвате?

— Хрумна ли ти нещо ново за Сините, Ригс?

— След последния ни разговор ли?

— Не си ли любопитен за тях? Ние стигнахме до нова теория защо не могат да напуснат родния си свят.

Примигнах в мрака. Кер чакаше. Оставих го да почака няколко дълги секунди. Накрая не издържах.

— Добре де. Каква е теорията?

— Всички са мъртви. Видът им е измрял. Затова роботите им се щурат насам-натам и вършат откачени, безсмислени неща.

Замислих се, после кимнах и казах:

— Може и да сте прави.

— Според моите учени тази теория е най-вероятната. На все пак е само теория. Освен това дойдох, за да ти кажа едно нещо. Тази борба за надмощие свърши. Приключва в този момент. Можете да задържите оръжията си, дори и острова. Не е притрябвал на никого. От вас се иска само да ни предадете доброволно лагера с извънземните машини непокътнати и да си тръгнете по живо, по здраво. Това е последният ви шанс, последното предупреждение.

Претеглих го с поглед, макар да беше само силует в мрака. Не приличаше на човек, който блъфира. Не го бях виждал да блъфира за каквото и да било.

— Иначе какво ще направите? — попитах. — Ще ни пуснете ядрени бомби?

Кер килна глава, сякаш обмисляше идеята.

— Има и други варианти. Бихме могли да използваме бомба с електромагнитен импулс. За това помисли ли?

— Интересно хрумване, но ние и така почти не използваме комуникационната си система.

— Мислиш на дребно, Кайл — изсумтя той. — Нямам предвид няколко киловата. Говоря ти за електромагнитно цунами, способно да изпържи всяка електроника.

Поклатих глава.

— Едва ли ще свърши работа. Нашите реактори и лазерни оръдия ще издържат дори на това.

— А нанитите ви? Те ще издържат ли?

Стреснах се. За това не се бях сетил. Нанитите сигурно използваха някакви електрически вериги. Възможно ли бе да се тръшнат с милиарди, като гигантски рояк хищни скакалци, поразени от божията ръка?

— Да, нанитите… — каза Кер. — Бедните буболечици.

— На теория звучи изпълнимо, но трудно ще го приложите на практика — казах небрежно, макар стомахът ми да се беше свил на топка.

— Вече го тествахме. Какво ще правят хората ти, когато се окаже, че не могат да вдигнат собствените си лазери? Ще нападат по земята, повлечени от тежестта на реакторните си раници. А какво ще правят умните ти оръжейни кули, когато мозъчните им кутии дадат на късо?

Присвих очи, все така вперил поглед в него.

— Вече да сте го направили, ако вярвахте, че имате шанс за успех. Нещо ви спира. Страхувате се от нещо — казах, после щракнах с пръсти. — Фабриките. Не искате те да пострадат. Не бихте рискували електромагнитните бомби да унищожат и тях.

Генерал Кер въздъхна като снизходителен баща.

— Няма значение, Кайл. Скоро ще опрем и до това… или до нещо по-лошо.

— Какво е по-лошото?

— Хич не ти трябва да знаеш.

— Ядрени бомби? Безпредметно. Защо да унищожавате фабриките?

Кер поклати глава.

— Не всички подобни оръжия унищожават хардуера, Кайл.

Изведнъж си помислих, че знам накъде бие. Пот се стече в косата ми. Гъделичкаше ме ужасно.

— Неутронни бомби? — попитах. — Не ги ли забранихме още през седемдесетте?

— Забранявали сме много неща, Ригс. Не всяка забрана се следва с точките и запетаите.

Замислих се и колкото повече мислех, толкова по-малко ми харесваше. Една неутронна бомба щеше да ни избие до крак, но смъртоносната радиация нямаше да засегне оборудването. Нищо в района нямаше да оцелее, дори големите тропически хлебарки, които щъкаха навсякъде.

— Трябва ни още малко време, Кер — казах накрая.

— За какво? Защо да ти давам още време? Последния път ти използва отсрочката да построиш лазерни кули и да гръмнеш бетеерите ми.

— Беше самоотбрана.

Кер махна с ръка. Направи крачка към мен, после още една. Носът му се озова на двайсетина сантиметра от моя.

— Добре ме чуй, Ригс. Нямаш избор. Вече щяхме да сме приключили с вас, но големите клечки още не са събрали смелост да дадат съответната заповед. Разполагаме с всичко необходимо. Разбираш ли?

Кимнах. Той се обърна и си тръгна. Не каза довиждане, нито ми стисна ръката. Вместо това пое мълчаливо към хеликоптера си. Можех да го убия, ако вярвах, че това ще е от полза. Само дето знаех, че няма да е.

Върнах се в лагера и се хванах на работа. В два след полунощ първият реещ се танк беше почти завършен. Междувременно ми беше хрумнала друга идея. Реших да маскирам танковете. Направих ги да приличат на лодки. Големи лодки.

Не беше толкова трудно, колкото изглежда. Нанитите, когато са в голямо количество, приличат на умен течен метал. Правилно инструктирани, те могат да генерират най-различни структури. Могат да се издуят във всяка форма, която им опишеш — така бях направил тоалетната чиния на „Аламо“. Сега вместо тоалетна чиния направих корпус във формата на голяма патрулна лодка. Вътре се намираха оръжията и пехотинците — по двайсет души във всеки съд, плюс един, който да управлява лодката и да работи с оръдието. Мозъчните кутии бяха толкова нови и неопитни, че имаха нужда от човек, който да им задава мишените чрез гласови команди.

В четири сутринта вече имах единайсет такива машини. Заради допълнителната тежест на товара щяха да се плъзгат на сантиметри над водната повърхност, вместо да летят на седем метра височина, но Четиринайсет твърдеше, че загубата на височина ще е единственият проблем в повратливостта им. Потърсих отново Кер и той отговори веднага. Усмихнах се — явно ни бяха наблюдавали зорко, целите в пот. Лесно можех да си представя какво им се върти в главите: „Онова откачено копеле Ригс пак е намислило нещо!“.

— Ригс? Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Кер.

— Не си ли виждал транспортьори? Изтеглям се. Кажи на хората си да не стрелят… ако изобщо имаш хора на позиция.

— Добре — каза Кер. — Това е страхотна новина. И точно навреме, между другото.

— Ще ми трябва още час да натоваря.

— Едва ли можеш да натовариш фабриките на тези свои метални цепелини или каквото там строиш.

— Не бих си го и помислил, генерале. Пък и фабриките са твърде големи. Не се съмнявам, че шпионските ви сателити вече са прехвърлили данни за анализ към твоите учени глави. Какво е заключението им?

Кер се поколеба.

— Твърдят, че не можеш да натовариш друго освен хора и дребно оборудване. И че дори да откраднеш една-две машини, няма да имаш материали, с които да ги захраниш.

— Именно. Така че стига си се притеснявал. Ригс — край.

Обърнах се към Сандра и Кроу, които ме гледаха стреснато.

— Това би трябвало да ни спечели час-два — казах им. — Като ни види да се изтегляме по водата, ще реши, че е спечелил.

— Няма ли да превземат веднага лагера? — попита Кроу. — Не правят ли така победителите?

Усмихнах се.

— Не съм обещавал да изключа кулите.