Изтребление

30.

„Сокоро“ беше подценил скоростта на макроските кораби или пък те бяха ускорили, осъзнавайки, че ще се измъкнем. Така или иначе, три от тях бяха почти в стрелковия ни обсег, когато стигнахме до пръстена.

Затаих дъх, готов за преминаването… Е, преминахме, но този път нищо особено не се случи. Нямаше потрепване. Нито онова особено чувство, което ме бе подсетило за слабите калифорнийски земетресения. И най-важното — сивият диск на Венера не се появи на предната стена.

— „Сокоро“, къде сме? — попитах с надеждата, че още не е успял да обнови изображението на екрана. Надеждата ми беше смътна обаче.

— Неизвестно — отговори корабът.

— Онова на екрана същият син гигант ли е, който наблюдавахме преди минута?

— Да.

— Изключили са тъпия пръстен — изръмжа Сандра. — Знаех си.

— „Сокоро“, премести щита на задната стена. Завърти се на сто и осемдесет градуса и включи двигателите на пълно обратно ускорение — нека са шест g.

Сандра ахна, после политна рязко. Разговорите станаха невъзможни, докато корабът завиваше и се тресеше. Сребристи реки от метал течаха по тавана и пода, събаряйки прикрепените мебели. Корабът прехвърляше маса от едната стена на мостика към другата.

— Какво, по дяволите… — почна Сандра, но не можа да довърши.

— Сигурно сме навлезли от погрешната страна — успях да изпъшкам аз.

— Следващия… път… сложи… тъпите… стабилизатори — изсъска тя.

— Непременно — измучах в отговор и я погледнах. Беше се превила почти на две от натиска на гравитационните сили. Понасяше го много по-зле от мен в моето пилотско кресло. Нейното не беше предвидено за такива натоварвания.

— „Сокоро“ — казах, — направи допълнителна стена зад скоковото кресло на Сандра. Обърни я така, че да гледа в същата посока като мен, и оформи пилотско кресло като моето.

Корабът изпълни нареждането. След няма и минута Сандра седеше в метално копие на моя стол.

— За малко да припадна — каза тя.

— Да, знам. Отдавна да си припаднала, ако нанитите в тялото ти не компенсираха натиска.

— Защо не се сети по-рано?

— Ами, изглеждаше много сладка залепена за стената.

Тя ме погледна заплашително. Гримасата ѝ изглеждаше още по-страшна заради силите, които нагъваха меките тъкани на лицето ѝ като вълнички и дърпаха назад дългата ѝ коса.

— Остави ме така, за да ми затвориш устата, нали?

Усмихнах се, после попитах:

— Металът убива ли ти?

— Убива ми.

Налагаше се да приложим сериозна обратна тяга, за да овладеем ускорението на кораба. Когато летиш в космоса с няколкостотин хиляди километра в час, обратният завой е трудна работа. Дори ако приложехме двойно по-голяма тяга от тази, с която се бяхме придвижвали от планетата към пръстена, щеше да ни отнеме половин час да обърнем и да се гмурнем отново в портала.

— „Сокоро“ — казах през зъби. — Изчисли времето до пръстена.

— При настоящата тяга — петдесет и шест минути.

— След колко време макроските кораби ще навлязат в стрелкови обсег?

— Двайсет и четири минути.

— Ясно. Намали тягата до 2 g, „Сокоро“.

— Сега пък какви ги вършиш? — повиши глас Сандра.

— Няма как да стигнем навреме — отговорих. — Ще трябва да се измъкнем с приказки. Преговорите няма да станат по-лесни, ако изглежда, че отчаяно се опитваме да избягаме.

— Да, но ако водещите им кораби са невъоръжени и така само осигурим време на другите, въоръжените, да ни настигнат?

Вдигнах рамене.

— Не е изключено. Но и без това се съмнявам, че навлизането в пръстена от другата му страна ще свърши работа.

— Смяташ, че са го изключили?

— Вероятно.

— Ако ни убият, значи никога повече няма да се изкъпем заедно, Кайл — каза тя.

— Мълчи. Мисля.

