Изтребление

36.

— Може би трябва да ударим първи, сър — каза майор Робинсън.

Погледнах го.

— С какво разполагаме?

— Кроу е събрал флота над производствената база. Корабите са максимално близо до земята, но имат готовност да се изстрелят към орбита. Достатъчно е да съобщим на Кроу, че споразумението вече не е в сила.

Примигнах.

— Още не съм готов да го направя.

— Сър — каза той и се наведе напред. — Решението е ваше. Мой дълг е да ви информирам за ситуацията и различните възможности. Вярвам, че лесно можем да поразим макроските кораби.

— Имаш трийсет секунди да ме убедиш — казах аз.

Робинсън опря длани на компютърната маса между нас. Екранът реагира с вълнички около местата на натиск. Това беше неговият начин да покаже, че е в готовност за някаква по-разбираема команда.

— Сега имаме повече кораби, отколкото когато удариха Китай — каза майорът. — Почти четирийсет кораба.

— По-скоро трийсетина — казах аз.

— Така е, сър, но флотът осигурява едва малка част от огневата ни мощ. Най-голямото ни предимство е в наземните ни оръжия. Макроските кораби са в обсега на лазерните ни кули. Можем да насочим към тях двеста и седем оръдия. Освен това разполагаме с реещите се танкове, чиято обща огнева мощ е по-голяма от тази на флота.

Замислих се. Простичко казано, можехме да ударим корабите с приблизително триста лазерни оръдия. Защото се намираха точно над нас. Можехме да засипем макросите с превъзхождащата си огнева мощ и да ги унищожим за броени минути, много преди да са успели да реагират.

Намръщих се. Не така си бях представял този ден. Донесъл бях мир на Земята. Нима сега отново щях да я тласна към война? Чувствах се като адмирал Ямамото, докато е изучавал картите и локациите на американските кораби около Пърл Харбър. Сигурно и той се е разкъсвал от същите колебания.

— Проблемът, майоре — казах аз, — е, че след месец-два те ще се върнат със сто кораба и едва ли ще бъдат така добри да се паркират в ниска орбита над единственото тежковъоръжено място на планетата. Без значение колко оръдия струпаш на един остров, той не може да защити целия свят.

— Това може да се окаже най-добрата ни възможност, сър — каза Робинсън.

Погледнах го в очите. Робинсън искаше да го направи. Дори ако това означаваше, че командният модул ще изчезне от белия свят секунди след като заповедта бъде издадена. Това храброст ли беше, запитах се, или чиста проба отчаяние? Със сигурност говореше за дълбока омраза към макросите.

— Кажи на Кроу да позиционира корабите си в орбита зад формацията на макросите — наредих. — И да не стреля, освен в най-краен случай.

Робинсън кимна и отстъпи настрана за частна връзка с флота. Наредих на Сарин да предаде подобни заповеди и на подполковник Барера. Той командваше лазерните кули и реещите се танкове. Ако изискаше групова връзка между мозъчните им кутии, всички те щяха да стрелят в унисон по зададените цели.

— Кажи на Барера да предислоцира танковете в широк периметър, за всеки случай.

— Слушам, сър — каза капитан Сарин. За разлика от Робинсън, не изглеждаше ентусиазирана от получените заповеди. Не я винях.

— Команден модул — казах, — предай на макросите следното. Не сме нарушили условията на споразумението. Подготвили сме всичко обещано и сме готови да го натоварим на вашия кораб.

— Входящо съобщение: „Масата е недостатъчна. Условията са нарушени“.

— Кроу издига корабите, сър — каза Робинсън в ухото ми. — Ще заеме позиция зад макросите, така че нашите кораби да не пострадат от приятелски огън.

— Барера преминава към групова връзка на наземните сили — каза в другото ми ухо капитан Сарин. — Предлага да евакуирате командния модул. Самият той вече премества щаба си в новите подземни бункери.

