Изтребление

57.

Макросите не си направиха труда да затворят вратите. Това би отнело твърде много време. Просто повдигнаха носа на кораба — входа към трюма — и включиха тягата. За щастие тухлите не се разлетяха, благодарение на магнитните ключалки. Много от пехотинците обаче не извадиха този късмет и когато подът се наклони под краката им, полетяха назад към струпаните модули. Неприкрепеното оборудване и оцелелите танкове се хързулнаха по наклона, танковете форсираха напразно двигателите си в опит да компенсират плъзгането. Мъже попадаха под тежестта им. Мнозина пропаднаха към далечната стена на трюма, която прекрати безмилостно полета им. Все пак малцина от тях умряха. Благодарение на нанитите в телата си моите пехотинци оцеляваха при условия, които биха убили обикновен човек. Ала през следващите няколко дни, докато траеше тежкият оздравителен процес, не един и двама съжалиха, че не са умрели.

Голямата врата на трюма се затвори мъчително бавно. Когато най-после платната ѝ се прибраха с трясък и скриха червената светлина на гигантското слънце, останахме на тъмно и студено. Хора стенеха, охкаха и плачеха, викаха за помощ. Други крещяха в екстаз, че са се измъкнали живи от хватката на Хелиос.

Разполагахме с под две хиляди човека в бойна готовност. Много малко от онези, които бяха слезли с мен в крепостта на червеите, все още бяха между живите.

Едва по-късно разбрахме, че майор Робинсън е бил погълнат от гигантския червей заедно с много други. Стрелял бе с една от установките, които червеят си беше харесал. От целия ми команден щаб бе оцеляла единствено капитан Сарин.

— Жалко, че не убихме онзи проклет гигант — каза Сандра, когато най-после останахме насаме в стаята си.

— Червеите ще имат нужда от него да си изкопаят нова планина — казах аз.

— Изненадана съм, че ти пука за тях. Какво ще правим сега, Кайл?

— Отиваме си вкъщи. Ще обявим нова мобилизация и догодина, когато макросите дойдат за нов товар пушечно месо… какво пък, може да имаме някоя и друга изненадка за тях.

— Искаш да подновим войната?

— А на това тук как му викаш? — попитах.

— Е, поне победихме.

— Не — казах и поклатих глава. — Не победихме. Войната никога не е приключвала, а в тази кампания ние нанесохме щети на собствената си страна.

Сандра се сгуши в скута ми.

— Не те разбирам.

— Червеите бяха на нашата страна. Вече започвам да разбирам вселената. Ние сме органичният живот и истинските ни врагове са машините. Те са живата смърт.

— Искам тези кръвопролития да свършат веднъж и завинаги — каза тя.

— Е, още не са свършили. Затънали сме до уши в тях. Но аз си мисля за един нов вид война. Война на плътта срещу машините. Този път няма да целуваме големите им метални задници. И ще се бием на правилната страна.

— Можеш ли да ми направиш една услуга, полковник? — попита тя.

Погледнах я в очите. Лицата ни бяха близо, но не се целунахме.

— Само кажи каква.

— Не ме взимай с теб следващия път.

Изпухтях.

— Тогава не ме моли да идваш.

— Ще те моля, неизбежно е. Но ти не отстъпвай.

Усмихнах се.

— Знаеш, че винаги ти отстъпвам.

Сандра най-после млъкна и се целунахме. За кратко животът беше хубав.