Изтребление

51.

— Червеи, полковник Ригс! Милиарди червеи!

Крясъкът прозвуча в шлема ми. Дойде по командния канал, подалият го не се идентифицира. Реших, че е някой от танкистите на дълбачните машини. Явно бях прав, защото миг по-късно чух как танкът в челото на колоната откри стрелба. Лазерите при конусовидните носове на дълбачките можеха да работят в два режима — с равномерно пулсиращ лъч, настроен да топи скала на метър от носа на машината, както и с фокусирани лъчи като оръжие с къс обхват.

— Докладвай! — ревнах, докато тичах към челото на колоната. Тежките стъпки зад мен показваха, че Куон ме е последвал. — Ти ли си, Ямада? Уточни вражеските единици.

Още стрелба изригна пред мен. Стори ми се, че идва от втория танк в колоната.

— Пробихме… в нещо като пещера — дойде отговорът. Накъсаният глас пращеше в микрофона. — Докладва майор Ямада от водещия танк.

— Всички танкове да прекратят копането — наредих. — Изтеглете се в главния тунел. Имаме пробив.

— Придвижват нещо голямо, сър. Не мога да го фокусирам, далече е.

Намръщих се. Толкова далече, че да е извън обхват? Явно Ямада беше пробил в много голяма пещера. Лазерното оръжие на танковете лесно прихващаше цели в двестаметровия обсег.

Стигнах до челото на колоната задъхан и разбутах група пехотинци, които се опитваха да помогнат на дълбачката, но не можеха да минат покрай нея в тесния току-що прокопан тунел. Ямада се опитваше да изкара танка си на заден ход, пехотинците бързаха да се махнат от пътя му. Така и не успя обаче. Чу се силен трясък, после предницата на танка се взриви. Някакъв снаряд беше видял сметката на машината.

Моите малки нанотанкове бяха смъртоносни и изключително прецизни в стрелбата, но не бяха тежко бронирани. От самото начало знаех, че ако ги удари нещо голямо, петсантиметровата нанитна броня при носа ще се огъне навътре като картон.

— Ямада? — извиках, но отговор не дойде. Най-вероятно беше загинал.

Преминах на общия канал и извиках на мъжете около себе си:

— Да изтеглим танка, преди онези да са организирали атака.

Десетина пехотинци хванаха машината кой където свари. По принцип наномашините са гладки и заоблени, но този танк беше ударен зле и приличаше на разплескана купчина стар метал. Раздран и неподвижен. Личеше си, че мозъчната кутия е пострадала при удара. Нанитите не бяха получили инструкции за такава ситуация, затова кротуваха в изчакване.

Чу се нов трясък и аз извиках:

— Залегни!

Вторият снаряд се заби в разбитата машина. Мъртвият корпус се хлъзна назад и ме събори на земята. Разхвърчаха се парчета нанитен метал, някои горяха. Явно ни обстрелваха със запалителни снаряди. Струи течен метал се гърчеха във въздуха и пълзяха по пода на тунела като живи… в известен смисъл май беше точно така. Живият метал валеше като дъжд в тунела, върху пехотинците и оцелелите дълбачки, и се събираше на локви по пода. Нанитните капки падаха сред нас със звук на разпилени монети.

— Дърпайте! — извиках, изправих се, сграбчих отломките на танка с две ръце и дръпнах силно. И други пехотинци се включиха в операцията, сред тях и Куон с гигантските си лапи. Танкът помръдна. Стържещият звук беше знак, че постигаме известен успех. Острите метални ръбове стържеха по димящите стени на прокопания тунел.

— Всички заедно — изрева Куон. — На три. Едно, две… ТРИ!

Дръпнахме едновременно и танкът се откърти като развален зъб. Или по-скоро — предвид пронизителния скърцащ звук — като пирон, който вадиш от дъска. Продължихме да дърпаме трескаво, но след като го бяхме измъкнали от тесния проход, задачата ни стана значително по-лесна. След половин минута вече го бяхме издърпали в главния тунел. Вече можехме да видим срещу какво сме изправени.

Е, в първия момент не видях нищо. Прокопаният тунел тънеше в непрогледен мрак. Не се виждаха нито червеи, нито нещо друго. Супер, помислих си. Гадинките подготвят следващата си засада.

Дръпнах се, така че да не съм лесна мишена за някой снайперист, и дадох знак на хората си да се прикрият. Стояхме от двете страни на тунела, долепени до стените. Дишах тежко и се опитвах да мисля. Успели бяхме единствено да се открием за атаки по фланга. Трябваше да изминем повече от пет мили, за да стигнем до сърцето на планината, и то ако се движим по права линия и хоризонтално. Само че сражението се водеше в три измерения. Можехме да се придвижим нагоре или надолу, те — също. Не се съмнявах, че планината е пълна с капани и че червеите трескаво залагат нови сега, когато знаеха откъде идваме и накъде отиваме. Щяха да ни изтощят, да ни наложат висока цена за всеки изминат метър. При това темпо щеше да мине месец и безброй мъже щяха да загинат, преди да стигнем до целта. Проблемът беше, че не разполагах с безброй мъже, нито с месец време.

