Изтребление

23.

След като завърших кораба на Кроу, незабавно се заех със следващия. Този щеше да е за мен. Хрумна ми да го нарека „Аламо“, но нещо в тази идея ме подразни. Реших, че би притъпило силните ми чувства към оригиналния „Аламо“. Той ме бе изоставил като подла бивша съпруга и аз едновременно го обичах и мразех.

Накрая реших да кръстя новия кораб „Сокоро“. През 1964-та именно там, в Сокоро, Ню Мексико, е било забелязано НЛО и до седемдесетте мястото е било по-известно от Розуел. Освен това ми харесваше как звучи името, може би защото и Сокоро, като Аламо, беше град в Югозапада.

А и НЛО-то, забелязано в Сокоро, ми импонираше някак. Намирах връзка между тогавашните и настоящите събития. Очевидецът бил полицай, който описал кораба по следния начин: „блестящ обект… с овална форма. Напълно гладък, без врати и прозорци“. Правителствата бяха обяснявали инцидента по най-разнообразни начини през изминалите години, но с оглед на последните събития аз бях сигурен, че онзи полицай е видял нанокораб. Жал ми беше за него и му съчувствах за безбройните майтапи, които със сигурност е трябвало да търпи до края на живота си.

Много пъти бях питал генерал Кер за историите с НЛО и с каква информация е разполагало правителството преди инвазията. Той така и не ми каза нищо полезно. Пускаше по някой неясен намек и се оправдаваше, че не му плащали достатъчно, за да знае нещо по темата, и че било по-добре „да оставим това на историците от бъдещето“. Не му повярвах, че е в неведение, даже бях напълно сигурен, че са му дали достъп до тази информация. Разбирах защо настоящата администрация не иска да говори по темата. Не искаха да поемат вината на предишните правителства и логично си мълчаха като риби.

От моя гледна точка нанокорабите бяха съкровищници, пълни с извънземни тайни и безчет напреднали технологии, скрити най-вече в бордовите им фабрики. Чудеса, които се намираха в ръцете ни, но в известен смисъл все още бяха недостъпни за нас. Съобразил бях достатъчно, за да използвам чуждоземната технология, но все още не я разбирах. Знаех само как да ги приведа в действие. Бях потребител, а не разработчик. Приличах на математик, който решава сложни задачи от висшата математика с помощта на компютър, но без него не може дори да събира и изважда.

Когато се качих на пръв път на борда на „Сокоро“, ме заля носталгия. Не всички спомени бяха добри. Сетих се за децата си и болката от загубата им ме връхлетя с нови сили. Кораб, подобен на този, беше унищожил семейството ми без никакви скрупули, без никаква емоция.

Вътре в кораба беше хладно, нищо че навън тропическото слънце беснееше. Светлината също бе много по-слаба и минаха няколко дълги секунди, преди очите ми да се нагодят към сумрака. Все още не бях качил на борда лични вещи и оборудване. „Сокоро“ беше празен, стерилен и тих. Мозъчната му кутия беше съвсем сурова, необучена. Контролните му системи бяха като тези на „Аламо“, но без дълбокото системно програмиране, заложено от Сините в техните кораби. Беше като неотключено устройство, високотехнологична играчка, която да конфигурираш по свой вкус. Като току-що инсталирана операционна система.

— Кораб, аз съм твоят командир. Отговори.

— Отговарям. Как бихте искали да се обръщате към нас?

Побиха ме студени тръпки. Преди време „Аламо“ ми беше задал съвсем същия въпрос. И още по-зле — гласът беше напълно идентичен с неговия, като тембър, интонация, произношение.

Пред погледа ми изникнаха ужасените мъртви очи на дъщеря ми. Затворих моите. Опитах се да изтрия този спомен от мозъка си, да го изтикам обратно в малката кутия, където го държах.

— Кораб, името ти ще бъде „Сокоро“.

— Преименуване завършено.

Макар и въоръжен, „Сокоро“ не беше близнак на „Гробокопач“, кораба на Кроу. Направил го бях много по-бърз. Надявах се да е по-скоро изследователски, отколкото боен кораб. Надявах се, но не се заблуждавах, разбира се. Въоръжен беше с една оръдейна кула, а формата му не се различаваше от тази на другите кораби от бъдещия флот. Не исках да бие на очи, в случай че се наложи да вляза в битка. Само че „Сокоро“ имаше три двигателя, а не един, и втори реактор, който да осигурява енергия за допълнителните двигатели.

