Изтребление

18.

Наредих на пехотинците си по брега да се пръснат и да потърсят прикритие, после дълги секунди гледах как самолетите се приближават. Какво щях да правя този път? Стомахът ми се беше свил на топка. Целта ми никога не е била да избия най-добрите пилоти, с които разполагаше планетата. Именно тези мъже исках да привлека на своя страна, исках те да пилотират новия ми флот от космически кораби, ако изобщо успеех да го построя.

Кроу се свърза с мен по частния канал.

— Схванах!

— Какво си схванал?

— Ще ги оставиш да се приближат и ще ги свалиш в последния момент, когато няма да могат да реагират, нали? Това генералите им трудно ще го преглътнат. Цяла самолетна ескадрила — изпарена за секунди.

Примигнах. Така описаното развитие на нещата се различаваше диаметрално от онова, което се опитвах да постигна… но иначе Кроу беше прав, защото точно това щеше да се случи. Думите му ме сръчкаха като остен.

— „Патън“, прихвани водещия самолет. Намали мощността до пет процента и открий единична стрелба на интервали от една секунда.

Отворих общия канал и наредих на всички да не стрелят.

Ясно чувах неприятния смях на Кроу, гъгнив и доволен. Той все още вярваше, че ги примамвам в смъртоносен капан. Наблюдавах напрегнато екрана няколко секунди. После водещият самолет внезапно напусна формацията, зави и започна да губи скорост.

— „Патън“, прихвани следващия най-близък самолет и стреляй при зададените параметри.

Скоро и вторият самолет се отдели от ятото. Полегна на крило и влезе в спирала. Наблюдавах случващото се с мрачна решителност.

— Прекрати обстрела на втория самолет и прихвани третия.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Кроу.

— Ослепявам ги — отговорих аз.

— Какво?

— Лазерни попадения с ниска мощност при голямо разстояние и прикрити от атмосферата. Достатъчни да ги обезвредят, без да ги убият.

— Ами ако имат автоматична защита?

Третият самолет изгуби височина.

— Явно нямат — казах аз.

— Мамка му, ако не ги унищожиш, скоро пак ще ни нападнат.

— Джак, точно тези мъже ми трябват за пилоти на бъдещите ни кораби. Целта ни не е да избием собствените си хора, а да ги вразумим, да спечелим уважението им.

— Големите кучета уважават само силен ритник в муцуната, Ригс.

— Аз командвам операцията, Джак. Ригс — край.

След като и четвъртият самолет изпадна от формацията, останалите разбраха посланието и поеха по обратния път. Преди да завият обаче изстреляха по нас щедро количество торпеда, които ние свалихме с лекота. След това сменихме посоката и отново се отправихме към главния лагер.

Заварихме го изоставен. Явно и тук, на земята, бяха разчели правилно посланието ни. Излязох от „Патън“ и отидох в същия бункер, където се бе провел онзи паметен разговор с генералите Соколов, Барера и Робинсън. С мен бяха взвод пехотинци и Кроу. На останалите бях наредил да обходят района.

В командния бункер имаше само двама души. Единият беше генерал Кер, другият — майор Барера. Майорът беше вързан, по лицето и тялото му имаше следи от побой. Висеше напред с отпусната глава.

— Мъртъв ли е? — обърнах се към генерала.

— Не, само си подремва.

— Вие защо още сте тук?

— Исках да говоря с теб, Ригс.

— Ами говорете — казах аз.

— Не — каза Кроу и разбута пехотинците да излезе напред. — Ще говориш с мен.

Дамата с Кер се обърнахме към него, после Кер отново погледна към мен.

— Изненадан съм, че още не си се отървал от този малоумен пират, Ригс.

— Арестуван си — уведоми го високопарно Кроу.

Пехотинците погледнаха към мен и аз кимнах леко.

— Не съм въоръжен — каза Кер, докато неколцина от моите се приближаваха към него. Обкръжиха го, стиснали оръжията си в готовност. Генералът бръсна с поглед лазерните пушки — ясно му беше, че всяка от тях притежава огневата мощ да унищожи лек танк.

— Защо си тук, Кер? — повторих въпроса си.

— Да ти се предам — преспокойно каза той.

— Не че ми се опъна много.

Кер вдигна рамене.

— Нямах необходимите ресурси за повече. Само няколко заблудени последователи и глупаци.

— Какво?

Кер бръкна в джобовете си, при което моите хора настръхнаха. Извади лулата си, запали я и всмукна дълбоко от дима под развеселените погледи на пехотинците. Помещението бързо се изпълни със син ароматен дим. Сякаш не беше обграден от вражески войници с тежки оръжия, той тръгна преспокойно към големия прозорец с изглед към океана. Парчетата счупено стъкло хрущяха под стъпките му.

— Хубава гледка — каза той. — Трябва да оправиш този прозорец.

Сетих се за лицето на Соколов, докато ръката го измъкваше през същия този прозорец преди няколко дни.

— Ще го имам предвид. А сега кажи какво става.

— Аз съм ренегат. Тази операция никога не е била оторизирана от властите — каза уверено той. Извади лулата от устата си и я размаха като показалка. — Всичко това го направих на своя глава. Възползвах се от всеобщия хаос, превзел правителствените агенции. Реших да уловя малко риба в мътна вода. Проявих инициатива. Само че гамбитът ми се провали, амбициите ми за лична слава се издъниха и вече съм твой военнопленник. Малкото ми шантаво приключение стигна до тъжен финал.

Зяпахме го вкупом. Кимнах бавно.

— И тази история за малкото ти приключение вече е стигнала до новините, нали?