Погледнах по протежение на главния тунел. Дали да не продължим напред и да си пробием път през капаните, които червеите ни бяха заложили? Или да си пробваме късмета през тесния проход и да заложим на изненадата? Реших да играя смело и да действам според ситуацията. Щяхме да дадем на червеите храна за размисъл, да променим правилата на играта.

— Танкове, две машини да дойдат тук и да изкопаят дупки близо до тази. Идеята е да се скриете от двете страни на първата дупка и ако червеите се придвижат по нея към главния тунел, да прокопаете делящата ви скала и да ги ударите във фланг.

Дълбачките се придвижиха и започнаха да копаят. Извиках офицера, който отговаряше за сензорите. Лейтенант Чен дотича, повлякла след себе си портативния сензорен модул. Остави го на безопасно разстояние, насочи антените и се зае с интерфейса.

— Нищо не долавям през стените. Скалата е прекалено плътна.

— Това вече го разбрах — казах аз.

— На петнайсетина метра навътре плътността намалява. Не мога да кажа какво има там, регистрирам само сенки. Но ехото е показател за по-ниска плътност. Може да е кухина или мека пръст. Нещо с плътността на талашит.

— Или на червейска плът? — предположих аз.

След миг колебание Чен кимна.

— Възможно е.

— Сър — каза Куон, подтичвайки към мен. — В първата дупка става нещо.

Хукнах към входа на тунела, който, по думите на Ямада, водеше към милиард червеи. Размахах ръце в знак пехотинците да запазят тишина, на дълбачките наредих да прекратят копането. Пара изпълваше тунела. Задушлив облак скален прах се бе издигнал към тавана. Чакахме в мълчание.

Включих външните сензори на костюма си и чух нещо. Куон изрече на глас мислите ми:

— Нещо… пълзи, сър — каза той зад мен.

Махнах му да млъкне и той като никога си затвори устата. Чакахме. Нещото се приплъзна по-близо.

Невидимият червей ускори рязко в последния участък на прохода и когато изскочи от входа му, загубих ума и дума. Беше грамаден. Не от онези четириметрови бебешори. Не, този беше техният дядо, истински титан сред червеите. Моментално изправи горната половина от тялото си и двете му пушки се разприказваха. Моите пехотинци направиха опит да се пръснат, но беше късно.

Чу се двойно припукване, само дето от толкова близо не беше пукане, а бумтеж. Запалителните снаряди се взривиха сред моите скупчени пехотинци. Разлетяха се кръв, кости и парчета от костюми, черни петна останаха по твърдия оребрен под на тунела.

Ние подпалихме нахалника, естествено, нагостихме го с десетки лазерни лъчи, които съскаха по дебелата му кожа, овъгляваха я и накрая пробиха дълбоко в плътта на чудовището. Мъже натискаха спусъците на оръжията си, крещяха от ярост и страх. Лъчи се забиваха в гигантския цилиндър от гърчещо се месо и излизаха от другата му страна.

Червеят не умря лесно обаче. Двете гигантски пушки изтракаха. Презареждаха се. Стрелях в тях, с надежда да ги повредя преди следващия залп. Червеят се обърна към мен. Дали не беше усетил намерението ми да гръмна пушкалата му? Така и нямаше да разбера. Чудовището се метна тежко напред, видимо затруднено от огромния брой рани по тялото си. Гигантската глава се сведе и за мой ужас погълна лейтенант Чен на една хапка. Чудатите челюсти се отвориха и затвориха, прехапвайки младата жена при глезените. На пода на тунела останаха два ботуша и сиво-белите кости на подбедриците.

Продължихме да стреляме и скоро чудовището се стовари на пода. Мяташе се в конвулсии и събаряше и подмяташе хора около себе си. Накрая все пак умря и застина в димяща купчина опърлено месо.

Само дето много преди конвулсиите му да приключат, пристигна нова вълна червеи. Тези не бяха гиганти като първия, но пак си бяха възголеми, при това броят им сякаш нямаше край. За наш късмет, не бяха въоръжени. Ако не броим мандибулите и страшните им челюсти.

Отстъпихме в дъга и открихме огън по прииждащите гадини.

— Танковете в страничните дупки, действайте! — извиках и чух звука на дълбаещите лазери.

