Изтребление

13.

Сандра ме откри след час. Влезе тихо, но този път аз скочих на крака и се завъртях към вратата. Видях, че е тя, и се отпуснах.

Тя ме изгледа с вдигнати вежди.

— Нещо сме нервни, а?

— Да кажем, че отсега нататък ще се оглеждам през рамо.

Сандра се засили, направи два големи скока и се метна във въздуха. Знаеше, че ще я хвана. Уви крака около кръста ми и почна да ме целува по лицето. За щастие то заздравяваше бързо.

— Кроу го направи това, нали? Гадно копеле е той.

— Просто е избухлив.

— Видях го. Неговото лице изглежда по-зле от твоето.

— Човекът не е виновен, че се е родил грозен.

Тя се засмя и почна да ме целува пак, като внимаваше с наранените места.

— Щях адски да се ядосам, ако не знаех, че до утре сутринта лицето ти ще е като ново.

— Същото важи и за мен. Виж, слънце, имам работа. Трябва да програмирам втория етап от производството на новите танкове.

— Трябва ти почивка.

Имаше право, както се оказа. Наистина ми беше трябвала почивка. Правихме любов върху един пластмасов стол в най-тъмното кьоше. Отрази ми се страхотно, както и на нея. Очаквах Кроу или Робинсън, или най-вероятно Куон, да потропат на вратата и да ни прекъснат с новина за поредната катастрофа. Но не се случи.

Накрая тя пак ме шамароса. Погледнах я въпросително.

— Това е задето ежедневно ядосваш хората дотолкова, че да искат да те убият — обясни тя. — Много е изнервящо човек да е влюбен в теб.

Усмихнах се.

— И на мен ми хрумна нещо такова.

— А сега стига си се размотавал и се хващай с онези твои пазарски колички. На бас, че довечера пак ще ни нападнат.

— Сигурно.

— Новите ти играчки ще бъдат ли готови дотогава?

— Едва ли, но с три лазерни установки и близо двеста пехотинци не се притеснявам.

— Лъжец — каза тя и си тръгна.

Надявах се скоро пак да намине. Изчаках я да затвори вратата и се обърнах към стоманеното копеленце, което с обич наричах Единица 14. Всички фабрики вече работеха, иначе не бих си позволил романтичното отклонение със Сандра. Повечето произвеждаха тежки реактори, мозъчни кутии, лазери, сензори и оръдия — компонентите на стационарните оръжейни кули. Само че на мен ми трябваха и няколко нови неща. Основно двигатели със скоростни кутии, хидравлика и вериги. Мислех си за тези допълнителни елементи, когато ми хрумна нещо. Дали не можех да мина без веригите?

— Четиринайсет, отговори.

— Слушам.

— Какво ще ти трябва, за да конструираш метален еквивалент на човешки крака?

Колебание. Дълго. Май когато са раздавали мозъците, Четиринайсет се е мотаел в столовата и се е тъпчел с палачинки.

— Недостатъчна информация… — започна той. Не се изненадах.

— Добре, забрави този въпрос. И без това нямам време да ти обяснявам спецификите на една крачеща система.

Свъсих вежди. Ресурсите ми бяха ограничени, включително и времето. Не можех да си позволя лукса да създавам изцяло нови неща, можех само да сглобявам машини от наличните компоненти.

— Да поговорим за система от гравитационни резистори с ниска мощност. Да речем, десет процента от мощността на стандартната система в един нанокораб. За колко време може да произведе такава система една от фабриките?

— Приблизително седем часа.

Кимнах.

— А ако пресъздадем веригите на стандартен танк?

— Недостатъчна…

— Добре, добре. Получаваш ли сензорна информация от кулата на покрива на хангара?

— Единица 14 не е свързана със…

— Свържи се.

— Свързването извършено.

— Така, сега използвай сензорното оборудване, за да огледаш бронетранспортьорите, които унищожихме през нощта. На изток оттук.

— Целта открита. Автоматичната отбранителна програма временно изключена.

Взех да се потя. Напомних си, че имам още две кули, а и винаги можех да прекратя настоящата задача на Четиринайсет, ако нещо отвън се раздвижеше по съмнителен начин.

— Така, а сега бързо сканирай бронетранспортьорите. Искам да изчислиш колко време ще ти трябва да произведеш такива вериги.

