Изтребление

32.

Едва не повърнах. Чувството за вина му задуши, ужасната мисъл, че съм направил монументален гаф, пък било то и неволно. Тичах към кораба си и се питах дали по същия начин се чувства и шофьор, помел цял клас деца на пешеходна пътека.

Не можеше да е съвпадение. Макросите ме бяха последвали през пръстена. Решили бяха да разузнаят системата ни, точно както аз се бях опитал да разузная тяхната. Нормална реакция, почти човешка по своето естество, реакция, която бях предизвикал аз. Каква беше онази поговорка да не будиш лъва, когато спи?

Последвали ме бяха с идеята да хвърлят едно око на новия си съюзник, а после ситуацията се беше сговнила. Следващата грешка я бяха направили китайците — поне за това не беше нужно да поемам вината. Паникьосали се бяха. Видели бяха четири макроски кораба в орбита над земята си и ги бяха сръчкали.

Разработили били нови оръжия. Естествено, че ще разработят. Всяка държава на Земята с подобие на армия трескаво работеше по оръжейни системи за война в космоса. Не разполагаха със синтезна технология, нито с нанити, но имаха старомодните си електронни компютри, балистични ракети и ядрени бойни глави. Когато макросите са се появили в орбита над тях, параноята е взела връх, здравият разум е отстъпил пред страха, че ще се превърнат в нова Южна Америка. Открили бяха стрелба и дори бяха успели да свалят един от четирите макроски кораба.

Но на жестока цена. Ако можеше да се вярва на докладите, трите оцелели кораба на макросите бяха нанесли на Китай стотина ядрени удара. Целили се бяха не в големите градове, вярно. Излели бяха студения си гняв върху военните инсталации. Само че Китай си е Китай, тоест тъпкан с хора. Жертвите вече наброяваха милиони и поне още толкова щяха да умрат заради радиацията и общия хаос. И то ако бомбардировката бъдеше прекратена веднага.

Стигнах до кораба за секунди, пришпорвайки докрай подсилената си с нанити мускулатура. Сандра ме последва и се върза в креслото си. Наредил бях на „Сокоро“ да се издигне още преди да сме приключили с всички закопчалки.

Сандра ме погледна, очите ѝ тъмнееха от тревога.

— Какво е станало? — попита с тънък гласец.

Обясних ѝ за Китай с няколко кратки изречения.

— Вината не е твоя, Кайл — каза тя.

Стори ми се, че плаче, но не погледнах към нея. Цялото лице ме болеше, мускулите ми се издуваха и връзваха на възли.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Отиваме при фабриките. Ще ми трябват някои неща.

Кацнахме в уж тайната ми база и аз направих бърз преглед на наличностите. Имаше един готов резервен двигател. Сензорна система и комуникационен модул можех да взема от друг кораб. Ремонтните работи биха отнели дни, ако разчитах само на човешка сила. За щастие, всеки нанокораб беше изграден реално от милиарди работници, затова аз само натоварих системите в един от трюмовете и излетях незабавно. Корабът щеше да свърши останалото — щеше да постави системите на местата им, да ги интегрира в себе си и да ги включи. След петнайсет минути вече летяхме към Китай.

Свързах се с Кер за подробности около китайската ситуация, говорих и с Кроу за бойния капацитет на нашия флот. Освен това прехвърлих всички файлове и видеа от пътуването си на Кер. Той имаше на разположение куп учени глави, които да анализират информацията по-добре от мен.

— Реших да не изпращам новоизлюпения ни флот срещу макросите, когато се появиха в орбита — каза Кроу. Стори ми се умърлушен — явно дори той изпитваше чувство за вина, след като бяха загинали милиони, които се бе заклел да защитава.

— Вдигна ли изобщо корабите? — попитах го.

Той се поколеба.

— Не. Флотът остана на земята.

— Може би си постъпил правилно — казах. — Решението ти е било продиктувано от съмнителни причини, но въпреки това е било правилно.

— Какво имаш предвид?

— Имаме нов протокол в уговорката си с макросите. Всичко, което открие стрелба, било от наша страна, било от тяхна, преминава в графата на ренегатите.

— Тоест китайците се явяват ренегати?

— Да. И ако ти беше вдигнал флота, според договора е трябвало да стреляш по китайските бази заедно с макросите, за да защитиш корабите им.

— Никога не бих издал такава заповед!

— Знам. Само че това би било в нарушение на договора ни, което автоматично би довело до подновяване на войната.

— И каква е разликата? — вметна Сандра. — И така убиват милиони. Все едно сме във война.

— Ситуацията е много деликатна — изпревари ме Кроу. — Макросите са достатъчно силни да ни смажат, когато си поискат. Трябва на всяка цена да съхраним съюза, колкото и да е неизгоден за нас.

— И защо летим към Китай, Кайл? Какво ще правиш?

Не ѝ отговорих веднага.

— Каквото се наложи — казах накрая.

