Изтребление

31.

Скоростта ни не беше достатъчно ниска да навлезем безопасно в атмосферата на Венера. Да, движехме се при обратно ускорение, но на моя нанокораб нямаше скоростомер, а неясните гласови команди като „вкарай ни бавно“ явно невинаги вършат работа. Корабът не разполагаше с програмни кодове за допълнителна проверка на заповедите ми при навлизане в пръстен, нито имаше предишен опит с такива маневри. И резултатът се оказа плачевен.

Когато дойдох в съзнание, изчислих, че сме минали през пръстена със скоростта на звука. От астронавтска гледна точка това е много ниска скорост, но когато се удариш с нея в гъста като супа атмосфера, нещата не изглеждат точно така. Въздухът на Венера по плътност прилича на нашата вода. Да навлезеш в нея на скорост е като да забиеш самолет в океана. А ние дори не се плъзнахме по повърхността ѝ, а направо се пльоснахме в нея.

Според мен бяхме оцелели само заради допълнителната маса, която корабът беше съсредоточил в стените на мостика. Останалата част от корпуса беше пострадала жестоко. Предната стена беше празна и огъната.

— „Сокоро“? — извиках кораба.

— Слушам.

Олекна ми. Поне мозъчната кутия беше оцеляла.

— Къде сме?

— Неизвестно.

— Защо предната стена е празна? — Гледах я и тревогата ми растеше бързо. Не просто липсваха познатите релефни изображения, стената беше огъната зловещо навътре на много места.

— Извънредните процедури наложиха нови приоритети на нанитните формации. Преминавам към стандартни настройки.

— Не — побързах да го спра. Не знаех какви са извънредните приоритети, но поне засега ми звучаха като добра идея. — Остани на извънредни приоритети.

— Разбрано.

Понечих да разкопчая предпазните колани с дясната си ръка, но тя не ми се подчини. Усетих стържене на кости. Десният ми палец май беше счупен. Стиснах зъби, издърпах го рязко напред и го наместих. Нанитите щяха да свършат останалото. Разкопчах се с лявата ръка и се надигнах с мъка от креслото. Най-напред отидох при Сандра. Тя беше пострадала повече от мен и чувството за вина ме жегна с нови сили. Докоснах я и тя се размърда със стон.

— У дома ли сме?

— Почти — отвърнах. — Почивай, ранена си.

— Не ми пука — каза тя, стиснала здраво очи. — Само ми кажи коя година сме.

— Всичко е наред. Същият ден е. — Нямах представа дали я лъжа, или казвам истината.

Сандра се усмихна със здравата половина от устата си. От лявото ѝ око се стичаше кръв. Все така стискаше силно клепачи.

— Добре — каза тя и отново загуби съзнание.

Нагласих я възможно най-удобно в скоковото ѝ кресло. По стените течаха реки от нанити, като големи вени, които се издуваха, пулсираха, после изтъняваха отново и изчезваха. Корабът се опитваше да отстрани повредите. Попитах го за щетите. Останали бяхме без комуникации, без сензори и само с един двигател. И най-лошото — големият плосък екран беше спукан.

Проверих всички камери поред и открих една, която още работеше. Накарах я да препраща образите към пукнатия екран. После наредих на окуцелия си кораб да се придвижи до пръстена. Макроските кораби ги нямаше. Дали просто си бяха тръгнали? Или се намираха в орбита около Венера, или бяха поели към Земята да хвърлят един поглед? Не знаех и нямаше как да разбера.

Наредих на кораба да покрие със защитен капак от нанити последната работеща камера. Можеше да ми потрябва. После казах на „Сокоро“ да се измъкне от атмосферата. Най-неприятни бяха бурните ветрове в пласта на киселинните облаци. След като излязохме от тях, поех риска да махна защитния капак на камерата. За щастие тя още работеше. Без сензори и без минифабрика, която да произведе ново оборудване, придвижването ни към Земята щеше да е под сериозен въпрос.

Цяла седмица куцукахме към дома, засичахме Земята с камерата и внасяхме корекции в курса. Като всички планети, и Земята представляваше движеща се цел, а нашата тяга беше малка. Но все пак стигнахме до вкъщи, преди храната ни да свърши. Междувременно със Сандра бяхме оздравели напълно и откачахме от скука. Дори акробатичният секс при нулева гравитация започваше да ни омръзва.

Плъзнахме се към остров Андрос с огромно облекчение. Насочих „Сокоро“ към главната база, с мисълта за новините, които нося. Комуникациите ни още не работеха, така че никой не знаеше за завръщането ни. Кацнах с помощта на единствената си работеща камера и гласови команди към ослепения „Сокоро“. Лазерните кули ни прихванаха и следваха зловещо движението ни. Не стреляха, което беше добър знак — явно ни бяха познали.

Кацнахме и десетина пехотинци дотичаха да обградят кораба. Бяха с пълно снаряжение, костюми, шлемове, реакторни раници. Завъртях камерата да ги огледам и взех да се въся.

— Какво става? — попита Сандра. — Защо са се разтичали така? Не знаят ли, че сме ние?