Червеите все така прииждаха, като пренебрегваха новопоявилите се звуци в стените от двете им страни. Благодарен бях, че не мога да усетя вонята на горяща кръв, нито да я усетя мазна и лепкава по ръцете си.

Двата танка по фланговете сложиха край на щурма. Избихме червеите. Стотици, а може би и хиляди. Трябваше да им го призная — не се страхуваха да умрат в защита на дома си. Не за пръв път, докато се хлъзгах по мокрия под, изпитах дълбоки угризения във връзка с мисията ни. Толкова безценна ли беше Земята, че да оправдае изтреблението на други интелигентни видове в името на собственото си оцеляване? Още колко планети щях да прегазя и колко масови убийства щяха да легнат на съвестта ми заради безсърдечните заповеди на макросите?

Прогоних тези безпредметни размисли и направих опит да се съсредоточа върху непосредствената цел. Ако стигнехме до сърцето на планината, по възможност без да избием тонове червеи по пътя си, щяхме да приключим с мисията и да се махнем оттук. Подозирах, че в планината се крие нещо индустриално. Може би последната фабрика, която все още произвеждаше ядрени мини. Ако я унищожахме, червеите повече нямаше да са заплаха за пръстените и флота на макросите и току-виж те ги оставили на мира. Казах си, че каквото и да се крие там, скоро всичко това ще приключи. Не обичам да се самозалъгвам, но понякога е необходимо.

Първата дупка, която бяхме прокопали в стената, беше дотолкова задръстена с труповете на червеи, че наредих на танковете в страничните дупки да ни изкопаят нови проходи. Когато танковете пробиха, хората се втурнаха в новите тунели. Озовахме се в гигантска подземна пещера. В нея имаше артефакти — първите създадени от червеи артефакти, които виждахме.

— Какво е това, мамка му? — попита Куон. Вървеше към мен и държеше нещо буцесто. Приличаше на смола със странна форма или на полуразтопена дървесна клонка, или на кост, направена от восък за свещи.

Взех предмета и го огледах подробно. Идея си нямах какво представлява. Но определено не приличаше на естествено образувание. Някой го беше създал нарочно. Хората ми обикаляха из пещерата и оглеждаха стените под светлината на вградените си прожектори. Сочеха и ръчкаха разни артефакти. На стените имаше овали, а в овалите — нещо тъмно. Тези артефакти изглеждаха деликатни и се ронеха и чупеха при допир.

— На бас, че ги правят с плюнка или нещо такова — каза Куон.

Погледнах го остро, после отново насочих поглед към стените и тавана. Осветих с прожектора си десетина овала и други артефакти, които се издигаха тук-там от пода като сталагмити.

— Не пипайте нищо! — наредих. Мъжете реагираха бързо, отстъпиха от стените и извадиха оръжията. Червените точки на прихванати мишени светнаха по стените и тавана.

— Не — казах аз, — не са опасни. Това са… произведения на изкуството. Тази пещера е нещо като галерия или музей. Не повреждайте нищо. И без сувенири.

Неколцина оставиха на пода странните скулптури от кафява смола. Куон се наведе към мен.

— Това не ми прилича на изкуство, сър — каза с гръмовния си шепот. Посегна да докосне с дебелите си пръсти един от крехките артефакти и от скулптурата се отрониха парченца.

— Знам. Но и в нашите музеи има неща, които не приличат на изкуство. Но за червеите тези неща може да са безценни. Може големият червей да е бил библиотекарят, а по-малките — деца на училищна екскурзия.

Куон се разсмя гръмливо. Не си направих труда да споря повече. Малцина от хората ми изглеждаха притеснени, задето нахлуваме в града на друг биологичен вид и рушим разни неща. Явно червеите бяха прекалено различни от нас, за да предизвикват съчувствие.

— Стига сме зяпали. Продължаваме. Ранените ще се возят в дълбачките. Само ранените. Куон, подкарай моята рота. Ако видиш някой да чупи артефакти, го сложи в челото на колоната.

Последната заповед свърши своето. Никой не искаше да бъде в челото. Куон се развика, като пляскаше силно с ръце, и мъжете се разтичаха. Открихме тунел, който извеждаше от пещерата, и аз пратих една от дълбачките в него. Използвахме входа му, но след това продължихме през стената, за по-пряко. Исках да стигнем до централната кухина по най-бързия начин, с най-малко отклонения от правата линия, и да приключим най-сетне с тази мисия. Придвижването на танковете през пещерата-галерия нанесе още щети на артефактите. Стиснах зъби и ми стана гадно. Как би изглеждала група хора в института „Смитсониън“ в очите на армия от червеи? Изпитваха ли червеите уважение и съпричастие? Можех само да гадая, но ми се струваше, че всеки вид, способен да създава изкуство, би трябвало да има развита система от етични норми над базовите си инстинкти.