— Така изглежда. Включи телевизора. Прочети онлайн блоговете. Всички искрено съжаляват за това печално недоразумение. Всички искат да изцелят раните, които съм нанесъл на героите от Звездната армада.

— Раните, които си нанесъл… самосиндикално? — попитах.

— Да, всичко беше мое дело. Доколкото знам, довечера президентът ще се извини лично в изявление към обществеността. Ще обясни на какъв ужасен стрес са били подложени нашите военни при неотдавнашната война с извънземните. Ще се обърне към вас. Ще предложи опорни точки за преговори.

— И това ли ще получим? Едно шибано извинение? — изрева Кроу, загубил контрол над гнева си.

— Едно искрено извинение — спокойно го поправи Кер. — Но това е само началото на оздравителния процес. Ще бъде предложена кръгла маса. Сгрешилите ще бъдат изритани от Пентагона — на това можете да разчитате напълно, господа. Както и че ще бъде даден ход на независими разследвания. И всичко това ще се ръководи от най-високите възможни нива.

— Това май е най-голямата купчина фъшкии, за която съм чувал — каза невярващо Кроу. Останалите пехотинци в помещението закимаха в знак на съгласие. Кер стоеше с високо вдигната глава.

— Да видим дали съм разбрал правилно, генерале — казах аз, с надеждата, че добре контролирам гнева си. — Администрацията се опита да ни размаже, но понеже не успя, сега ще го играе, че вие сте действали самостоятелно. Заблудили сте се нещо. Повели сте неоторизирана операция към Андрос, за да плячкосате острова, това ли е историйката?

— Не е историйка, а факт — каза Кер.

— И са ви оставили тук, за да ни разкажете това? — попитах аз. — Да ни затворите устата?

— Нищо подобно. Вие ме пленихте както си трябва.

— С други думи — казах аз, — сега, след като се провалихте, администрацията се срамува от вас и не иска да има нищо общо с действията ви.

— Аз съм обикновен ренегат. Луд човек. Заслужавам съдбата си.

— Ами ако изляза на живо по телевизията и разкажа истината? Ако разкажа на света какво точно се случи тук?

Кер посочи с лулата си към мен, обвинително.

— Точно от такова нещо нямаме нужда в момента. Човечеството е изправено пред изтребление. Трябва да се обединим и да спрем извънземната заплаха.

— Да го убием — предложи Кроу. — При тази редакция на събитията никой няма да ни обвини.

Погледнах Кроу и въздъхнах. Очите му пак бяха изскочили. Бузите му червенееха. Трябваше да призная, че идеята му ми допадаше. Кер ни наблюдаваше мълчаливо.

— Ами той? — попитах и кимнах към Барера.

— Той си подремва — каза Кер.

— Питам какво сте му направили и защо.

Кер сви рамене.

— Беше подложен на разпит. Не получихме желаната информация. Предполагам, че се е уморил.

На лицето на Кроу се изписа широка злобна усмивка.

— Това ми дава една идея. Ще поокастрим нашия добър генерал, парче по парче. После ще му инжектираме нанити колкото да поправят тъканите, после пак ще го режем. Може да отнеме седмици, но ще си каже и майчиното мляко. И кой номер обувки носи милата му майчица. Всичко ще си каже. До последното име и подробност.

За пръв път маската на Кер се пропука. Лицето му лъсна от пот. Лулата му загасна, но той не си направи труда да я припали отново. Гледаше ме изпитателно, докато аз обмислях въпроса.

Кимнах.

— Идеята ти не е лоша, адмирале. Хайде да излезем навън за малко.

Наредих на двама от пехотинците да държат Кер под око, на друг — да събуди Барера, после излязох след Кроу от командния хангар. Стъпих на песъчливата почва и несъзнателно вдигнах глава към кръпката небе, където бях видял „Аламо“ за последно. Чудех се къде ли е нанокорабът и дали Соколов още е на борда му нейде в дълбокия космос. Съчувствах на всеки, затворен в търбуха на онези безсърдечни кораби.

Плажът не беше далеч и аз за пореден път си обещах дълга ваканция на белите галени от бриз пясъци. Ще хвана тен, Сандра — също. Загледах се в искрящосините вълни и бялата пяна. Тук-там прибоят беше оставил водорасли по пясъка.

Помолих Кроу да ме изчака малко. Пристъпих встрани от сградите и пехотинците. Опитах се да отворя канал към сержант Куон.

— Куон? Тук Ригс.

— Сър? Момент само.

Зачаках притеснено. В беда ли беше сержантът? Не се чуваше стрелба.

— Къде е Сандра, Куон? — попитах, безсилен пред тревогите си.

— Тук е, сър, до мен. Движим се на юг към вашата позиция. Какво става? Върнахме ли си главната база?

— Да. Да, върнахме си я.

— Битката голяма ли беше, сър?

Плъзнах поглед по ведрия плаж и тихите сгради. Имаше известни щети, но нищо сериозно. Няколко дупки от куршуми. Нещо край столовата димеше, но пламъци не се виждаха. Кер и хората му бяха влезли в лагера, след като Барера ми беше изпратил своя гарнизон, предвождан от Кроу. Този опит за преврат е бил детска игра, осъзнах аз. Нищо и половина в сравнение с титаничните битки, които бяхме водили срещу макросите в Южна Америка.

Замислих се по-дълбоко за борбата за власт между притиснатите земни правителства и новоизлюпената Звездна армада. За убийцата Есмералда, която се би с мен до смърт на кораба на Пиер. Тези битки не бяха големи, но бяха наклонили везните достатъчно, за да решат съдбините на света. И извън всяко съмнение бяха решили моята съдба.

— Да, Куон — отвърнах аз. — Голяма битка беше. Ние победихме… този път.