И наистина мислех. Опитът ми показваше, че макросите не са гении на стратегическото мислене. В общи линии бяха агресивни, когато доловяха слабост, и предпазливи, когато доловяха сила. Следователно най-добрата стратегия срещу тях включваше смелите и неочаквани действия. Като имах това предвид, скоро стигнах до нещо като план.

— „Сокоро“, отвори канал до най-близкия макроски кораб. Използвай основния бинарен език за комуникации с тях.

— Молба за комуникационен канал отправена… и приета.

Мълчание. Очаквал бяха някакво предупреждение или обвинения, но откъм макроския кораб не идваше нищо. Това добре ли беше, или зле? По-скоро нито едното, нито другото. Готови бяха да слушат, но не и да прекратят преследването. Щяха ли да стрелят, щом навлязат в обсег? Подозирах, че имат такова намерение.

— „Сокоро“, предавай всичко, което казвам, към макроския кораб, освен ако не ти кажа да затвориш канала.

— Разбрано.

— Аз съм Кайл Ригс, командир на вашите съюзнически сили от Земята.

Никаква реакция. Може би, също като нанокорабите, бяха пестеливи на приказки, освен ако не им зададеш пряк въпрос. Дипломацията им куцаше.

— Тук съм да уведомя командването ви, че ще бъдем готови навреме с уговорения товар, който да приберете от Слънчевата система — добавих. — Потвърдете, че сте получили съобщението.

Чух някакво бинарно чуруликане и въздъхнах. Ако не друго, поне бяха нарушили мълчанието си.

— Входящо съобщение: „Съобщението получено“ — каза „Сокоро“.

— Макроско командване, засичаме приближаващи макроски кораби. Какви са техните намерения?

— Входящо съобщение: „Незабавно унищожение“.

Хвърлих поглед към Сандра. Не трябваше да го правя. Тя изглеждаше ужасено и това ме разсея. Забравил бях, че тя не беше с мен, когато за пръв път си имах вземане-даване с макросите. Те можеха да бъдат… трудни.

— Неприемливо, макроско командване. Ние сме приятелски кораб. Ние сме ваши съюзници. Не ни принуждавайте да унищожим приближаващите се съюзнически кораби.

Последва дълга пауза. Може би корабите обсъждаха въпроса помежду си. Делеше ни голямо разстояние и радиосъобщенията се бавеха. Зачудих се какво ли представлява командната им структура.

— Спри да предаваш, „Сокоро“, но остави канала отворен. Можеш ли да ми кажеш кой кораб излъчва входящите съобщения? Искам при всяко пристигащо съобщение да ограждаш с кръгче излъчилия го кораб.

— Опцията зададена.

— А сега поднови предаването.

Паузата в преговорите се проточи до цяла минута. Накрая Сандра загуби самообладание.

— Ще ни издухат, Кайл. Спри да говориш и направи нещо! Бягай или стреляй!

Вдигнах ръка и ѝ посочих големия релефен екран. Един от корабите беше ограден с кръгче.

— Входящо съобщение: „Не ви е разрешено да стреляте по макроски кораби“.

— Разрешено ни е да унищожаваме вражески кораби.

— Входящо съобщение: „Не ви е разрешено да стреляте по макроски кораби“.

— Макроски кораби, които стрелят по приятелски кораб, автоматично се класифицират като ренегати. Ренегатите са вражески кораби, следователно ще бъдат обстрелвани.

Нова пауза. Този път не погледнах към Сандра, но ясно долавях силното ѝ неодобрение. Вероятно не ѝ допадаше фактът, че ги заплашвам.

— Входящо съобщение: „Вашият кораб е класифициран като ренегат“.

— Обяснете причината за тази промяна в класификацията.

— Входящо съобщение: „На земните кораби не е позволено да напускат териториалния космос на Земята“.

— Прегледах условията по договора ни. Подобно условие не фигурира в тях.

— Входящо съобщение: „Договорът е променен“.

— Новите условия по договора са приети. Сега ни позволете да напуснем тази система, така че за в бъдеще да се съобразим с новото споразумение.

— Входящо съобщение: „Напуснете системата незабавно. Край на комуникацията“.

— „Сокоро“, прекрати излъчването и затвори канала.

