Изтребление

55.

Бойците им се криеха, естествено. Не около нас в кораловия лес, а точно тук, по ръба на гигантската падина, в която се намираше пръстенът. Окопали се бяха под повърхността и чакаха под краката ни. Щом моите войници се смъкнаха към пръстена в центъра на купата, червеите изригнаха в тила ни и ни нападнаха от всички посоки едновременно.

В онзи момент наистина ми се прииска Чен, Йенсен или поне портативният сензор да бяха оцелели, само че, уви, бяхме изгубили всички тях по пътя. Нямаше с какво да засечем засадата и съответно бяхме хванати по бели гащи.

Червеите бяха хиляди. Щурмуваха ни и стреляха в движение. Ние ги изпепелявахме с лазерни лъчи, те ни взривяваха с експлодиращите си проектили. Купата не беше чак толкова голяма и за по-малко от минута червеите скъсиха разстоянието. Дълбаещите танкове въртяха големите си оръдия и плюеха ослепителна горещина към наближаващия враг като огнехвъргачки. Цели редици червеи се сгърчваха обгорени. Често пълнителите на пушките им се възпламеняваха и експлозията помиташе всичко наоколо.

Нашата стрелба беше много по-ефективна, ала численото превъзходство беше на тяхна страна. В близък бой червеите имаха предимство. Ние разполагахме с острите си ножове, но червеите бяха шест пъти по-тежки от нас, бяха по-силни и имаха смъртоносни челюсти.

Двамата с Куон заехме позиция в центъра. Формата на падината ни помогна — имахме чиста линия за стрелба. Намирахме се в ниското и това ни позволяваше да стреляме над главите на хората си по червеите, които все така извираха от дупки по ръба на купата.

— Целете се внимателно! — изрева Куон. — Не искам жертви от приятелски огън!

Изпратих танковете към фронта… който на практика представляваше окръжност.

— Браво и Делта да се изтеглят — извиках в комуникатора си. — Искам резерв в центъра, ако пробият. Ще осигуряваме огнево прикритие от основата на самия пръстен.

— Сър! — извика Куон. Двамата стояхме гръб в гръб и стреляхме упорито по прииждащия враг.

— Какво?

— Сър, трябва да се махнем оттук.

— Удържаме ги.

— Но не знаем какво ще направи онова нещо — каза Куон и посочи.

Погледнах през рамо към пръстена, който се извисяваше над нас. Целият беше в петна и пукнатини. Изглеждаше изхабен и древен. Не приличаше на нещо, което е построено вчера. Но с червеите никога не се знаеше. Артефактите, които бяхме видели досега, нямаха нито прави линии, нито гладки повърхности.

— Мислиш, че целта им е да ни набутат в пръстена? — попитах аз.

— Спретнаха ни вече една изненада — отвърна разсъдливо Куон. — Защо да няма и втора?

— Мда, защо не — съгласих се аз.

Роти Браво и Делта се бяха събрали в центъра на падината с изненадваща бързина. Никой не искаше да е на предната линия и да удържа вълната от връхлитащи червеи. А те сякаш нямаха край. Труповете им се издигаха на димящи купчини. Живите се катереха през телата на мъртвите си другари или копаеха под тях, за да ни докопат.

— Изтегляме се! Всички назад, по пътя, по който дойдохме.

Не беше нужно да ги подканям. Втурнахме се на юг и вражеската линия се огъна под натиска на концентрирания ни огън.

Когато се изкатерих до ръба на купата, погледнах назад и осъзнах, че още не можем да се изтеглим. Бяхме стигнали до зададената цел. Трябваше да съобщя на макросите, че мисията е изпълнена. Извадих специалното устройство, онова, което беше свързано с лъскавата нишка от нанити, последвала ни по целия път от горния свят. Чудех се колко ли пъти се е късала. Не беше трудно — виждал я бях да се прекъсва под ботуша на невнимателен пехотинец. Разбира се, нишката, съставена от милиарди нанити, всеки път се възстановяваше. Километър след километър тънка като косъм нишка, водеща към белия свят. Дори само от мисълта за това ме налегна носталгия по откритите пространства, по слънцето и вятъра. Та дори да са бурните ветрове и червеното слънце на Хелиос.

Натиснах бутона, който не бях натискал преди. Онзи, който отваряше канал към макроското командване.

— Идентифицирай се — дойде хладният отговор.

Отдъхнах си. Боял се бях, че връзката няма да се осъществи.

— Тук полковник Кайл Ригс. Стигнах до зададената цел. Мисията е завършена.

— Мисията не е завършена.