Барера беше прав, разбира се. Ако се стигнеше до сражение, генералният щаб не биваше да е под прицел. Би трябвало да се преместя с офицерите си на по-сигурно място. Помислих си за Сандра, която седеше в офиса ми и нямаше представа какво се случва, нито какви трудни решения се опитвам да взема.

Сетих се за Кенеди и Хрушчов по време на Карибската криза през шейсетте години на двайсети век. Без съмнение и те са били подложени на подобен натиск. Ето ме тук, с пръст на пословичното копче, без никаква представа какви са намеренията на противника. Едно нещо знаех със сигурност обаче — че макросите не се побъркват като мен. Да си машина си има предимства.

— Команден модул, предай следното: Макроско командване, изчислете общата маса на всички тухли, подредени пред вас. На брой са близо петстотин. Общото им тегло надвишава масата на обещания товар.

В продължение на няколко секунди отговор не дойде. Накарал ги бях да се замислят, да си говорят. А може би правеха онова, за което ги бях помолил — сканираха модулите.

— Входящо съобщение: „Изисква се контекстуално определение на термина тухла“.

— Разбира се. Командният модул, от който излъчваме в момента, представлява една „тухла“. Разпределихме товара в четиристотин шейсет и шест тухли с идентични размери и конфигурация за по-лесно товарене и транспортиране. Тези тухли са подредени около командния модул.

Ново дълго мълчание. Хората стрелкаха с уплашени погледи тавана и стените. Дали всеки миг нямаше да ни разпилеят на атоми?

— Входящо съобщение: „Условията са изпълнени. Товарете“.

Офицерите се развикаха доволно.

Робинсън ме зяпна.

— Затова ли е било? — попита той невярващо. — Замерили са само тази тухла, командния модул?

Кимнах.

— Така изглежда. Опитът ми показва, че макросите мислят буквално. В крайна сметка те са роботи, които се водят по програма, заложена им от техните създатели преди бог знае колко време. Не са гъвкави в мисленето си. Може би когато товарят свой транспортен кораб, слагат всичко в един-единствен огромен контейнер.

— Сър, цялата предница на транспортния кораб се отваря — каза задавено капитан Сарин и побърза да се изкашля.

— Покажи — наредих аз.

Екранът се разля в цветове, после показа ново изображение. Утрото настъпваше и розовите доскоро небеса вече оранжевееха. Виждах базата, палмите и бруления от ветровете плаж. Корабът беше огромен, същото важеше и за вратите на товарния му трюм. Едната основа на цилиндъра му се беше завъртяла към нас. Вратите представляваха четири триъгълни секции, които заемаха цялата основа на цилиндъра и които сега се отваряха бавно. Триъгълникът от долната страна опря в плажа и се превърна в рампа, потъвайки в пясъка като езика на гигантски дракон. Страничните врати се отвориха широко с оглушително пъшкане, всяка от пантите им беше голяма колкото един от нашите модули. Най-горната триъгълна врата се вдигна и закри небето. Зейналата паст на трюма беше тъмна и празна.

— Вече можем да се качим на борда, сър — каза някой.

Усмихнах се за пръв път, откакто бях влязъл в командния център.

— Предайте обща заповед за отбой — наредих. — Нали не искаме да оцапаме картинката само защото някой пилот е изгубил самообладание. Кроу да върне корабите на Земята. Лазерните кули да минат в режим на изчакване, а танковете, които няма да идват с нас, да се върнат в гаражите си.

Всички реагираха с подновена енергия. Процесът по товаренето започна.

Отне ни повече време от очакваното. Командният модул бе сред последните тухли, които натоварихме. Не знаех дали ще мога да се свързвам с базата от търбуха на гигантския кораб, затова бях наредил на роботите работници с черните ръце да ни натоварят последни.

През тези последни часове разни хора ме бяха търсили да се сбогуват или за последен инструктаж. Сандра ги беше оставила на изчакване, но след като ситуацията се поуспокои, реших да чуя и тях. Сандра ги включи един след друг към частния ми канал. Пръв беше Кроу.

