Изтребление

27.

Открихме нещо от другата страна на Венера. Не го видяхме с очите си, поне не в началото. Но „Сокоро“ знаеше, че нещото е там. На предния екран се появи буболечка в медночервено. Инструктирал бях кораба да показва всичко веднага щом го засече.

— На повърхността на планетата е — каза Сандра.

Вързала се бе в скоковото си кресло, аз — в пилотското. Решил бях, че на този етап е по-добре да сме в креслата. До Венера ни оставаше приблизително един час път. Скоро щяхме да влезем в орбита. Ако се стигнеше до внезапни маневри, не исках да се търкаляме из мостика.

Взрях се в релефното изображение върху екрана. Венера представляваше тъмен диск, голям колкото мъжка шапка. Върху нея се намираше и медночервената буболечка. Допреди минута по-малкото изображение липсваше. Не можех да преценя дали е зад планетата, дали обикаля в орбита около нея, или е дълбоко в недрата ѝ. Системата ни за наблюдение далеч не беше перфектна. Релефното изображение върху стената не даваше представа за дълбочина, а новоинсталираните камери по корпуса изобщо не улавяха обекта.

Във всеки случай беше доста голям. Ако си представим, че Венера е колкото гума на камион, то обектът беше с размерите на кламер.

— „Сокоро“ — казах. — Идентифицирай обекта на екрана.

— Конструкцията е непозната.

— Вражески кораб ли е?

Колебание, после:

— Конструкцията не отговаря на това определение.

— Защо?

— Няма данни конструкцията да е въоръжена, следователно не отговоря на определението „вражеска“. Няма данни за наличие на задвижваща система, следователно конструкцията не отговаря на определението за „кораб“.

Кимнах. Трудно беше да оборя логиката му.

— Какво е тогава, по дяволите? — попита Сандра.

Бях инструктирал „Сокоро“ да отговаря и на нея, затова той каза:

— Конструкция непозната.

Сандра изсумтя раздразнено:

— Защо си го отбелязал в червено, щом не отговаря на определението за вражески обект?

— Непознатите обекти се възприемат като вражески, докато не се установи противното — каза корабът. Отговорът му звучеше съвсем разумно.

Хвърлих поглед на Сандра. Нямаше да излезе добър програмист от нея. Компютрите по определение ти късат нервите. За да работиш с тях, трябва да си търпелив, упорит и да имаш много висок праг на раздразнителност. Сандра беше упорита, но шансовете да изтърпи глупостите на една мозъчна кутия и да я размаже с нанитноподсиления си юмрук бяха изравнени.

— „Сокоро“ — казах аз. — Покажи ни обекта при десетократно увеличение спрямо настоящия образ.

Предната стена се нагъна като от вълнички. Медночервеният обект порасна до размерите на закачалка. Дискът на Венера се разшири толкова много, че ръбовете му излязоха извън очертанията на стената.

— Така, а сега завърти бавно образа… по посока на слънцето. Завърти го около оста му, така че да го видя от различни перспективи.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо.

— Май заби — каза Сандра.

— Никога не казвай тази дума в присъствието на компютър — изсъсках ѝ аз.

Много бавно стената започна да се променя. Наистина много бавно, осъзнах аз. Нанитите, изобразяващи неравната повърхност на Венера, срещаха затруднения. Все едно гледахме клипче при максимално забавен каданс, буквално кадър по кадър.

— „Сокоро“, временно отстрани изображението на планетата.

Стоманеносивият диск се стопи, металната повърхност на стената се заглади. Почти физически усетих облекчението и благодарността на нанитите. Големият колкото закачалка за риза обект в центъра на екрана стана по-ясен, с повече детайли, а анимираното изображение се завъртя по-бързо и с по-малко насичане.

— Какво е това нещо, мамка му? — възкликна Сандра.

— Прилича на… нещо закривено — казах аз. Завъртайки се, непознатият обект, доскоро правоъгълник със заоблени върхове, все повече заприличваше на овал. След още половин минута се превърна в идеален кръг. После отново заприлича на овал, после на правоъгълник със заоблени върхове, като писта от Формула 1.

Със Сандра се спогледахме.

— Кръгло е — каза тя. — Нещо като пръстен. Но за какво служи?

— „Сокоро“, има ли и други обекти в обхвата на сензорите ти?

— Не.

— Колко близо се намира обектът до повърхността на Венера?

— Обектът е частично заровен в земята.

— Кой е построил това нещо, по дяволите? — попита Сандра.

Погледнах я. Трябваше да призная, че въпросът е добър.

— Произходът на конструкцията неизвестен — отговори корабът.

— „Сокоро“, каква част от конструкцията се намира под повърхността? — попитах аз.

— Приблизително петдесет и един процента от конструкцията са под земята.

Замислих се върху последното. Усетих промяна в песента на двигателите и подръпване наляво — „Сокоро“ променяше курса, навлизайки автоматично в орбита около Венера.

— И какво ще правим сега? — попита Сандра почти шепнешком, сякаш се боеше някой да не я чуе. Лицето ѝ беше хем разтревожено, хем развълнувано, сякаш току-що сме открили незаключена задна врата и се чудим какво да правим по въпроса. В известен смисъл май се беше случило точно това.

Гледах я и мълчах; после казах сериозно:

— Наоколо няма никого…

— И?

— Може би трябва да влезем в този обръч. Да видим какво има от другата страна.

— Ти наистина не си в ред — каза тя.

Вдигнах рамене.

— Често ми го казват.

