Изтребление

1.

Седях в своя нанокораб на стотици хиляди мили от Земята. От другата страна на тънкия генериран от нанити корпус на „Аламо“ се простираше студената пустош, която наричаме космос. Случваше се вселената да ме притисне с тишината и необозримата си шир. Като сега. Ако искате да се почувствате малък, пробвайте полет в далечна орбита — това вероятно ще ви даде представа колко микроскопични са хората в действителност.

Около „Аламо“ се носеха стотиците му клонирани братя. Всички кораби приличаха на бронирани морски раци и висяха неподвижни и мълчаливи над синята сфера на Земята. До един бяха черни като бездната, без светлини, без врати и прозорци. Ставаха видими за невъоръженото око само когато лъчевите им оръдия произведяха изстрел или двигателите им оживееха за тласък. В момента нито стреляха, нито се движеха. Всички кротуваха търпеливо. Чакаха заповед, но аз не знаех каква да е тя.

Вражеската бойна флотилия се беше оттеглила, след като макросите бяха приели моите импровизирани условия. Гигантските им величествени кораби си бяха заминали и вече нямаше с кого да се бием. Което беше добре, защото със сигурност щяхме да загубим битката. Уви, постигнатото примирие си имаше и лоша страна, а именно, че не бях в състояние да изпълня поетите ангажименти. Договорил бях условия, за които изобщо не бях оторизиран да преговарям.

Изгълтах първата си бира и отворих втората. Входящи обаждания записукаха от командния пулт. Искания за отворени комуникационни канали заваляха като напоителен дъжд. Не им обърнах внимание.

Как щях да им кажа какво съм направил? В новото си битие на феодален васал след една година човечеството трябваше да осигури на макросите многохилядна армия. Ако световните лидери откажеха, рискувахме войната да започне отново. Не вярвах да откажат… но новината нямаше да им хареса. Никой не обича да му налагат сделка, в чието договаряне не е участвал.

Със сигурност щяха за всичко да обвинят мен. Щяха да ме засипят със стотици по-добри идеи, за които е трябвало да се сетя. Разни чиновници на изборни длъжности — или просто пишман политици с категорични мнения по едно или друго — щяха да вдигнат вой до небесата. Това можех да го разбера, но истината бе, че в онзи момент нямах особен избор. Математиката беше проста — аз бях там, а те не бяха. Обстоятелствата ме бяха поставили в положение аз да взема решенията и затова те щяха да ме намразят. Никой не обича да съобразява живота си с чуждия избор. Никой не иска да поеме на плещите си неприятно задължение, без да са го питали какво мисли по въпроса, дори когато по-добър вариант не съществува. Колкото повече мислех върху това, толкова по-ясно ми ставаше, че ще ме намразят и в червата.

Погледнах в кенчето от бирата, но не открих там никакви отговори. Реших, че ако погледна в трето кенче, късметът току-виж ми се усмихнал. Докато отпивах с наслада от четвъртото, ми хрумна, че ако положа сериозни усилия, вероятно ще открия известна утеха в петото и шестото. Чувствах, че съм си заслужил малко почивка.

Вселената, уви, беше на друго мнение. Погледнах към предната стена, която изпълняваше функцията на екран, и забелязах нещо странно. Да, макросите се бяха оттеглили. Тръгнали си бяха по вектор към слънцето, за мое гигантско облекчение. Само че нашият нанофлот също се движеше, а това беше странно. Всички кораби от флота. И то не към Земята. Движехме се под ъгъл, който ни отдалечаваше от планетата. И от слънцето също. Големият диск на родния ми свят се разшири за кратко, плъзна се надолу в лявата част на стената и се озова на пода. После бавно започна да се смалява. Сякаш флотът ни се приплъзваше покрай Земята на път към открития космос.

Моят кораб беше начело на флота, което означаваше, че аз ще съм първият, стигнал до новата дестинация, която „Аламо“ си бе наумил. Но не това беше интересната част. Тревожеше ме друго — не помнех да съм давал заповед на кораба за релокация. Всъщност не му бях давал никакви заповеди.

— „Аламо“? Защо се отправяме към открития космос?

— Основната мисия е завършена. Избрана е нова мисия.

Примигнах в опит да смеля казаното и стомахът ми се преобърна. „Нова мисия?“

— Уточни — казах. — Каква мисия е била завършена?

— Местният биологичен свят оцеля. Врагът е в отстъпление.

— Искаш да кажеш, че Земята е спечелила? Всъщност нищо не спечелихме. Примирието е временно.

— Оцеляването се равнява на победа. Мисията е изпълнена.

Замислих се за миг.

— И каква е новата ти мисия?

— Трябва да бъдат защитени следващите биологични видове по оптималната пътека.

— Чакай, чакай. Напускаш Земята окончателно, така ли?

— В тази звездна система няма други напреднали биологични видове.

— Ами аз? Ами другите пилоти?

— Бъдещият команден персонал ще бъде определен чрез подбор сред тестови обекти — отговори корабът със своя монотонен безсърдечен глас.

Зяпнах невярващо екрана, който сам бях изобретил. Сивият диск на Земята сега се намираше на пода. Скоро щеше да изчезне под килима. Нямах никаква представа накъде сме се запътили. Стотици златни буболечки пълзяха след „Аламо“ към открития космос като патета след майка си. Това ли щеше да е краят? Да умра от глад, докато пътуваме към незнайна звезда? Или щях да оцелея някак по време на пътуването, само за да се превърна в спаринг-партньор на раса шипести ракообразни от друга планета?

Сетих се за нанитите в тялото си. Бяха ли ме изоставили вече? Дали нямаше всеки миг да усетя непреодолимото желание да изпикая литри течен метал, река от миниатюрни нанороботчета, юрнали се към изходите като милиард плъхове, които бягат от потъващ кораб?

— „Аламо“, заповядвам ти да прекратиш тази мисия и да се върнеш към предишната — казах аз.

— Молбата отхвърлена.

— Защо отказваш да се подчиниш.

— Биологична единица Ригс вече не е команден персонал.