Погледнах надолу към свирепата битка около пръстена. На две места фронтът ни се беше огънал. Още не бяхме разбити, но нямаше да издържим дълго. Плащах с пехотинци за всяка нова вълна от червеи, които извираха от дупките. Рано или късно загубите ни щяха да станат твърде големи и противникът щеше да ни прекърши. Фронтът ни се беше разпаднал на групички от обкръжени отчаяни войници, които се бореха за живота си. Ако червеите разполагаха с достатъчно бойци и достатъчно време, щяха да ни избият до крак. Нямаше вариант да капитулираме. Нямаше къде да се изтеглим. Може би точно това бе планирал врагът през цялото време. Може би Куон беше прав, че пръстенът е някакъв древен олтар. Което превръщаше нас в кърваво жертвоприношение.

— Какво трябва да направя, за да завърша мисията? — извиках.

— Нанитната нишка трябва да докосне транспортния пръстен.

Сведох поглед към трептящата нишка от течно сребро, свързана с моя комуникатор. После погледнах към пръстена в ниското.

— Изчакайте. Минутка.

Стиснах за рамото подофицер Слоун, който беше останал до мен след първия сблъсък в каверната. Изгубил танка си, той се бе присъединил към моя взвод. Грабнах намотка от нанитното въже и му я връчих.

— Искаш ли да сложиш край на целия този кошмар, Слоун?

— И още как, сър!

— Отнеси това до пръстена долу. Трябва да ги свържеш някак.

Той кимна, стисна здраво въжето и хукна. Нишката се проточи след него като въженцето на хвърчило. Лъщеше и се променяше в движение, опитваше се да запази структурата си при разтягането.

Червеите се сражаваха все така ожесточено. Двамата с Куон стреляхме от позицията си в подкрепа на пехотинците, които отстъпваха към основата на пръстена. Съпротивата им стана по-яростна. Когато имаш нещо масивно зад гърба си, пък било то и извънземна структура с неясно предназначение, а твои другари те подкрепят по фланговете, бойният дух се съвзема. Но така или иначе, продължавахме да губим позиции. Хората, които изоставаха, падаха жертва на червеите.

— Май не им харесва, че им нападнахме олтара, сър — каза Куон. — Здраво натискат.

— Мисля, че знаят какво се опитваме да направим — отвърнах. — Трябва да ги удържим още няколко минути. Искам да се изтеглим в добър ред към пръстена. Предай това на Року.

Куон се наведе над комуникатора си да предаде заповедта. Забелязах, че сигналната светлинка на моя комуникатор примигва.

— Тук Ригс — казах.

— Една минута мина. Мисията не е завършена.

— Да, да, дайте ми още една минута — казах и затворих. Гадни буквалисти.

Слоун стигна до основата на пръстена и върза нанитното въже за нещо, което стърчеше от конструкцията. Помислих си, че ако разполагах с време, сам щях да сляза долу и да огледам внимателно пръстена.

Сигналната лампичка мигаше отново.

— Засечена връзка.

— Да, готови сме — казах аз. — Вече можете да преминете.

— Процесът стартиран. Предстоящо отваряне на портала. Препоръчваме оттегляне.

— Да, вече се изтегляме към пръстена. Ще посрещнем вашите бойци, когато излязат.

— Предстоящо отваряне на портала. Препоръчваме оттегляне.

— Добре, аз… — И млъкнах. Устата ми провисна. Времето сякаш спря. Гледах невиждащо битката, която се разиграваше в ниското. Шест червея обградиха един от танковете ни. Захапаха с мощните си челюсти металния корпус и изстреляха през процепите откоси от експлодиращи проектили. Корпусът се спаружи, но оръдието при носа продължи да се върти и да отстрелва нападателите.

Мисли избухнаха в главата ми като експлодиращите проектили на врага. Осъзнах, че макросите повтарят дословно съобщенията си, когато е налице недоразумение. Казали ми бяха да се оттегля. Аз отвърнах, че се изтегляме към пръстена, а те повториха препоръката си да се оттегля. Нещо не пасваше. Единственото обяснение бе, че искат да се оттегля назад, да се отдалеча от пръстена, а не да се придвижа към него.

Какво не разбирах? Различни възможности никнеха като бурени в плодородния ми ум. Нито една не ми допадаше. Ами ако не изпращаха войски, а някаква бомба? Стомахът ми се разбунтува, догади ми се зверски.

— До всички, махнете се от пръстена! — ревнах по общия канал. Думите ми стигнаха до шлемовете на хората. Направих крачка напред, после още две. Крещях в микрофона, макар да знаех, че това само ще изкриви звука: — Повтарям, всички да се отдалечат от пръстена! Тръгнете на юг, към мен! Заповедта е с най-висок приоритет! Тръгвайте! ВЕДНАГА!

Пръстенът започна да… жужи. Тихо в началото, но звукът бързо набра сила. Вибрацията се усещаше с костите, дори да нямаш уши, с които да чуеш звука. Беше дълбока, силна, плашеща.

