Изтребление

48.

Трудно намерихме пътя към повърхността. По някое време се натъкнахме на спасителна операция под странна форма. Сребриста нишка от нанити се процеждаше към нас от горния свят като въже от живак. Свързах комуникатора си към тях с помощта на кабел за достъп и останах неприятно и рязко изненадан, когато устройството избухна в лицето ми. Валмо синкав дим се издигна в тъмния тунел.

— Божке! — възкликна Куон и отскочи назад. — Да не са превзели базата ни, сър?

Погледнах го.

— Какво?

— Нанитите. Обърнали са се срещу нас.

— Не, не — казах аз, издърпах захранващия кабел на костюма си и го включих в нанитния поток. Течният метал се накъдри, когато потопих в него медния накрайник. Консистенцията на нанитите напомняше желе. — Това е захранващ кабел, а аз като последния идиот се опитах да включа в него комуникатора си.

Куон не изглеждаше убеден.

— И как разделят плюса от минуса? И защо не се заземяват при допира си с пръстта?

Вдигнах рамене. Материята на костюма ми изшумоля.

— Изглежда, оформят тръбички от проводими нанити, покрити със слой от непроводими нанити — обясних. — Явно различават по някакъв свой начин кой контакт на „щепсела“ се нуждае от ток и конфигурират тръбичките с проводими нанити така, че да му паснат.

Пехотинците се събраха около мен. Неколцина разкачиха собствените си захранващи кабели.

Погледнах ги с усмивка.

— Виждам, че на някои от вас са ви паднали батериите, момчета. Кои са на четвърт заряд и по-малко?

Десетина вдигнаха ръка.

— Добре, вие ще сте първи на опашката. Другите ще почакат, за да не претоварим потока.

Събрахме се около нанитния поток като ловци около огън. Имахме термоядрени реактори, но те имаха нужда от гориво, пресни нанити и пълна батерия. Нишката течен метал ни осигури всичко необходимо.

Посочих един пехотинец, чиято реакторна раница все още не се нуждаеше от зареждане, и му направих знак да ми даде комуникатора си. Той се подчини с известна неохота.

— Редник, намери си друг комуникатор от някой мъртъв пехотинец.

Той погледна разтревожено тунела зад нас.

— Сам ли да се върна там, сър?

— Не, разбира се. Просто ти давам разрешение да ограбиш следващия, който загине. Приеми го като наследство.

— Благодаря, сър… — отвърна колебливо пехотинецът.

Промених настройките на комуникатора, така че да предава по захранващия кабел. Трудно се свързах с командния център, имаше силен статичен шум и накъсвания, но все пак успях. Изпитах облекчение и немалка изненада, когато ми отговори гласът на майор Робинсън.

— Кайл? — каза той, явно по-изненадан и от мен. — Полковник Ригс?

— Да — казах аз. — Още дишаме.

— Невероятно. Десетина от вашите хора изпълзяха от тунела и казаха, че сте пропаднали с повечето си пехотинци в подземен капан.

Замислих се дали да не издам заповед въпросните десетина да бъдат арестувани за дезертиране, но реших да си затворя очите. Можех да разбера защо са се паникьосали и са хукнали обратно към повърхността. А може би сержантът им ги беше подкарал натам. Ако се намирах от тяхната страна на пропадналия тунел, сигурно щях да дам същата заповед. В онези първи минути на хаос шансовете ни да оцелеем изглеждаха минимални.

— Наистина попаднахме в капан. Но успяхме да обърнем нещата в своя полза и дори намерихме бомбата.

— Обезвредихте ли я?

— Да. Но имаме нужда от захранване, кислород и лекарства за радиация. Трябва да се измъкнем оттук.

Той не отговори веднага.

— Не можа да устоиш на изкушението, нали, Ригс? Трябваше лично да слезеш в тунелите.

Ухилих се.

— Наложи се. Ти как успя да се измъкнеш толкова бързо, между другото?

— В моя тунел нямаше купон. Както сам каза, червеите се бяха насочили другаде. Когато вие сте влезли в сражение, капитан Сарин ни съобщи, че сме избрали неправилния тунел. Върнах хората си на повърхността и оттогава се опитвам да разбера какво е станало с вас.

— Засичаме ли някакво друго движение? Такова, което сензорите ни да уловят?

— Не, поне засега. И да са намислили нещо червеите, правят го тихо.

— Добре. Измъкни ме оттук, майоре. Мисля, че за пръв път държим инициативата в тази кампания. Една битка с безгръбначни ми стига за днес.