— Може да има, знам ли… космически мини или нещо такова — каза Сандра. — Или сонди. Алармена система на извънземните. Или ще се озовем с еднопосочен билет в друга звездна система, пълна с роботи или буболечки, или… бог знае какво.

— Следващия път ще те оставя вкъщи — казах аз.

— По-добре недей.

Пак насочих вниманието си към екрана на предната стена.

— „Сокоро“, върни предния екран в нормален режим.

Стената се разля в сребриста течност, после отново ни показа диска на Венера. Междувременно планетата се бе уголемила и бе достигнала размерите на голяма автомобилна гума. Бързо скъсявахме разстоянието.

— Увеличи обратната тяга, но така, че гравитационното поле да не надхвърля три g.

Корабът се разтресе и се почувствах тежък триста и петдесет килограма… защото тежах точно толкова. Сандра взе да сумти в скоковото си кресло. Опитваше се да заеме по-удобна поза, но това беше мисия невъзможна. Дори главата си не можеше да помръдне в хватката на толкова силна гравитация. Долната ѝ устна беше провиснала, разкривайки стиснати до болка зъби. Дори за нанитноподсилените ни тела налягане от 3 g беше доста неприятно.

— Като се приберем, ще инсталирам второ пилотско кресло.

— Ще инсталираш, я — изръмжа през зъби Сандра.

Увеличената обратна тяга намали значително скоростта ни на снижаване. Важно бе да намалим скоростта, а оттам и инерцията, в случай че се натъкнем на вражески кораб и се наложи да бягаме по спешност. Бяхме толкова далече от всякакви подкрепления — да не споменавам, че прохождащата ни флотилия трудно би ни осигурила такива дори в орбита около Земята, — че не бих могъл да спечеля и най-елементарната битка. Можех само да си плюя на петите, с надеждата че трите двигателя на „Сокоро“ ще осигурят достатъчно тяга за бягството.

Обратното ускорение продължи още няколко минути, през които разговорите бяха невъзможни. Стигнах до категоричния извод, че бъдещите ни кораби трябва да имат стабилизатори, защото противното ограничаваше болезнено скоростта. Нямах представа каква скорост може да постигне корабът, така и не бях дръзнал да му наредя максимална тяга. Подобна заповед като нищо можеше да ни размаже по стените. Знаех, че ускорение от 6 g за повече от няколко минути причинява пълна загуба на съзнание, особено ако гравитационният натиск е приложен неравномерно, точно каквото се случваше в момента на Сандра — скоковото кресло не беше предназначено за такива натоварвания. Напомних си да въведа нови кодове за извънредни ситуации в мозъчната кутия на „Сокоро“, инструкции, по които корабът да се води, ако всички хора на борда припаднат.

След още десетина болезнени минути навлязохме в стабилна орбита и „Сокоро“ прекрати обратното ускорение. Венера вече заемаше цялата предна стена. Самите ние бяхме като буболечка, която пълзи по лицето ѝ. Точно под нас се намираше полузаровеният пръстен. Разбира се, визуалните системи все още не показваха нищо на големия екран, защото сензорите не можеха да пробият плътната люляна от вихри атмосфера.

— Защо телескопите и сондите ни не са засекли тази конструкция? — попита Сандра.

— Не знам. Атмосферата е плътна, но радиотелескопите виждат през газообразна материя. Може би онова нещо умее да се крие. Или не е било тук, когато сме пратили последната изследователска сонда. Ако не греша, Европа прати сонда тук малко след двехилядната година.

— Смяташ, че макросите са построили пръстена след това?

Не отговорих веднага. Не ми харесваха мислите, които се въртяха в главата ми. В дългия списък със загадки имаше няколко неща, които не подлежаха на съмнение. Знаехме, че макросите са сформирали флота си тук и са използвали Венера като плацдарм за атаката си срещу Земята. Друг неоспорим факт беше бързата им реакция след провала на първата им атака. Само за няколко месеца бяха събрали нови сили за последващо нападение. Това означаваше, че или се придвижват из космоса със скорости далеч по-големи от скоростта на светлината, или че вече са били тук.

Отхвърлил бях хипотезата, че флотът им е бил в Слънчевата система през цялото време и част от него просто е бездействала. Ако бяха разполагали с такъв ресурс, щяха да го използват още при първата атака, целия. Не бяха от най-умните машини.

Това логично водеше до заключението, че владеят свръхсветлинни скорости и че порталът, през който са влезли, се намира тук, на повърхността на Венера. По всичко личеше, че пръстенът е пряко вързан с начина, по който макросите стигаха до нашата звездна система.

— Някакъв портал трябва да е — казах аз. — Макросите са го построили или са го намерили, или нещо друго, не знам, и оттогава го използват, за да влизат и излизат от Слънчевата система.

— Откъде идват?

— Нямам представа, но мисля, че знам как да разбера — казах аз.

— Ако идеята ти е да минем през пръстена, Кайл, само бог знае какво ще намерим от другата му страна.

— Така е. Но в това е смисълът на експерименталната наука. Трябва да проучим и установим разликите между нашите хипотези и действителността.

— Това не е наука. Ние сме като две маймунки, които си играят с пищов.

Изсумтях.

— Предпочитам да ме сравняват с горила.

— Ще умрем бе — каза тя.

Замислих се над думите ѝ. Имаше известно основание. Но не бях изминал целия път дотук, за да си тръгна с празни ръце.

— „Сокоро“ — казах, — навлез в атмосферата и ни снижи към непознатата конструкция.