Изтребление

47.

Беше по-широко, отколкото очаквах. Червеите явно се бяха постарали. Разширили бяха тунела по хоризонтал във всички посоки или пък бяха спретнали засадата си в някаква естествена кухина в скалните пластове. Трудно ми бе да преценя кое от двете е вярно, а и не ме интересуваше особено.

Придвижих се към някаква стена. Тук сякаш бе по-спокойно, а и нямаше опасност да стана жертва на приятелски огън — някои от пехотинците продължаваха да стрелят от тунела горе.

— Оттеглете се към тази скала, всички! — извиках.

Неколцина ме чуха и опряха гърбове в стената. Червеи налитаха и ние ги изпържвахме.

— Не се знае какво има под краката ни — извиках пак. — Може да има още капани в дълбочина. Осветете с прожекторите кухината и стреляйте по всичко, което ви заприлича на червей.

Последвах собствения си съвет, доколкото можех да различа нещо сред прахоляка, хаоса и тъмнината. Навсякъде стърчаха купчини пръст и беше трудно да се прицелиш, но въпреки това успях да натисна няколко пъти спусъка. Хората около мен правеха същото. С общи усилия успяхме да блокираме в голяма степен вълната червеи, налитащи да довършат групичките пехотинци, които все още даваха отпор в централната част на ямата. Разкривени крайници, трупове и купчини пръст задръстваха сриналия се участък.

Скоро червеите си дадоха сметка, че ги атакуват организирано по фланга. Двайсетина се отделиха от мелето и тръгнаха към нас. Изправиха горните половини на телата си и ни обсипаха с проектили. Нямаше къде да се скрием, затова наредих на хората си да хукнат напред към купчините пръст в групички по трима.

Водеше се престрелка отблизо, деляха ни десетина метра. Хора и червеи се показваха иззад прикритията си, колкото да стрелят, после отново изчезваха от погледа на врага. Давахме жертви. Двама паднаха в първата минута, трети се срина обезглавен.

Включих общия канал.

— Забравете за радиотишината. Всички, които сме тук долу, знаем какво е положението. Говоря на онези, които още са горе. Искам най-отдалеченият от ямата сержант да остане на позиция край ръба заедно с три стрелкови екипа. Целете се в червеите така, че да ги държите настрана от нашите ранени. Останалите да слязат долу. Ще ви осигурим прикриващ огън. Движете се на север покрай стените.

Дадох сигнал на оцелелите си другари. Само десетина бяха в състояние да се сражават.

— Когато започнат спускането, нашата задача е да им осигурим прикритие на всяка цена. Но без гранати. Иначе таванът може да се срути отгоре ни.

Много скоро подкреплението се хързулна по почти отвесната стена. Моите хора нададоха рев, всички излязохме едновременно от прикритията си и открихме огън по червеите.

Врагът отстъпи за миг, после отвърна на стрелбата. Удариха ме няколко експлодиращи проектила и цялата ми лява страна изтръпна. Започнах да стрелям трескаво с лъчевия пистолет по всичко извънземно, което се мернеше пред погледа ми.

Броят на спускащите се бойци растеше. Приземяваха се в прахта, скачаха на крака и се включваха в сражението. Скоро вече разполагахме с два фронта срещу противника. След още минута-две видяхме сметката на червеите — повечето лежаха мъртви, а оцелелите се бяха оттеглили в дупки в пода.

Избили бяха половината ми хора, а така и не бяхме видели бомбата, която уж носеха. Дали изобщо бе имало бомба, или ни бяха заблудили? Беше ми трудно да мисля. Дишах с мъка и се опитвах да натикам обратно счупените ребра под кожата си, като ги натисках през костюма.

— Сър, изгубихме връзка с разузнавателния стрелкови отряд и с трета рота от контингента на Робинсън — каза Куон, надвиснал над мен. — Мисля, че червеите са ни чакали, сър.

— И още как — казах аз.

— Защо не ги видяхме, сър? Със скенерите?

Не отговорих веднага. Лицето ме сърбеше непоносимо. Потях се, капчиците се стичаха в очите ми и щипеха.

— Изглежда, скенерите улавят само метала в машините им. Онези, с които копаят тунелите. Когато копаят ръчно, не ги засичаме. Или е това, или тези тунели вече са съществували и червеите просто са се събрали под нас и са разкопали почвата, докато поддаде.

— Значи могат да го направят отново? И навсякъде?