След няколко часа най-после се добрахме до повърхността, следвайки нанитната нишка. По пътя ни пресрещнаха няколко спасителни екипа, но от ротата, която беше влязла преди нас в тунела, не открихме и следа. Надявах се, че не са пленени, не са се изгубили и не пищят нейде в мрака под нас.

Навън беше ден и гигантското червено слънце напичаше повърхността. Очилата ми автоматично се затъмниха. Вървях към лагера, когато един дребен пехотинец в костюм излезе да ме посрещне. Различих женски форми под костюма.

— Капитан Сарин? — предположих.

Жената направи още няколко крачки и замахна. Юмрукът ѝ се приближи мълниеносно. Хвана ме неподготвен, но не толкова, че ударът ѝ да намери целта си. Улових китката ѝ. Тя замахна с другата си ръка, но аз улових и нея.

— Аз съм, идиот такъв. Сандра — каза тя и издърпа ръцете си от хватката ми.

— Сетих се — отвърнах. Подозирах, че моментът не е от най-подходящите да се засмея.

Сандра отстъпи две крачки назад, обърна ми гръб и скръсти ръце. Стоях зад нея и се чудех дали да не продължа към базата. Имах нужда от душ. Мъже се точеха покрай нас от тунела към базата, развеселени въпреки умората. Зяпаха ни и се тупаха по раменете, сочеха ни на всеки, който бе пропуснал сценката. Трудно е да запазиш нещо в тайна на космическа експедиция като нашата.

— Какво има? — попитах.

— Измъкна ми се, това има.

— Нося отговорност за мисията. Трябва да разбереш, че не ти си на първо място в момента — казах и минах покрай нея. Влязох в лагера през тесния проход между два модула. За кратко се озовах на сянка и чувството беше наистина приятно.

— Къде отиваш? — попита Сандра зад мен. Не бях забелязал, че ме е последвала.

— Трябва да се изкъпя.

— А след това какво ще правиш?

— Ще преброя мъртвите. Ще планирам следващото сражение.

— Искаш ли компания за душа?

Замислих се. Не погледнах към нея.

— Не знам. Душкабината е малка.

И тогава Сандра ме изрита в задника. Най-после се разсмях, посегнах назад и хванах крака ѝ. Сандра боравеше добре с пистолет, справяше се горе-долу с ножа, но в бойните изкуства никаква я нямаше. Вдигнах крака ѝ нагоре и я преметнах странично, при което тя се стовари тежко по лице на земята. Болезнено падане, със или без нанити. Особено на планета с гравитацията на Хелиос. Да се спънеш и да паднеш по лице тук беше равносилно на скок от покрив на Земята — гравитацията буквално те сграбчваше и те дръпваше надолу. Помогнах ѝ да се изправи, като не спирах да се смея.

— Пусни ме — изръмжа тя.

Помислих си дали наистина да не я пусна, преди да е стъпила здраво на крака, така че пак да забие нос в земята, но реших, че не искам да прекрачвам границата. А може би вече я бях прекрачил.

— Защо го направи? — попита тя.

— Защо ти позволих да ме изриташ в задника ли?

— Не, имах предвид… — започна тя и млъкна. — Толкова се притесних, Кайл. Мразя да се чувствам така и ти го знаеш. Измъкна ми се, без да кажеш и дума. Трябваше да ми кажеш, че отиваш да се биеш с червеи на дъното на някаква дупка. Часове наред те мислех за мъртъв. Разбираш ли? Часове!

— И аз мислех, че съм мъртъв.

Сандра пристъпваше от крак на крак и мълчеше. Отдъхнах си, че няма да продължи с конското. Това беше едно от нещата, които ценях у нея. Не беше от словесния тип. Когато я вбесиш, не ти изнасяше речи… просто внимаваш откъде ще дойде ударът.

— Ако пак ме преметнеш, ще ти обръсна косата, докато спиш — каза тя.

— А ти внимавай за пръстите си, защото хапя лошо.

Върнахме се в стаите си в командния модул. Съблякох се и се напъхах в душкабината. Беше едно от малкото помещения за лична хигиена в базата, което не беше за общо ползване. Шефска привилегия.

След малко, когато душкабината се изпълни с приятна пара, Сандра се вмъкна при мен. Не каза и дума. Тялото ѝ беше прекрасно и настоятелно. Кабинката наистина беше тясна за подобни упражнения, но се справихме някак.