Изтребление

12.

Когато попитах Куон за пиячка, той взе да мести поглед помежду ни. Големите му черни очи прескачаха от мен към Кроу и обратно и ставаха все по-големи при вида на нараняванията ни. После, без да каже и дума, извади една манерка. Взех я и му благодарих. Развъртях капачката и подуших съдържанието. Не знам какво имаше в манерката, но беше топло и миришеше на самолетно гориво.

— За това май ще ни трябва разредител — казах и подадох манерката на Кроу.

Той я подуши, примижа и кимна. Всички пехотинци наоколо ни наблюдаваха. Без съмнение искаха да знаят как се спогаждат командирите им. Скрих истината зад маска на небрежно спокойствие. Нямаше смисъл да вдигаме излишен шум около различията си. Мъжете със сигурност бяха чули нещо от тупаника. Стените на хангарите бяха тънки. Но никой не се бе опитал да влезе и да провери какво става. Ако само един от нас беше излязъл жив, сигурно щяха да го коронясат за цар. Неизбежно се запитах се дали това не е бил планът на Кроу от самото начало.

Заедно — е, аз вървях на крачка зад Кроу, — двамата тръгнахме към помещението, което служеше за столова. Беше си поредният хангар, но без фабрика вътре, а с няколко сгъваеми маси, столове и щайги с храна. Заварихме един пехотинец да яде нещо кафяво от консерва. Изнесе се без подканване.

Проследих го с поглед и се усмихнах.

— Сигурно се питат дали няма да си организираме втори рунд в столовата.

Кроу се изкиска.

— На мен ми стига толкова. Нанитите наистина ли ще оправят разкъсаната ми кожа?

— Няколко белега няма да те загрозят. Сандра твърди, че придавали чар на мъжкото лице.

Той изсумтя: явно бе очаквал друг отговор. Налях кафе и му капнах малко от скоросмъртницата на Куон. Комбинацията шашна стомасите ни, но до повръщане не се стигна. След няколко минути вече се усмихвахме напук на всичко.

— Трябва да обменим информация — казах аз. Разказах му накратко за сделката с макросите, но той вече бе чул основните детайли от Барера. Ако се съдеше по реакцията му в другия хангар, сделката не му допадаше.

Отпих от подсиленото кафе. Устните ми имаха солен вкус, като от кръв. От алкохола сцепеното пареше нетърпимо.

— Кажи как убеди кораба си да те върне на Земята — попитах.

Кроу вдигна рамене.

— Не беше трудно. Изтъкнах, че аз съм командирът на цялата армия. Че без мен отбранителните сили на Земята ще бъдат осакатени, което ще обезсмисли усилията, които наносите вложиха в създаването им.

— И те се хванаха? — попитах с усмивка.

— Е, поне „Бодлоперка“ повярва, че съм незаменим за земната отбрана.

— А инжекциите?

Кроу килна глава.

— Те бяха част от сделката. „Бодлоперка“ трябваше да ме върне на Земята като командващ цялата планета, а както знаеш, командният персонал не може да напуска кораба, ако не се е подложил на инжекциите.

— Искаш да кажеш, че през цялото време не си напускал кораба?

Кроу се ухили.

— Ами, чувствах се прекрасно на него.

— Аха. Компаньонките ти. Бях забравил за тях. Какво стана с тези момичета?

Кроу се намръщи и поклати глава. Добре му се получи, но аз не се вързах.

— Останаха на борда. Подозирам, че корабът има планове за тях.

Погледнах го неодобрително. Той избегна погледа ми. Зарязал беше момичетата на борда да послужат като боксови круши при тестовете на някой чужд свят. Може би се беше опитал да им помогне и не беше успял, но лично аз не бих заложил на това. Кроу… той винаги се мислеше за номер едно. Всички останали бяха на второ място или дори на трето. Готов бе на всичко в името на собственото си оцеляване. Дори на канибализъм.

— Значи пак ще работим заедно? — попитах и отново отпих от подсиленото кафе. Беше ужасно на вкус.

— Имаме ли друг избор? Как стоят нещата с отбраната ни?

— Днес стоят доста по-добре от вчера — отвърнах. — Ти доведе нов контингент пехотинци, а ние вече разполагаме с три оръжейни кули. Което ми напомня, че трябва да възложа нов проект на фабриките. В момента всички бълват нанити.

Станах да си ходя.

Той вдигна ръка.

— Чакай малко. Трябва да уточним командната структура.

— Тоест дали пак да те наричам „адмирал“ пред войниците?

Кроу заби пръст в сгъваемата маса. Тя се разклати и плотът ѝ се огъна.

— Настоявам. Ще запазим чиновете си. Така хората ни ще са по-спокойни. В противен случай току-виж дезертирали.