Наблюдавал бях с доволна усмивка как фабриките го произвеждат чарк по чарк. Работил бях дълго и здраво по него. Предстоеше ми да построя много кораби, затова започнах с нещо друго — проектирах и произведох група транспортни средства, които приличаха на реещите се танкове, обикаляха между фабриките, работеха денонощно и помагаха на моите пехотинци. Тези роботизирани работници може и да приличаха на танковете, но вместо лазерни кули имаха гигантски камшикоподобни ръце. Те бяха последното ми изобретение и значително улесняваха зареждането на фабриките със суровини. Участваха също в сглобяването на готовите компоненти.

— „Сокоро“ — казах на глас, — имам някои инструкции за теб…

Отне ми почти цял ден, докато постигна някакъв напредък. По-голямата част от програмата изчетох на глас. Бях я написал на един таблет. Сметнал бях, че сега, след като бяхме започнали серийното производство на кораби, ще ми трябва опростен код, който да раздам на новите пилоти. Стана ми приятно при тази мисъл — осъзнах, че съм написал програма, която да обучава хората как да обучават своите кораби. Код за писане на кодове.

Часове по-късно вратите вече се отваряха при допир, вкарал бях кодове за влизане и излизане, заложил бях и поведение при извънредни ситуации. Предната стена на мостика се бе превърнала в релефен екран, по който пълзяха металически буболечки с различни цветове и големина, според това дали отразяваха пехотинци, транспортни средства или сгради. Дори си имах работеща тоалетна.

Наредих на кораба да излети и се сблъсках с първата неприятна изненада — „Сокоро“ залитна и аз паднах на пода. Внезапното движение нагоре раздрънча всичките ми кокали. Все едно се намирах в кутия и някакъв гигант я бе взел от пода да погледне какво има в нея. Изправих се на крака, като се питах защо корабът беше излетял по този начин. Дали не беше свързано с допълнителните двигатели?

— „Сокоро“ — казах на глас. — Защо излетя толкова рязко?

— Излитането бе проведено в рамките на нормалните поведенчески параметри.

— Пилотирал съм кораби като теб и преди. Те не излитаха така.

— Моля уточнете.

— Сега ускорението беше по-голямо, отколкото на „Аламо“.

Колебание.

— Не откривам кораби с позивна „Аламо“ в района. Преминавам към далекообхватен контакт…

— Спри! — казах аз. — Никога не отваряй канал за комуникация с друг кораб без мое разрешение.

— Комуникацията прекъсната. Инструкциите въведени.

Седях и се потях. Не исках този кораб да се свързва с другите, онези, които ни бяха изоставили… ако връзката изобщо беше възможна всъщност. Можех само да гадая какви проблеми ще създаде това. Ами ако комуникацията с другите нанокораби доведеше до автоматичен трансфер на данни помежду им? Ами ако моят кораб започнеше да се „ъпдейтва“ и в резултат хукнеше след братята си на мисия към някоя далечна звездна система?

След няколко вледеняващи секунди на размисъл стигнах до заключението, че трябва някак да изолирам своите птички от другите нанокораби. Иначе бог знае какви идеи можеха да си споделят, неща като вирусите в прикачените файлове по електронната поща или червеите, които те полазват през някой съмнителен мрежови порт.

И тогава се сетих за Кроу. Какво ли беше направил със своя кораб през последните два дни? Потрих врата си. Не трябваше да му давам прототипа. Глупава грешка за един уж опитен инженер като мен.

— „Сокоро“, свържи ме с „Гробокопач“ — казах аз.

— Отхвърлено. Всички междукорабни комуникации са забранени от командния персонал.

Въздъхнах. Този интерфейс ми беше познат до болка.

— „Сокоро“, аз съм командният персонал. Ако издам пряка заповед за отваряне на комуникационен канал, това автоматично означава, че съм ти дал разрешение да го направиш.

— Параметрите зададени. Начало на комуникация. Молбата за отваряне на канал приета от „Гробокопач“.