Половината танкове потръпнаха, спряха и обърнаха посоката. Стотици пехотинци се оглеждаха объркани. Взводните командири повтаряха заповедите ми. Чувах ги как крещят на хората си и им махат да се изтеглят. Пръстенът беше зад гърба им, червеите — пред тях. Поради липса на друг избор пехотинците наскачаха и удариха по връхлитащия вражески фронт. Червеите ги посрещнаха храбро, но бързо се огънаха под напора от лазерни лъчи, ножове и побеснели пехотинци, които напираха с крясъци по нанагорнището.

Изпълни ме надежда. Помислих си, че може би ще успеят да избягат от предстоящото, каквото и да беше то. Уви, надеждата ми не трая дълго.

Задуха силен вятър. Направих още пет крачки надолу по склона, към пръстена и моите сражаващи се пехотинци. Куон сложи тежката си ръка на рамото ми.

— Трябва да тръгваме, сър. — Думите бяха по-нежни от хватката му.

Може би той знаеше какво ще се случи. Може би и преди беше виждал гнева на чужд бог. Вятърът прерасна в ревяща буря. Беше толкова силен, че усещах как нагъва костюма по тялото ми.

— Какво пращат през пръстена? — попитах.

— Нищо, сър — каза Куон.

Завъртях глава да го погледна. После, също толкова рязко, погледнах към центъра на падината. Видях как първият човек изгуби почва под краката си. Беше подофицер Слоун. Стоял бе при основата на пръстена, по-близо от всички останали. Отдели се от земята, като размахваше трескаво ръце да запази равновесие. Не успя и се срина по лице. Тялото му, повлечено от невидима сила, се затъркаля към пръстена. Нарастващата сила на вятъра го мяташе като есенно листо, после… после Слоун просто изчезна. Пропадна през арката на пръстена и изчезна. Зрението ми регистрира ярко цветно петно при мястото на контакта. Не бях виждал нещо да навлиза в пръстена по този начин, толкова отблизо. Беше като… като събитие. Искряща промяна в реалността.

В сърцето си знаех, че подофицер Слоун вече е на друго място. Най-вероятно се носеше в космоса. В орбита около планета, която човешко око не е зървало. Или пък е попаднал в неутронна звезда. И се е изпарил за части от секундата или е бил смазан до размерите на монета под натиска на немислима гравитация. Или просто се носеше някъде и крещеше за помощ към безразличния и празен космос, сам в края си.

Стиснах комуникатора за връзка с макросите. Зелената светлинка показваше, че каналът още е отворен. Едва не строших устройството в гнева и отчаянието си.

— Изключете го! — ревнах с цяло гърло.

— Мисията завършена. Върнете се в базата за транспортиране.

— Избивате хората ми! Изключете го веднага!

— Мисията завършена. Върнете се в базата за транспортиране.

— Шибани машини!

— Мисията завършена. Върнете се в базата за транспортиране.

Унищожих комуникатора. Смачках го в юмрука си и това ми достави огромно удоволствие, макар душата ми да агонизираше. Куон ме повлече назад към ръба. Скоро настигнахме един изтеглящ се танк. Няколко от машините бяха успели да избягат. Бяха по-тежки и по-плътни от пехотинците. Удържаха на ураганната сила, която засмукваше всичко към арката на пръстена. Стотици червеи се гърчеха в хватката на торнадото. Червеи и хора. Моите пехотинци продължаваха да стрелят, тънки като молив лазерни лъчи поразяваха всеки враг, който се озовеше твърде близо.

Куон уви пръстите ми около една ръкохватка върху корпуса на танка. Имаше много такива ръкохватки на подходяща височина, за войниците. Сержантът едва не смаза пръстите ми, притискайки ги към металната скоба. Бих извикал от болка, само че болката не ме интересуваше особено в онзи момент. Куон се хвана на свой ред за съседната ръкохватка, а с другата си ръка ме сграбчи за яката, сякаш се боеше, че може да се пусна.

Имаше пехотинци наоколо, някои вътре в танка, други увиснали на ръкохватки като нас, но не бяха много. Проточих врат назад, докато машината ни отнасяше през кораловата горичка, мачкайки всичко по пътя си.

Гледах зад себе си и виждах стотици пехотинци и червеи, понесени от завихрилото се торнадо. Мнозина се прегръщаха. Други продължаваха да удрят по врага, едните с ножове и пистолети, другите със силните си челюсти. Поединично и по двойки, на групи от по десетина гърчещи се тела, всички те изчезваха, засмукани в нищото.

Зачудих се дали ще продължат битката си и от другата страна на портала. Доколкото познавах своите хора и червеите, най-вероятно щяха да го направят.