— Командната структура не се е променила. Аз отговарям за наземните сили, ти — за космическия ни флот.

Той ме зяпна.

— Нямаме и един кораб, Ригс!

— Знам. Но ако оцелея още няколко дни, ще ти построя нови.

— Толкова бързо?

Взех една салфетка и начертах скица на опростените нанокораби, които смятах да построя. Кроу се взираше замислено в салфетката. Направо чувах зъбните колелца в главата му. Точно това целях. Кроу имаше нужда от кораб, за да е щастлив. А когато беше щастлив, с него беше много по-безопасно да се работи. И той, като всички други, имаше нужда от надежда.

— За по-малко от година можем да възстановим флота — каза той, вперил поглед в бъдещето.

— Да. Ако ни дадат толкова време.

Кроу вдигна към мен поглед, пълен с уважение. Поклати глава.

— Продължаваш да ме изненадваш, дори сега, когато всичко изглежда изгубено. Още колко коза криеш в ръкава си?

— Много — казах аз. — Но корабите няма да ги получиш веднага. Първо трябва да направим нещо друго, което е по-лесно и по-бързо за построяване. Нещо, което ще ни помогне да изритаме натрапниците от острова си.

Кроу скръсти ръце и се облегна назад. Столът изскърца, сякаш всеки миг щеше да се строши под тежестта му.

— Построй ми кораби и ще ги прогоня.

— Видя ли бронетранспортьорите, на които разказахме играта? Край пътя?

Той кимна.

— Покрай тях ми хрумна една идея.

— Корабите могат да направят същото.

— Да, но производството на кораби е по-времеемко. Само двигателят отнема няколко дни. А един бетеер или танк не е много по-сложен от оръжейните кули, трябват му само по-мощен енергиен източник и вериги.

— Танк? Искаш да ни построиш танк?

Свих рамене.

— Мисли за тях като за мобилни оръжейни кули, като онези, които вече направих. Няма да им трябва летателна тяга. Ще са бронирани и ще превозват хората ни.

— И колко ще ти трябват?

— Стотина.

— Стотина? — викна той, скочи на крака и само дето не се задави.

— Ами да.

Кроу ме зяпа няколко секунди, все едно не съм с ума си.

— А, не. Няма да стане. Ти за глупак ли ме мислиш?

Погледнах го твърдо.

— Трябват ни мобилни сили с голяма огнева мощ. И ни трябват бързо.

— Тогава ми построй моите кораби! Това е заповед, полковник! — кресна той. Лицето му беше почервеняло, беше се облещил. Хрумна ми, че да го черпя с евтина пиячка може и да е било лоша идея.

— Виж…

— Не. Знам какво искаш — да подсигуриш своите наземни сили. Ясен си ми, Ригс. Без флота ти си истинският водач тук. Не, не, повече не ща да ти слушам сладките приказки.

— Е, тогава ще трябва да решим спора си с втори рунд, тук и сега — казах спокойно. Смятах, че ще го победя в честен двубой, без предимството на изненадата, изразило се преди малко в ударите по тила ми.

Кроу ме гледаше втренчено и дишаше тежко. Надушвах в дъха му скоросмъртницата на Куон. Силната миризма ме заливаше като блатен газ.

С цената на гигантско усилие Кроу седна. Може би беше преценил на свой ред шансовете и бе стигнал до същото заключение като мен. Или пък изчакваше по-подходящ момент да ме нападне. Сгъваемият стол изпъшка под тежестта на подсиленото му с нанити тяло, но не поддаде. Хрумнаха ми няколко шегички в тази връзка, но успях да ги преглътна, преди да са излезли от устата ми.

— Да ти кажа — подхвърли Кроу, — там, откъдето идвам, ти не би издържал и две минути без безценните си нанити.

— И откъде идваш? — попитах.

Гледахме се напрегнато.

— От австралийския флот — каза той и сведе поглед.

— Глупости.

Кроу не скри раздразнението си.

— Служил съм във флота.

— И през коя година?

— Не е твоя работа — каза той. Гаврътна питието си и си наля още. Изглеждаше умърлушен.

— Не може да е било чак толкова зле — казах. — Миналото ти.

Кроу изсумтя.

— Добре де. Искаш истината? Ще ти я кажа, но да си остане между нас. Ще се отрази на бойния дух, ако хората ни разберат за кого си рискуват живота.

Усмихнах се.

— Обещавам.

— Бях градинар.

— Градинар?

— Да. От онези, които косят морави срещу нищожна надница.

— Разбирам. Е, поне си си изкарвал прехраната с честен труд.

Той поклати глава и отпи още една голяма глътка.