Дълго колебание. Чувах как кулата на покрива се върти и вие. Горещо се надявах, че противникът няма да ни засипе с ракети точно сега.

— Компонентите са сканирани.

— Колко време ще ти отнеме?

— Отговорът варира според конфигурацията на различните зададени вериги. Някои са частично унищожени.

Затворих очи и призовах сам себе си към повече търпение.

— Просто ми дай приблизителна оценка, базирана на най-малко пострадалия бронетранспортьор.

— Три часа точка шест.

Тоест, наполовина по-малко? Замислих се. При такава разлика май нямаше смисъл да залагам на веригите. Ако променях програмите на фабриките, които в момента произвеждаха нанити, антигравитационните системи щяха да са готови преди реакторите и лазерните оръдия. Усмихнах се доволно.

Щяхме да си построим реещи се танкове. Представих си опулените физиономии на врага. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми допадаше идеята. Този район на острова беше обрасъл с гъсти гори. Ако атакувахме главната база по пътя, щяхме да го задръстим, точно както го бяха задръстили противниковите машини при нападението през нощта. А с реещи се танкове можехме да заобиколим покрай брега или дори да прелетим над дърветата, ако резисторите са достатъчно мощни.

Работих върху дизайна на антигравитационните системи още час, докато не прецених, че съм решил проблема. Танковете щяха да имат достатъчна тяга да повдигнат собственото си тегло, плюс теглото на шестчленен екипаж, на височина приблизително седем метра над повърхността. Нещо повече, изчисленията ми показваха, че първата машина ще е готова да полети още преди зазоряване.

Програмирах всички фабрики, дадох старт на производството и заспах на бюрото. Дори не знаех колко е часът. По някое време Сандра дойде и ми даде нещо да ям. Видя колко съм уморен и се развика на Куон да ми намерят легло.

Събудих се след няколко часа и заварих Сандра да направлява оръжейната кула. Примигнах сънено. Знаех, че ми е казала нещо. Нещо, което е трябвало да ме събуди.

— Колко е часът? — попитах.

— Почти полунощ. И имаме проблем.

Скочих рязко, залитнах и едва не паднах обратно в леглото.

— Какво става?

Тя посочи стената.

— Засякохме вражески единици.

Успях да фокусирам погледа си и ги видях — десетина метални мъниста върху стената-екран. Май още не стреляха. Но и това щеше да стане.

— Всички кули ли са активни? — попитах. — И защо никой не ме е събудил?

— Току-що се появиха.

На вратата се потропа. Познах ритъма. Стената на хангара се разтвори и Куон подаде глава.

— Идват с хеликоптери, полковник. Робинсън пита дали да стреляме по тях.

— Не. Не, по дяволите. Свържи ме по радиото.

— Ама те ще ни чуват, сър.

— Знам. Просто се включи на линия.

Активирах радиото в шлема му в режим на излъчване.

— Никой да не стреля, докато противникът не открие стрелба.

— За това може и да е късно, сър — обади се някой по връзката. Май беше Робинсън.

— Изпълнявайте заповедта.

Никой не стреля. Чакахме. След още минута-две долових нещо по линията. Познат глас.

— Тук генерал Кер. Ти ли си, Ригс?

— Да, генерале. Слушам ви — казах спокойно. Вътрешно кипях. Едно е да подозираш, че военната ти комуникационна система може да се подслушва. Друго — да разбереш със сигурност, че противниковият командир чува всичко, което казваш, и ти се обажда по същата тази система, все едно ти звъни по мобилния.

— Ригс, трябва да поговорим.

— Точно това правим, сър.

— Не по открит канал. Знам, че твоите хора ни чуват.

Със Сандра се спогледахме. Боях се, че Кроу ще се намеси в разговора и ще започне да дрънка глупости. Но той не го направи. Сигурно беше решил, че мен по̀ ме бива да се оправям с такива ситуации. Или пък не искаше врагът да знае, че и той е тук, с мен. Сигурно си имаше резервен план, а именно да духне веднага щом пукотевицата започне.

— Какво предлагате, генерале?

— Да се срещнем на неутрална територия. Само ние двамата. Ела в края на вашия лагер, там, където избихте хората ми.

Сандра размаха трескаво ръце, клатеше глава и се мръщеше. Очевидно не искаше да отивам.

— Ще съм там след три минути, генерале — казах. — Ригс — край.