Изтребление

33.

— „Сокоро“, дезактивирай молбите за отваряне на канал, постъпващи от Звездната армада — казах аз. Писнало ми бе да отхвърлям прииждащите молби от всички кораби във флота. — Отвори канал към командния макроски кораб.

— Молбата за комуникационен канал приета.

— Изпрати им следното: „Всички земни цели, класифицирани като ренегати, ще бъдат унищожени“.

— Входящо съобщение: „Да“.

Търках брадичка, потънал в размисъл. Как да ги разкарам, за да прекратя стрелбата?

— Предай им молба да упълномощят нас за премахването на ренегатските цели.

Този път паузата беше доста по-дълга. Чудех се дали макросите са попадали в подобна ситуация преди. Може би никоя друга раса не бе проявявала нашата готовност да се самоунищожи, за да угоди на капризите им.

— „Сокоро“ — казах, щом забелязах, че стрелбата е спряла. — Прихвани отново по-големите инсталации, които не са били унищожени напълно при първия обстрел. Стреляй по някоя от тях на всяка минута.

— Прието.

Корабът потръпна отново, когато кулата се завъртя; миг по-късно лазерен лъч проби атмосферата на път към Земята. Облаци дим покриваха Китай и лъчът не се виждаше, но аз знаех, че ще достигне целта си.

— Входящо съобщение: „Ренегатните мишени трябва да бъдат премахнати напълно“.

— Потвърдено — побързах да кажа аз.

— Входящо съобщение: „Командването на операцията прехвърлено към местните съюзнически сили“.

След което потеглиха. Запазвайки триъгълната си формация, макроските кораби минаха бавно над Япония и продължиха над Тихия океан.

— „Сокоро“ — казах бързо, — цели се само в празни, разрушени военни мишени по периферията.

— Прихващането извършено.

На предния екран още се виждаха десетина потенциални мишени. Тях нямаше да ги закачам. Вместо това щях да нанасям удари по сгради, които вече бяхме разрушили. Надявах се оттук насетне загубите в жива сила да са минимални.

След още няколко часа макросите бяха направили две пълни орбитални обиколки около Земята. Повече никой не стреля по тях. Земните правителства си бяха научили урока. Ние все така висяхме над Китай и стреляхме по мъртви мишени.

Без да кажат нищо повече, макросите напуснаха земната орбита и се отправиха към Венера. Още часове наред продължих да се правя, че обстрелвам Китай, докато макросите не излязоха от сензорен обхват и Земята не застана между техните оттеглящи се кораби и осакатената нация.

Междувременно Сандра се бе успокоила. Беше ужасена, естествено, но сякаш вече не ме винеше. Изглеждаше уморена, изцедена направо. Нямаше помен от закачливата усмивка и колежанските маниери на момичето, в което се бях влюбил. Надявах се някой ден да си ги върне. Тази война вземаше тежък данък от всички ни.

— Длъжен беше да го направиш, Кайл — каза тя, след като донесе по едно питие. Безалкохолно този път. Бирата отдавна беше свършила и не бе останало време да попълня провизиите си при краткия ни престой на Андрос.

— Благодаря ти за разбирането — казах аз. — „Сокоро“, отвори изходящ канал към всички кораби от Звездната армада.

— Канал отворен — каза корабът.

— Съжалявам, че се наложи да преживеете това — казах аз. — Мнозина от вас нямат никакъв опит в тази война. Важно е да не забравяте, че още сме във война. Договорът ни с макросите изглежда неизгоден за нас, но не е така. Наложи се да стреляме по земни мишени, за да запазим този договор. Все още не сме готови да се сражаваме с тях като равни. От тяхна гледна точка китайската армия е нарушила споразумението и автоматично се е превърнала в ренегат. Ако бяхме атакували макросите, дори ако бяхме унищожили и трите им кораба, щяхме да обречем Земята и целия си вид.

