Изтребление

41.

Близо седмица пътувахме през звездната система, която бяхме оприличили на Алфа Кентавър. Хората си шушукаха, че може би сме се озовали тук по друг начин, а не чрез порталните пръстени, че може би макросите могат да скачат между звездните системи директно, без помощта на портали. Не обръщах внимание на тези спекулации. Ако можеха да скачат свободно из вселената, макросите щяха да докарат бойния си флот на Земята много по-бързо. Сигурен бях, че използват пръстените. Това означаваше, че им е нужно време да се придвижат между звездите, пък било то и само дни или седмици, вместо години. По-голямата част от това време се губеше в преходите между тези пръстени от колабирала материя. Преминаването от система в система чрез порталите ставаше мигновено.

Екипът учени, които бяхме взели със себе си на експедицията, за да дава отговори точно на такива въпроси, беше озадачен не по-малко от нас. О, говореха много, развиваха теории за хиперпространство, стабилни проходи и прочее, но в действителност нямаха идея какво се случва. Самият аз изобщо не си блъсках главата над теорията. Изкарал бях само два курса по физика в колежа и бях взел и двата с петица. Примирил се бях с факта, че използвам извънземна технология, без да я разбирам, и че това едва ли ще се промени в обозримо бъдеще. Като всяка маймуна, която човечеството беше изпращало на разходка с ракета през петдесетте години на двайсети век, и аз не се интересувах от друго, освен кога проклетото нещо най-после ще кацне.

На втория ден реших, че повече не мога да вися в командния център и да чакам нещо да се случи. Време беше да се включа в тренировките, които провеждаха пехотинците по мое нареждане — тренировки при висока гравитация.

Не бях споделил намеренията си със Сандра, но тя се появи веднага щом влязох в шлюза за излизане от командния център. Мушна се след мен миг преди затварящите се врати да я притиснат.

Възтесничко ни беше в шлюза, но не се оплаках. Притиснах доволно тяло в нейното.

— Нарочно го правиш — каза тя.

— Просто се радвам да те видя. Как разбра, че излизам от тухлата?

— Сложих ти звънче.

Свъсих вежди. „Звънче“ беше технически жаргон за проследяващо устройство. По-голямата част от персонала носеше такива звънчета. Бяха малки и позволяваха на всеки с достъп до компютър да разбере къде се намираш. Посегнах към шията си, но там не висеше нищо.

Сандра се усмихна и бръкна в джобовете ми. Усмихнах се в отговор и посегнах да ѝ върна услугата, но тя ме плесна през ръцете. После извади нещо от предния ми джоб. Портативния ми комуникатор.

Сведох поглед към малкото устройство. Беше закачено на халка. Сандра мушна пръст в халката и го разлюля пред лицето ми.

— Ясно… — казах. — Следиш ме през комуникатора. Това е нарушение. Аз съм твой висшестоящ офицер.

— Аз пък не съм пехотинец.

Посегнах отново към нея, но шлюзът иззвъня и ни изрита. Отдавна беше изравнил налягането, значи звуковият сигнал ни уведомяваше, че сме надскочили някакво времево ограничение и на устройството му е писнало от нас. Вратата се отвори, без да изчака команда от наша страна. Някакъв тип от поддръжката с работен комбинезон ни зяпна изненадано. Прибрах си ръцете и двамата със Сандра се постарахме да излезем с достойнство от тясното помещение. Не ни се получи.

Сандра ме последва покрай подсмихващия се работник към една от тухлите, където се провеждаха ученията. Изчакахме отряд пехотинци да си довърши тренировката, после влязохме вътре. Вътрешността на тухлата беше слабо осветена. Дежурният сержант при входа ни връчи два учебни лазерни пистолета. Благодарих му и подадох единия на Сандра. Тя го претегли в ръка.

— Ще действаме отборно, нали? — попитах. — При най-високата трудност на симулацията.

— Това съм го правила и преди.

— Не и при гравитация от 1,81 g.

Тя свъси вежди.

— Не знаех, че можем да настройваме силата на гравитацията.

— Инсталирахме няколко гравитационни стабилизатора в тухлите за тренировка. Обичайно задачата им е да намаляват ефекта при растящо ускорение. Ние просто обърнахме принципа и накарахме нанофабриките да произведат стабилизатори, които усилват гравитационния ефект. Е, навита ли си?

Тя кимна.

— Само не ме стреляй по задника, ако обичаш — казах аз.

Прекрачихме през прага и аз моментално се почувствах… затиснат. Трудно ми беше да дишам, да се движа, да мисля. Не беше като да носиш тежък товар на гърба си, беше нещо много по-лошо. Дори кръвта във вените ми беше по-тежка. Сърцето ми полагаше много повече усилия, за да изпомпва кръв към мозъка. За щастие нанитните подобрения включваха и по-силно сърце. Усетих как пулсът ми се ускорява, а кръвното ми налягане се вдига. Дишах жадно. Извън всяко съмнение сраженията при двойна гравитация щяха да са гадни.