— В повечето случаи — да. Но като закъсах за пари, разчитах и на лоста.

— На какво? — попитах. — За кози крак ли говориш?

Кроу сви рамене.

— Предпочитам другото име на този инструмент.

Поклатих глава и се разсмях.

— Нищо чудно. Ха! Ето ни тук, един бивш учител и един бивш взломаджия, които решават съдбата на света.

Кроу кимна и скръсти горилските си ръце върху горилското си шкембе.

— Имаш една минута да ме убедиш в ползата от танковете.

Наведох се напред.

— Проблемът е в наличностите. Разполагаме с ограничени количества на склад тук. В главната база има два пъти повече редки метали и други суровини. Там е пристанището, там идват корабите. Нанокорабите ни караха материали тук с ежедневните доставки, но както знаем, повече доставки няма да има.

— Превзеха главната база, това вече ти го казах.

— Да. Затова трябва да използваме наличното по най-ефективния начин. Трябва да построим нещо евтино и бързо, с което да си върнем главната база. Без материалите, складирани там, няма как да построим флотилия.

— Може да построим няколко кораба и да си я върнем с тяхна помощ.

— Да. Но ще отнеме повече време. Дотогава американският флот ще е струпал нови войски на острова. Нищо чудно в момента да тече десант на северния бряг за нова атака. В снощната участваше само една механизирана колона. Отблъснахме нападението, но тепърва ще ни атакуват с пехота и по въздух.

Кроу се почеса по бузата. Когато работеха върху рана на лицето, нанитите причиняваха непоносим сърбеж. Отлично познавах усещането, но точно на Кроу ми беше трудно да съчувствам.

— Опитвам се да размишлявам обективно — каза той с по-тих глас.

— Не отлагам построяването на корабите, за да ти правя мръсно, Джак. Целта ми е да създам достатъчно огнева мощ, за да си върнем острова. След това ще се съсредоточим върху флотилията и ще можем да работим спокойно върху нея, защото ако не разполагат с плацдарм на острова, правителствените сили няма да могат да ни изтикат назад без риск да повредят фабриките. Ще изградим сериозна отбрана и ще сме в състояние да договорим примирие при изгодни за нас условия.

Кроу присви очи и ме изгледа с ново съмнение.

— Защо просто не им дадем фабриките?

Свъсих вежди. Виждах, че му е хрумнало нещо, поредната побъркана идея, но нямах представа каква е.

— Какво имаш предвид?

Той вдигна рамене.

— Точно каквото казах. Можем да ги продадем или да ги използваме като лост за давление. Само си представи как правителствените сили ще подвият опашка, ако заплашим да разрушим фабриките.

Замислих се. Може би имаше известно основание. Но не исках да поема по този път. Не исках цялата планета да реши, че сме се превърнали в обикновени ренегати и не даваме пет пари за отбраната на човечеството.

— И как ще договорим съюз с тях, ако направим такова нещо? Ще изглеждаме като обикновени пирати, които продават планетата в търсене на лична изгода.

Кроу сви устни.

— Значи излиза, че трябва да се бием, така ли? Колко по-бързо можеш да построиш танковете в сравнение с корабите? И колко по-малко материали ще отидат за създаването на един танк?

— А, вече питаш за важните числа. Имаме достатъчно материали да построим сто танка за по-малко от седмица. За същото време бихме построили само десетина кораба.

— Откъде идва разликата?

— Най-вече от двигателите. Едно е да се търкаляш по земята, друго — да летиш. Корабите изискват много по-мощни двигатели, специални гравитационни резистори и куп други неща, които се трудни за конструиране.

— И ще трябва да чакаме цяла седмица? Дотогава те ще свалят на острова поне шест дивизии, за самолетите да не говорим.

— Мда. Ще трябва да щурмуваме веднага щом стане готова първата партида танкове.

— За колко танка говорим? И след колко време?

— След двайсет и четири часа би трябвало да разполагам поне с десет танка. Може би с дванайсет или тринайсет.

Той се облегна назад и въздъхна. След кратък размисъл кимна.

— Добре тогава, полковник, действай.

Аз се усмихнах.

— Слушам, сър.

Излязох заднишком от хангара и затворих вратата. Нито за миг не изпуснах от очи Кроу, нито се обърнах с гръб към него. Едва бях излязъл под жаркото слънце, когато Куон изникна до мен като по магия.

— Ти си най-тихият гигант, когото познавам, сержант — казах му.

— Какво става, сър?

Върнах му манерката. Той я разклати и я прибра разочаровано. Беше празна.

— Става това, че пак ще работим заедно. Ще построим нещо ново.

— Какво, сър?

— Танкове, сержант. Много танкове.