Кроу и останалите се събраха в плътна формация зад нашия кораб. Общо флотилията ни наброяваше двадесет и девет кораба.

— Прехвърли ми командването на операцията, Кроу — казах по частния канал.

— Имаш ли представа какво ще правиш този път, Ригс?

— Нямам време да ти обяснявам всяко свое действие. Хора умират. Ти имаш ли план? — попитах го. — Кажи ми как да спасим Китай.

— Идея си нямам, мамка му, и ти го знаеш.

— Тогава ми прехвърли командването и млъкни.

Отне му още няколко секунди, но накрая спря да мърмори и уведоми останалите пилоти да следват моите заповеди, докато трае операцията над Китай.

След още няколко минути се издигнахме в орбита. Придвижихме се над Атлантическия океан, после над Африка и Близкия изток. За известно време бяхме в безтегловност. Не ми беше останало време да заменя повредените камери, но онази, с чиято помощ бяхме открили пътя към дома, още работеше. Насочих я към Далечния изток.

— Виж — казах на Сандра.

Тя си пое рязко дъх. Нощта току-що беше паднала над Източна Азия. Нямаше и помен от градски светлини. Цялата страна тънеше в мрак, ако не се брояха десетките горещи зони. Вятърът носеше дълги валма дим и пепеляк над континента към огрените от слънцето Сибир, Монголия и Непал.

— Сякаш са изригнали десетки вулкани — каза тя. — Не може така, Кайл. Тези машини ни избиват както и когато им скимне. Трябва да ги спреш.

— Ще направя каквото мога — казах аз. Мислех си, че бе трябвало да я оставя в базата, но истината беше, че едва сега се сещах за това. Свикнал бях да е с мен на борда.

— „Сокоро“, работи ли основната ни батарея? — попитах.

— Да — отговори корабът.

— Свържи се с батареите на всички кораби. Искам да стрелят едновременно по моя заповед.

— Групова връзка налице — каза след секунда „Сокоро“.

— Активирай главните батареи.

Чу се жужене. Нещо се раздвижи над нас, там, където се намираше единствената оръжейна установка на кораба.

— Не можем да унищожим три макроски кораба само с двайсет и девет от наша страна — каза Сандра.

Не отговорих. Планът ми нямаше да ѝ хареса. Помислих си дали да не я помоля да изчака в спалнята, но знаех, че тя няма да се съгласи, затова не казах нищо.

Трите червени обекта вече се бяха появили на предната стена. Подредени бяха в съвършена формация. Свържеш ли ги, щеше да се получи идеален правоъгълен триъгълник. Всичките бяха големи… гигантски. Трийсет пъти по-големи от моя мъничък кораб. Знаех, че оръжейните им системи вече са ни прихванали.

— „Сокоро“, покажи ми военните цели на Земята под макроските кораби. Оцвети ги в жълто.

Стотина жълти буболечки плъзнаха като лунички на стената.

— А сега ги маркирай в червено, „Сокоро“ — казах. — Махни движещите се цели. Покажи ми само сградите и неподвижните машини.

Изображението на екрана се промени. Две трети от обектите изчезнаха. Останаха миниатюрните квадрати на радарни инсталации, казарми, комуникационни центрове и други подобни.

— Какво правиш, Кайл? — попита Сандра напрегнато.

Не отделях поглед от големия екран.

— „Сокоро“, всички кораби ли приеха груповата връзка?

— Да.

— Дезактивирай опцията за отмяна — казах аз. — Докато не наредя друго, груповата връзка има приоритет.

— Параметрите зададени.

Плъзнах поглед по целите под нас. Намирахме се над Китай и убивахме скоростта си. Макросите не бяха променили формацията си, движеха се по стария си курс над Азия. В момента не стреляха. Може би избираха нова, сочна цел. Или произвеждаха нови ракети по бързата процедура. Фактът, че още не се бяха оттеглили, нито се бяха насочили към друга част на света, не вещаеше нищо добро. Показваше, че мисията им още не е завършена.

— „Сокоро“, позиционирай флотилията ни за стрелба.

Ракетните установки се намираха на покрива на корабите ни. За да стреляме към Земята, трябваше да се обърнем с главите надолу. Това не представляваше проблем за екипажите, защото бяхме в безтегловност и представите за „горе“ и „долу“ бяха лишени от реално съдържание.

— Наистина ще го направиш, нали? — попита Сандра с лишен от каквито и да било чувства, направо мъртъв глас.

— Виж, по-добре иди в другата стая.

— Не.

Поех си дълбоко дъх и наредих на корабите да стрелят по китайските военни обекти. Широки зелени лъчи пронизаха атмосферата и изпепелиха камиони, танкове, самолети и хангари. Избухваха бункери. Ракетни установки, зарязани по улици и пътища, се стопяваха на локви метал. Представях си как възпламененото им гориво разцъфва в миниатюрни гъби.

Систематично унищожавах конвенционалната военна мощ на Китай.