Изтребление

20.

Оставих генерала на грижите на двама гневни пехотинци, а самият аз тръгнах към командния център. Песъчливата почва хрущеше под ботушите ми.

Едно нещо ме вбесяваше най-много — дори повече от мисълта, че са ме преметнали и подлъгали да изоставя база, която съм можел да задържа с лекота и задълго — и това беше необходимостта да се включа в театъра им. Волю-неволю трябваше да се престоря, че приемам „искреното“ извинение на президента. Истината бе, че нямах избор. Каква полза би имало, ако разкриех истината? Бих могъл гневно и публично да отрека версията на правителството, но това с нищо нямаше да помогне за отбраната на планетата. Напротив, Звездната армада би изгубила героичния си блясък, би изглеждала слаба и глупава в очите на хората. Пентагонът, от своя страна, би изглеждал непочтен. Истината само би посяла семената на бъдещи вражди.

Щеше да е трудно да работим заедно, но трябваше да се направи. Ако заявяхме публично, че сме гневни, оскърбени и изпълнени с недоверие, това само би задълбочило проблема. Е, трябваше да сме особено внимателни, разбира се. За в бъдеще щяхме да се водим от старата доктрина на Рейгън, която гласеше, че проверката е висша форма на доверие. С други думи, щяхме да се усмихваме и да приемаме на доверие онова, което казват или правят, но след като репортерите си тръгнат, щяхме да проверяваме всичко с параноидно внимание към детайлите.

А и с времето преструвките често се превръщат в истинско сътрудничество, както се е случило с повечето мирни договори, слагащи край на една или друга война. Минават години и нации, които са се сражавали безпощадно, стават близки съюзници. Чувствах се като генерал Джордж Вашингтон, повел парцаливата си армия за изненадваща победа над англичаните. Надявах се, че в бъдеще ще се научим да работим заедно. Е, нямаше как да подмина факта, че бяха минали много години, преди американците и британците да станат съюзници. Сетих се например за войната от 1812-та.

Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно. Годината щеше да е трудна. Щеше да ни е нужна магия, за да организираме всичко навреме, преди макросите да се върнат. А в ръкава ми не бяха останали козове.

Сандра стигна до командния център преди мен. Отвори широко вратата на един джип, шофиран от прегърбената фигура на едрия сержант Куон, преди още автомобилът да е спрял напълно. Куон наби рязко спирачки, Сандра изскочи от джипа и хукна към мен. Пехотинците на пост при входа на бункера взеха да се подсмихват.

Целувката се очертаваше въздълга, но по някое време аз отблъснах нежно любимата си, смутен от погледите и хихикането на разни хора.

— Оцелял си — каза тя.

Примижах, защото очаквах пак да ме шамароса по някаква своя причина. Но този път тя се въздържа. Явно като мен усещаше петдесетината чифта очи, вперени в нас.

— И двамата оцеляхме — отвърнах. Посочих към плажа и тя погледна натам. Вълните се разбиваха върху белия пясък. — Ето там искам да те заведа. На плажа, за седмица.

— Звучи прекрасно.

— Но няма да е днес, уви. Имам да свърша куп неща. Да се погрижа за отбраната.

— Мислех, че сме победили. Слушах радио — пак работи, между другото. Казват, че всичко е било една голяма грешка.

— За това са прави — съгласих се. — Кер също твърди, че сме победили. Въпросът е мога ли да му вярвам.

Тя откъсна очи от плажа и ме погледна сериозно.

— В никакъв случай.

— Именно — казах аз. — Затова ще започна с производството и монтирането на още лазерни кули. Много лазерни кули.

Сандра кимна.

— Прав си. А кое ще е следващото?

— Следващото ли? Ще програмирам машините да създадат нови ресурси.

— Какви ресурси?

— Такива, които да ни отърват от макросите, когато се върнат да си приберат дължимото.

Тя се усмихна.

— Трудно е да спориш с такъв аргумент. А след това ще си организираме ли ваканция?