Симулацията започна — стреляхме по нанитногенерирани мишени, които постоянно губехме от поглед. Осветлението пулсираше като при гръмотевична буря. Мишените бяха компютърни симулации, но препятствията по пътя ни си бяха съвсем истински. След като преминахме успешно първите три задачи, компютърът ни даде кратка почивка, после осветлението загасна напълно. Спънах се в камък и се проснах по лице. Падането при висока гравитация се различаваше от обикновеното падане. Подът се стрелна насреща ми с неочаквана скорост и сила. Рефлексите и силата ми ме спасиха от сериозно нараняване, но въпреки това видях звезди посред бял ден.

Сандра приклекна до мен и откри стрелба по мишените, които не пропуснаха да ни нападнат. Програмирали бяхме противниците да приличат на гигантски буболечки въз основа на малкото информация, с която разполагахме. Буболечките отвърнаха на стрелбата, разцвърчаха се, после атакуваха отново. Нямах време да се надигна от пода, а само да се прицеля и да стрелям.

Всъщност тази ми полегнала позиция се оказа добра. По-лесно ми беше да мисля, защото сърцето изпомпваше повече кръв към мозъка, а и ми беше приятно Сандра да клечи над мен. Стрелях упорито и скоро врагът премина в отстъпление. Осветлението се възстанови и резултатът се показа на тавана. Убили бяхме трийсет и една от шейсетте мишени и бяхме оцелели.

— Не е зле — казах и се надигнах.

Сандра се усмихна.

— Справи се добре — добавих. — Стреляш много точно. А сега да пробваме ръкопашен бой. Ще сменим пистолетите с бойни ножове.

Сандра се съгласи, макар че идеята май не ѝ хареса особено. Размених лазерните ни пистолети за затъпени ножове. Бойните ножове бяха по наш дизайн, остриетата им бяха изработени от нанитите и имаха диамантен ръб — малките гадинки бяха подредили въглеродните атоми в молекулярна структура, която беше изключително остра. Замислили ги бяхме точно за такива ситуации. Разчитахме основно на лазерните си оръжия, разбира се, но ножовете също имаха своята роля. Не се нуждаеха от зареждане, бяха много леки и в близък бой с биологични единици бяха изключително смъртоносни.

Влязохме в следващата симулация само с ножовете. Този път ни победиха. Убили бяхме едва дузина противници с очи като мъниста и остри мандибули, когато компютърът реши, че сме повалени и разчленени. Сандра очевидно бе слабото звено в тази битка.

Когато излязохме от тренировъчната тухла и я отстъпихме на следващия отряд пехотинци, който си чакаше реда, Сандра ме ощипа по задника.

Обърнах се да я погледна със закачлива усмивка.

— Това предложение ли беше?

— Направи го нарочно. Подлъга ме да се бием само с ножове, за да изкараш по-висок резултат от мен.

— Не точно — казах аз. — Исках да придобиеш представа за възможностите си. Ти си бърза и стреляш точно. Служиш си добре с огнестрелни оръжия. Но не знаеш нищо за ръкопашния бой. Макар и подсилени, мускулите ти не могат да се мерят с мускулите на моите пехотинци.

— Благодаря ти за урока — каза тя.

— Пак заповядай.

— Искам да се пробвам още веднъж — каза тя.

Добре познавах този инатлив блясък в очите ѝ. Виждал го бях често.

— Добре. Нека момчетата приключат и ще влезем пак.

В крайна сметка минахме през симулациите шест пъти. От престрелките загубихме само последната. Колкото до упражненията по ръкопашен бой — тях ги загубихме всичките. Отначало се справяхме относително добре, но след четвъртата симулация стана ясно, че Сандра губи сили. Последният ни резултат беше най-ниският от всички опити — успяхме да убием само осем противникови единици, преди компютърът да прекрати битката.

— Уморена съм — призна накрая Сандра.

— Знам.

— Не съм свикнала с това.

— Справи се много добре — казах ѝ. — Възможно е да си по-добра от най-лошия пехотинец във войската ни.

— Наистина?

— Не. Просто се опитвах да те успокоя.

Сандра изсъска и замахна към мен с пластмасовия нож. Улових китката ѝ и се опитах да я целуна. Боричкахме се през смях, докато дежурният сержант не се изкашля многозначително. Вдигнах поглед.

— Май трябва да ви върнем тези — казах и му връчих учебните оръжия.

— Благодаря, сър — каза сержантът, като полагаше искрени усилия да не се ухили. Не успя и широка усмивка разтегна лицето му. Не можех да го виня.