— Да. Така изглежда — казах. Приклекнах. Мисълта да пропадна още по-навътре в недрата на Хелиос не ми допадаше. Изпълваше ме с инстинктивното желание да пълзя на четири крака и да опипвам всяка педя от пътя си.

— Какво ще заповядате, сър? — попита Куон.

Направих усилие да се съсредоточа.

— По един пехотинец да влезе във всеки тунел. На не повече от сто метра. После да се върнат и да докладват. Ако забележат враг, да се изтеглят незабавно.

Куон ме изгледа.

— А не е ли по-добре да се изкатерим в главния тунел, сър, с въжета или нещо такова?

— Не. Червеите и тяхната бомба са под нас, а не над нас. Трябва да ги изкараме оттам.

Куон се развика за доброволци. Посочи четиримата, които не успяха да се дръпнат назад достатъчно бързо. Тези пишман доброволци се разделиха и тръгнаха към проходите — най-тъмните и тесни тунели, които бяхме виждали досега.

Двама от доброволците така и не се върнаха. Третият изскочи от тунела с червей по петите, който ние изпекохме набързо. Последният изпълзя от тесния проход цели шест минути след като го бяхме изпратили долу и докладва:

— Има по-голям тунел под този, сър.

— Червеи видя ли?

— Не, но са там. Чух ги. Все едно караха трактор или друга голяма машина.

С Куон се спогледахме.

— Води — казах на пехотинеца.

Влязохме след него в тясната непрогледна шахта.

Шахтата извеждаше в тавана на много по-голям тунел. Този проход беше хоризонтален и оребряването по пода и стените навяваше мисли за гигантски червей. И може би точно такъв го беше прокопал.

Събрахме се в тунела и се преброихме. Останали ми бяха шейсетина годни пехотинци. Извадих таблета си и направих няколко триангулации. Освен ако не грешах сериозно, този тунел водеше от нашата база право към планината на червеите. Поех към базата.

— Ами ако червеите са в другата посока, сър? — попита Куон.

— Надявам се, че са зад нас. Надявам се да взривят бомбата си сега, далече от базата. Така няма да избият всички, а само нас.

— Много успокоително, сър.

— Точно затова съм тук, сержант.

Придвижвахме се на бегом по тунела, с добра скорост. След пет минути разбрахме, че сме избрали правилната посока. Червеите определено не бяха очаквали да ни видят. Появихме се незабелязано зад гърба им — караха шейна с размерите на голям камион и тя вдигаше силен шум.

— Първо гранатите, после ги довършваме с лазерен огън — наредих на хората си.

— Това няма ли да взриви бомбата? — попита Куон.

— Не, или не докрай, в най-лошия случай. Дори да взривим експлозивите около атомното ядро на бойната глава, компресията от взрива няма да е разпределена достатъчно равномерно, за да създаде критична маса.

Стори ми се, че Куон каза още нещо, но аз вече се бях заел с гранатата си. Хвърлих я с идеята да попадне под голямата шейна, но не уцелих. Гранатата се удари в тавана и падна сред червеите в края на формированието им. Още гранати литнаха след моята и тунелът се сгърчи от последователните експлозии.

Не изчаках зрението и слухът ми да се възстановят. Стиснал бях пушката със здравата си ръка и стрелях към голямата шейна-дълбачка с надеждата да причиня възможно най-големи щети. Тръгнах напред, без да прекратявам стрелбата, и пехотинците ме последваха. Всички в предната редица стреляха на откоси и чувството беше приятно — като никога предимството беше на наша страна.

Избихме червеите и унищожихме машината им без никакви загуби. Най-хубавата победа. Забелязах, че тези червеи са различни. По-дребни, а и татуираните по кожата им символи бяха други. Женски ли бяха? Цивилни? Учени или сапьори? Не знаех и не ме интересуваше особено. Важното бе, че ги спряхме.

Открихме устройството в машината. Имахме късмет, че не се бяха сетили да обвържат активирането му със смъртта на оператора. Нямах представа каква е мощността на бомбата, но като я гледах, килотоновете ѝ бяха достатъчни да попилеят базата ни.

Стопихме на шлака устройството с лазерните си пушки — стреляхме, докато радиационните дозиметри на костюмите ни не запищяха. Всички бяхме облъчени, но костюмите спираха голямата част от радиацията. От опит знаех, че за нас радиационното отравяне не е по-опасно от лоша настинка. Нанитите знаеха как да възстановят миниатюрните дупчици, които субатомните частици пробиваха в клетките ни. Щяхме да оцелеем.