Сандра си пое шумно дъх. Запитах се колко ли време го е била затаила.

— Кайл, ти си луд за връзване, честно, ти…

— Това е единственият начин да се говори с тях — прекъснах я. — Те са като хищни зверове. Налитат с намерение да те изядат, но храбрата съпротива ги разколебава. В нашия случай подвиха опашки.

— Не знам — каза тя, вперила поглед в големия екран на стената.

Проследих погледа ѝ. Нито един от корабите не беше променил курса си.

— След колко време ще навлязат в стрелкови обсег, „Сокоро“?

— Два от макроските кораби вече са в обсег — отговори той.

Кимнах. Никой не стреляше.

— Какви са скоростта и курсът им?

— Намаляват скоростта, но курсът им остава непроменен.

— Ще стигнат ли до пръстена преди нас?

— Ако обратното им ускорение продължи без промяна, четири от тях ще стигнат до пръстена една секунда преди нас.

— Май идеята им е да ни ескортират до нашата система — каза Сандра.

— Много предвидливо от тяхна страна — казах и я дарих с усмивка.

Тя поклати глава.

— Това беше направо удивително. Току-що си възстанови правото на общ душ.

— Само толкова?

— Защо, още нещо ли искаш? — попита палаво тя.

Сандра го можеше това — да превърне скандала във флирт в рамките на десет секунди. Обожавах тази нейна способност.

— Имаш ли близначка? — попитах я.

Тя се огледа за нещо, с което да ме замери, но не откри нищо подходящо, затова само скръсти ръце и се нацупи. Личеше си обаче, че не е наистина сърдита.

Наредих на „Сокоро“ да обърне и да поеме със слаба обратна тяга към пръстена. Макроските кораби наистина ни ескортираха. Явно смятаха да ни следват до самия портал, а може би и през него. Досещах се, че не са в настроение за игрички. Машините по принцип държат много на правилата.

Измъкнах се с мъка от креслото си. Направих няколко предпазливи стъпки. Проблемът не беше в силата на натиска — тя беше близка до нормалната, — а в посоката ѝ — не отдолу нагоре, а настрани. Подпрях се на креслото, после се метнах към най-близката дръжка, каквито бях поръчал из целия кораб. Дръжките приличаха на скоби, като евтини закачалки за хавлиени кърпи, но много по-здрави. Придвижих се към стената и я докоснах. Металът се стопи под пръстите ми.

— Къде отиваш, по дяволите? — не се сдържа накрая Сандра, без да сваля поглед от усилията ми да стигна до кухнята. — Не ми казвай, че си огладнял точно сега.

Върнах се минутка по-късно, след като се бях преборил с вратата на хладилника. Ако мускулите ми не бяха нанитно подсилени, тази странична гравитация щеше да е почти непосилна. Дори с нанитите в тялото си се чувствах тежък, все едно съм с водолазен костюм на дъното на океана.

Смъкнах се в креслото си. Връчих на Сандра кенче бира, после отворих моето. Пивото вътре се разпени едва-едва. Повечето неща в хладилника бяха пострадали от гравитационните сили, но кутийките за бира неизменно издържаха на големите ускорения.

— Да празнуваме — казах аз.

— Да празнуваме какво?

— Живота. Все пак още дишаме.

— Ще пия за това — каза Сандра и надигна кенчето. Бирата потече по бузите и косата ѝ. Тя посегна към лицето си и почна да се оплаква. Да пиеш, когато ускорението те е залепило за креслото, е форма на изкуство, която Сандра още не беше усвоила.

— Топла е — каза тя след кратко мълчание. Вече наближавахме пръстена.

— Да. Сигурно е заради радиацията на синия гигант. Кухнята не е изолирана.

— Безопасно ли е да пием това нещо?

Допих си бирата, после смачках кутийката. Продължих да я мачкам, докато не стана колкото кубче захар. Да мачкам кутийки от бира ми се беше превърнало в навик.

— Не се тревожи за радиацията — казах. — Като се приберем, нанитите ще ни оправят на молекулярно ниво.

— Ще боли ли?

— Много.

После влетяхме в пръстена и всичко се промени.