— Нещо явно ги е изнервило.

Знаех, че трябва да изляза и да говоря с тях, но се поколебах. Облизах устни и усетих, че Сандра ме гледа.

— Нещо не е наред, ама никак — каза тя. — Онзи парадокс с времето, нали?

— Нее — проточих аз. — Времето си нашето, като гледам. Лазерните кули са нови-новенички. Лагерът изглежда съвсем същият.

— Недей да излизаш, Кайл. Нещо става, не усещаш ли? Накарай кораба да излети и да се махаме оттук.

Погледнах я.

— Защо?

— Това може изобщо да не е нашият свят. Ами ако сме се върнали в правилното време, но не на правилното място?

Примигнах. Това беше нова и страховита мисъл.

— Паралелна вселена? Не, не ми се вярва.

— Защо иначе ще се държат толкова странно, ако ни е нямало само десетина дни?

— Може да е минала година. Може да е имало преврат и да съм изпаднал в немилост.

— Още две причини да се махнем. Ако се изтеглим кротко, може и да не стрелят по нас.

Кимнах.

— „Сокоро“, ако изгубиш връзка с мен, следвай заповедите на Сандра.

— Сандра е команден персонал?

— Да.

Целунах я. Наложи се насила да откъсна ръцете ѝ от врата си, после излязох навън.

Хората наистина бяха нервни. Когато люкът се стопи и аз пристъпих навън, те не се прицелиха в мен, но останах с впечатлението, че им се иска. Приближих се към дежурния сержант. Май се сещах кой е.

— Сантос? — попитах.

Сантос отвори уста, затвори я, после пак я отвори.

— Да, сър. Радвам се да ви видя, сър.

— Какво става тук?

— Имаме заповеди да ви ескортираме до командния център, сър. Незабавно.

Погледнах другите пехотинци. Изглеждаха сериозни и в същото време изнервени. Кимнах.

Свързах се мислено със „Сокоро“, който скриваше от поглед небето зад мен: „«Сокоро», запечатай всички входове“.

„Разбрано“.

Май се сещах какъв е проблемът. Преврат някакъв. Кроу или някой от другите офицери се беше възползвал от отсъствието ми да заграби властта. Помислих си да хукна обратно към кораба, но едва ли щях да мина през въоръжените мъже. Най-добрият ми ход беше отново да блъфирам, както го бях направил с макросите.

Обърнах се и тръгнах към командния център. Пехотинците ме последваха. Сантос ускори крачка да не изостава и каза тихо:

— Такова, сър…

— Какво има, сержант?

— Знаете ли какво става, по дяволите?

Стрелнах го с бегла усмивка.

— Канех се да ти задам същия въпрос. Не се тревожи, сержант. Просто ми пази гърба, а аз ще оправя нещата.

Той сякаш се поотпусна. Аз също изпитах облекчение. Току-виж съм успял да превърна този отряд за задържане в почетна стража. Щом хората не знаеха какво става, значи организаторът на преврата нямаше пълен контрол върху ситуацията. Щом пехотинците още не бяха решили на чия страна са, тогава… е, щях да направя необходимото да минат на моя.

— Ще ми дадете ли пистолета си, сержант? — попитах.

— Ъъ, разбира се, сър — отговори той и ми даде личното си оръжие.

Изминах последните метри до командния център. Отдавна бяхме сменили стъклото на прозореца, което „Аламо“ беше счупил, измъквайки досадния генерал Соколов. Отворих широко вратата, вкарах Сантос и още двама пехотинци в сградата, после я затръшнах решително. Стъклото на прозореца се разтресе.

Кроу се беше навел над голямата компютърна маса. Тръгнах към него. Винаги съм предпочитал директния подход.

Кроу се обърна, видя ме и веждите му се свъсиха. Усмивката му приличаше на хищно озъбване. Кимнах му. Като ще е, да е, помислих си. Той тръгна към мен с разперени ръце и оголени зъби.

— Какви си ги вършил там горе, Кайл?

Останах изненадан. Очаквал бях друго, нещо от сорта на: „Свършено е с теб, Ригс“.

Кроу също го чакаше изненада, но от съвсем различно естество. Той погледна надолу и видя пистолет, опрян в корема му.

— Какво става, мамка му? Я го прибери това. Имаме извънредна ситуация. — Избута пистолета настрани и аз не възразих. Посочи към компютърната маса. Проследих пръста му. Бях объркан.

— Появиха се преди три дни. Отначало само прелитаха и оглеждаха. Опитахме се да говорим с тях, но те не ни обръщаха внимание. А после китайците осраха картинката.

— Китайците? — попитах невярващо.

Погледнах компютърната маса. Показваше карта на Източна Азия, обсипана със символи на военни бази, големи градове и войскови подразделения.

— Какво става, Джак? — попитах. — Приеми, че нямам представа за какво говориш.

— Говоря ти за макросите, Кайл. Те се върнаха, а китайците изстреляха ракети по тях от силозите си в Тибет, онези около Делинга. Явно са разработили някакви нови ракетни системи и са решили да ги изпробват. И сега макросите ги бомбардират. Избиват милиони.