— Жалко, че се налага да тръгнеш, друже — каза той. — До последния момент се надявах, че няма да дойдат.

— Продължавай да строиш кораби, Кроу — заръчах му аз, — и да обучаваш нови пилоти. Дано, като се върна, небето да е почерняло от кораби на Звездната армада. Гледай леките модели да станат поне двеста, а след това възложи на фабриките да…

— Да, да — прекъсна ме Кроу. — Като се върнеш, тук ще те чакат предостатъчно изтребители, обещавам. Не се тревожи.

Построяването на бъдещите ни изтребители, чийто код бях написал отдавна, изискваше десет пъти повече маса, време и усилия от вложените в еднопилотните, които използвахме сега. Нямаше да изглеждат много по-големи от сегашните ни раздути фрегати, но щяха да имат десет пъти по-голяма огнева мощ и два пъти по-голям обсег благодарение на по-големите си лазерни установки. Екипажите им щяха да са шестчленни, основно стрелци, които да подпомагат кораба при наличие на множество мишени.

— За много неща се тревожа — казах на Кроу.

Той се изсмя дрезгаво.

— Разбираемо е. Но всичко ще се нареди. Докато те няма, ние ще строим кораби и ще събираме войска.

— Е, поне ми пожелай късмет.

— Късмет, друже. Кроу, край.

Не ми дадоха възможност да сваля слушалките. Сандра включи Кер на линията.

— Виж ти, генерале — казах аз, — не подозирах, че ще ти липсвам.

— Не се забърквай в неприятности, Ригс.

Изпръхтях. Миг по-късно пръхтенето ми преля в див смях. Гледах екрана, където роботи работници се придвижваха в колона по двойки към извънземния транспортен кораб, понесли тухли, пълни с оборудване и човешки същества. За да не се катурнат тухлите, роботите бяха натикали своите реещи се платформи под модулите, а дългите им ръце ги обхващаха отстрани в чудата прегръдка. Металните пръсти стискаха монтираните по покривите транспортни скоби и цялата тази конфигурация се люлееше и скърцаше.

— Да ти имам пожеланието. Затънал съм дълбоко, Кер. Толкова дълбоко, че никога няма да се измъкна от тази монументална купчина неприятности. Не и този път.

— Имах предвид да не си донесеш неприятностите вкъщи — каза Кер.

Смехът ми пресекна.

— Ясно. Поредното шамарче заради Китай. Слушай, ако Франция открие стрелба по тези пет кораба, докато излизаме от орбита, няма да съм тук, за да оправям кашата.

— Не исках да те обидя, Ригс. Но ти си склонен да действаш необмислено. Опитай се поне този път да го избегнеш. И приятно прекарване.

— Мъдър съвет, сър.

Идеше ми да фрасна бутона за прекъсване, но се овладях навреме, преди да съм го размазал.

Следващ беше Барера. В слушалките долетя характерният звук за начало на връзката, едновременно с това по стените на покрива на командния модул се чу трополене и стържене. Ръцете се обвиваха около тухлата и се пресягаха към скобите.

— Говори бързо — казах аз.

— Всичко е готово, сър.

Подът се надигна под мен. Всички в командния център посегнаха към монтираните на стените дръжки. Ръцете ни повдигнаха. В продължение на няколко секунди се люлеехме във въздуха, докато двете машини подпъхваха платформите си под нас. Чувствах се като плъх в клетка.

— Наглеждай работата вместо мен, Барера. Като се върна, искам да видя не само флот на Звездната армада, а и пехота на Звездната армада.

— Ще се постарая, сър — каза той и с това сложихме край на разговора.

Единствен Барера не ми беше пожелал на добър час. Запитах се дали е защото вярва безрезервно в способностите ми, или просто се дължи на дефект в характера. Склонен бях да заложа на второто. Барера беше от деловия тип.