— Ти ли си, Кайл? — чу се познат глас.

— Да, Кроу. Радвам се, че още си жив. Не си се отправил към открития космос, нали?

— Ъъъ… не. Слушай, Ригс, една ръка наистина ще ми дойде добре. Вчера цял ден качвах мебели по рампата с моите.

Изсумтях.

— Със или без нанити, упражненията винаги са полезни.

— Да бе. Само дето чух, че си монтирал ръка на онзи свой звяр.

Вдигнах вежди. Не бях особено изненадан, че Кроу има шпиони, които ме наблюдават, но се изненадах, че се издаде толкова бързо.

— Ти какво искаш? Голям флот, построен навреме за макросите, или кораби по поръчка с дизайнерски цветове?

— Искам да знам защо ти имаш ръка, а аз нямам.

— Защото аз проектирах корабите — отвърнах и се ухилих.

Кроу измърмори няколко неразбираеми изречения на австралийски жаргон. Стори ми се, че ме сравнява с кенгуру и сравнението не е в моя полза.

Когато тирадата му пресекна, обясних набързо притесненията си във връзка с комуникациите. Прехвърлих му код, който позволяваше връзка с нашите кораби, но не и с другите, „диви“ техни събратя.

— Има и друго — добавих. — Точно преди да се паникьосам и да забраня комуникацията с други нанокораби, разпитвах „Сокоро“ за силното ускорение при излитане.

— Оооо — проточи той. — Бедничкият! Три двигателя, ако съм чул правилно? Сигурно си се размазал по пода.

— Ама ти откъде… — започнах и преглътнах останалото. Кроу нямаше да ми каже кой ме порти, нито как информацията стига до неговия кораб. Но със сигурност щеше да се зарадва на раздразнението ми.

Той се засмя.

— Какво, решил си да си спретнеш суперкораб, а на стария Кроу да пробуташ експерименталния модел? И че аз дори няма да забележа?

— Ще построим още по-добри кораби, след като макросите… — започнах аз.

— Да, да. Споко. Ще ти кажа защо корабите ни размазват по пода и тавана.

— По тавана?

— Ами пробвай да се спуснеш бързо. Незабравимо преживяване.

— Но защо? — попитах. Започвах да се ядосвам. Кроу обичаше малките си игрички.

— Защото си забравил нещо, друже.

— Какво?

— Откъде да знам! — викна с раздразнение Кроу. — Някакъв стабилизатор сигурно. Не си ли забелязал, че нанокорабите се движат с гигантски ускорения, а ние изобщо не го усещаме? Е, сега ще го забележиш, повярвай ми.

Кимнах и опрях брадичка на ръката си. Не се бях замислял за това, но Кроу беше прав. Запитах се колко ли други вградени компоненти, за които изобщо не съм се сетил, са имали оригиналните нанокораби. Не бях виждал стабилизираща система на „Аламо“, макар да бях опознал кораба основно. Но явно такъв компонент бе съществувал някъде на борда му.

— Е, значи сега пилотираме бета-версиите — казах. — Което е по-добре от нищо. Началниците в НАТО сигурно вече са оцапали гащите. Пак си имаме флот.

— Да, корабите определено изглеждат страшни, това ти го признавам — съгласи се Кроу. — Заслужаваш аплодисменти въпреки всичко, инженерче. Е, какво смяташ да правиш със своя кораб?

— Ще построя още като него, преди да са пристигнали макросите.

— Нямаш никакво чувство за приключения — каза той.

— А ти какво ще правиш? Ще си потърсиш ново гадже в някоя тъмна уличка? Затова ли ти е притрябвала ръката?

— Ти в ред ли си? Нямаме нужда от такива драстични мерки. Ние сме световноизвестни. Мацките сами ще се натискат да се качат на борда ми.

Замислих се за приключенията. От доста време не бях правил нищо интересно, посветил се бях изцяло на бойната ни подготовка. Дали да не заведа Сандра на малко пътешествие? Като в старите времена.

После ми хрумна нещо.

— Знам какво ще направя, Кроу. Ще се издигна високо в небето и ще проуча онези мистериозни сборни пунктове. Приключа ли с оборудването на кораба, ще разбера как извънземните влизат и излизат от нашата звездна система.