Отпих от газираната вода. Погледнах Сандра. Тя се усмихна криво: явно не беше способна на нищо повече в момента.

— „Сокоро“, отвори входящи канали — наредих. — Затвори груповата връзка между корабите.

— Параметри зададени.

Пръв се обади Кроу. Явно беше в настроение да се цупи.

— Можеше да ми кажеш какво си намислил — започна той.

— Радвай се, че не го направих — отвърнах. — Наистина ли предпочиташ да беше одобрил тази заповед?

— Ти постъпи правилно… мисля. Но все пак трябваше да ми кажеш. Кроу, край.

Изпухтях и наредих на кораба да потегли обратно към Андрос. Предстояха ни ремонтни работи. Дори не погледнах дали другите ме следват. Засега можеха да правят каквото поискат.

За моя изненада, Сандра се чучна в скута ми и отпусна глава на гърдите ми. Не каза нищо.

Не исках да сбъркам, затова само я потупах несръчно. Боял се бях, че ще ми бие шута след злополучната ни експедиция, но тя, изглежда, разбираше, че просто съм направил необходимото да огранича щетите.

Обади се Кер.

— Китайците искат кръв, Кайл. За щастие, вече нямат с какво да отмъстят за жертвите си. Знам, че направи нещо, за което се иска много кураж, както и че беше неизбежно. Но на твое място не бих посягал към курабийки с късметчета поне едно десетина години.

— Мерси за съвета — казах аз.

— Още нещо. Открихме къде е вторият пръстен. Е, поне засякохме мястото, където подозираме, че съществува втори пръстен.

— Слушам те.

— Чувал ли си за Тюхе? Хипотетична планета в Облака на Оорт.

— Нека позная — намира се там, където изчезнаха нанокорабите?

— Ти си истински пророк. Да, в исторически план Тюхе е била възможно обяснение за един странен ефект, който се наблюдава в най-далечните и тъмни краища на нашата звездна система — необяснимо струпване на комети и друг космически боклук. Хората смятали, че е възможно голяма и тъмна планета да е скрита в далечна орбита и да променя траекториите на ледените късове в района. Само че сега, с новите данни, сме склонни да смятаме, че там има не планета, а още един пръстен като онзи на Венера.

— Пръстенът на Венера също повдига много въпроси — казах аз. — Например как е възможно да не сме го засекли преди.

— Изобщо не би трябвало да ти казвам тези неща — каза Кер.

— Но ще ми ги кажеш така или иначе, защото ви предоставям безценна информация. И защото съм един от малцината, който да оползотвори вашите разузнавателни данни.

— Да, нещо такова. Венера има дебела кора, петдесетина километра дълбока. Според нас пръстенът не е спуснат от космоса. Нашата теория гласи, че се е намирал вътре в планетата и неотдавна е бил изтеглен на повърхността.

— Ха — възкликнах. Това би обяснило доста неща. — Някаква представа кой и кога е построил пръстените?

— Те са тук много отдавна. Може да са ги построили Сините. Или някой друг, с когото още не сме се срещали.

— Много окуражаващо, предвид дружелюбието на всички, с които се срещнахме досега. Ами атмосферата на Венера? Защо не се е изляла в бездната от другата страна на пръстена, във владението на синия гигант?

— Още работим по този въпрос. Засега знаем само, че твърдо движещо се тяло като кораб може да активира пръстена и да премине в друга звездна система.

— Да — казах аз. — Както обикновено, знаем как функционира технологията, но не разбираме принципите ѝ. Нито можем да построим свой пръстен.

Разказах му теорията си, че сме като американските индианци, които са се научили да стрелят с пушки, използвайки оръжията на своя по-напреднал противник.

— Е, ние поне още не сме се покорили — каза той.

— Да, не сме. Искам да ми направиш една услуга.

— Каква?

— Ако дойдат и ни предложат купчина заразени със смъртоносна болест одеяла като на индианците… просто откажете, става ли?