— Да. Така мисля.

Тя опря глава на рамото ми. Докосването бе толкова леко, все едно е кацнала пеперуда. Откакто се бях подсилил с нанитите, усещах докосванията ѝ така — леки, недоловими почти. Влудяващи и вълнуващи.

— Не мога да чакам толкова дълго — каза тя.

— Не съм казвал, че няма да си вземам почивки.

Тя вдигна глава да ме погледне, усмихна се и кимна. Ако пехотинците не ни зяпаха, щеше да ми скочи, сигурен бях. Косата ѝ беше пораснала дълга и морският бриз развяваше тъмни кичури около лицето ѝ. Успях да я заведа в столовата, където неколцина пехотинци се бяха заели да почистят. Обслужващият персонал се беше разбягал, затова на първо време трябваше да се примирим с манджите, които сами си забъркаме. Оставих я там с обещанието да се върна при първа възможност и тръгнах към командния център.

Барера беше дошъл на себе си, но това май не го радваше особено. Лицето му беше разкривено от болка. Инжектирали му бяхме нанити — не пълната доза, а терапевтичната за спешни случаи. Съчувствах му искрено, знаех какво е нанитите да работят върху плътта ти на десетки места едновременно. Многократно бях търпял това боцкащо, влудяващо усещане, все едно са те налазили мравки и те хапят безпощадно.

— Значи това е да си пълен с нанити? — успя да изсъска през зъби той.

— Мда. Щипе, нали?

— Меко казано. Колко продължава?

— Няколко часа. По-добре от трите седмици без тях. Съвсем скоро ще си в бойна форма.

— По-добре за кого?

Измерих го с поглед.

— Барера, казах ли ти вече за новата политика?

Очите му, стиснати почти докрай, се поотвориха да ме погледнат. Едната му буза беше разцепена и нещо блещукаше вътре. Все едно раната беше пълна с живак или гореща спойка. Течният метал се гърчеше в прореза.

— Каква политика? — изграчи той.

— Всички офицери задължително трябва да се подложат на пълно нанитно подсилване.

— Значи да очаквам втора серия от същото удоволствие?

Кимнах.

— Нещо такова. Но без толкова сърбеж и парене. Преобладава усещането, че ти изтръгват вътрешностите, пренареждат ги и ги пъхат обратно.

Беше негов ред да кимне.

— Сега ли трябва да го направя?

— Защо не? Хем ще приключиш наведнъж. Защо да отлагаш удоволствието?

Той успя някак да се усмихне, бая озъбено.

— Да, сър. Някой ще ми помогне ли да се настаня в онзи стол?

Махнах на един от пехотинците да се заеме. Човекът, ефрейтор, изглежда, искрено съчувстваше на Барера.

— Ако почувстваш неустоимо желание да късаш нещо, насочи го към дрехите си или към бедрата — посъветвах го аз. — Казват, че така щетите са най-малки.

— Ще се опитам да го запомня, сър — каза Барера, докато ефрейторът го мъкнеше към вратата.

Двамата се разминаха с Кроу при входа на командния център. Адмиралът крачеше наперено с ръце на кръста.

— Наритахме им задниците, както обичате да казвате вие, янките.

— И още как. Жалко, че толкова късно осъзнахме победата си. Иначе нямаше да убием толкова хора.

Кроу размаха ръка, сякаш думите ми бяха умирисали въздуха.

— Хич да не ти пука. Всичко рано или късно се подрежда, друже. А сега кажи какво измъкна от онова самодоволно копеле Кер.

Обясних му как стоят нещата и дори успях да го убедя, че се налага да припяваме в тон с измислиците на правителството.

— Плетем паяжина от лъжи, а, Кайл?

— За това не знам, сър.

Кроу се ухили внезапно, нетърпеливо. После плесна с ръце.

— Добре де, значи пак сме в играта. Казвай сега кога ще ми построиш новия флот.