Изтребление

25.

Поръчали бяхме голям брой пилотски кресла за корабите от различни военни доставчици. Правителствените чиновници се скъсаха да мърморят, но в крайна сметка одобриха разходите. Така де, бяха ни върнали командването на Земния космически флот. Никой друг не можеше да построи новата флотилия, защото въпреки опита за преврат фабриките бяха в наши ръце. Все още бяхме Звездната армада и ни трябваха кораби, с които да летим, а те, от своя страна, имаха нужда от кресла, в които да седят пилотите.

Колкото повече мислех за това, толкова повече се затвърждаваше убеждението ми, че тази странна ситуация може да се окаже печеливша за планетата в дългосрочен план. Ако фабриките бяха попаднали в ръцете на една от световните нации, дали останалите щяха доброволно да ѝ предоставят нужните за производството ресурси? Едва ли, най-вече от страх, че откраднатите извънземни технологии ще се превърнат в плацдарм за световна доминация. Запазвайки неутралитет, ние бяхме спестили на света сериозни проблеми. Те все още ни наричаха аматьори, и с основание, но на този етап ние държахме монопола над нанотехнологиите и все още не бяхме разочаровали планетата.

При липсата на стабилизатори пилотските кресла се оказваха крайно необходими. Наноподсилените ни тела можеха да издържат на много по-големи натоварвания от телата на обикновените пилоти, но би било трудно да участваме в космическо сражение, ако ускорението ни подмята из кораба като монети в пералня.

Още шест кораба бяха готови, преди да реша, че е време да проведа своята научна експедиция. Възможно бе извънземните ни приятели да не одобрят действията ми, затова не исках да оставя Земята без отбрана. Четири от новите кораби щяха да се управляват от бойни пилоти, истински професионалисти. Поради големите разстояния корабите не можеха да се управляват визуално, а битките се развиваха бавно. Често се налагаше да подхождаш стратегически, както при управлението на подводница. Именно по тази причина назначих офицери от военноморския флот в два от корабите. Беше нещо като експеримент — да проверя кои ще се справят по-добре, летците или моряците.

С Кроу лично подбрахме пилотите. Не се водехме само от уменията им. Всички бяха от различна националност. Някои биха нарекли това разнообразие, но аз го наричах сигурност. Трудно биха организирали преврат отвътре, ако си нямаха доверие и не се познаваха достатъчно.

Малко преди да потегля, Кроу се опита да ме разубеди. За стотен път.

— Ами ако се ядосат, че им надничаш над рамото и нарушат сделката?

— Няма да ги дърпам за опашките — уверих го. — Видя ли макроски кораб, ще си плюя на петите.

— Щом ще ходиш, по-добре тръгни към онази точка в Облака на Оорт, а не към Венера. Нямаме точните координати на онази точка, а и ако тръгнеш към Оорт, току-виж си разбрал накъде е отпрашил бившият ми флот.

— Облакът на Оорт е две хиляди пъти по-далече. Искам да се върна след няколко часа, а не след седмици.

— Да, ако се върнеш изобщо — изсумтя Кроу. — И какво ще правя аз с шантавите ти пехотинци, ако си напъхаш главата в някоя извънземна месомелачка?

— Загрижеността ти е трогателна, адмирале — казах му.

Започваше да ми писва от Кроу и скоро прекъснах връзката. Замислих се как се бяха променили отношенията ни след неуспешния опит за преврат. Сега бяхме равни, всеки със своя територия. Той управляваше флота, аз — пехотинците. Вече не приемах заповеди от него, но за пред хората се правехме, че е така. В действителност отношенията ни бяха по-скоро партньорски… или като на съпрузи, които постоянно си крещят.

Вече му бяха обяснил защо трябва да отида. Истината бе, че не знаехме достатъчно за врага. Имах нужда от разузнавателна информация и за тази цел бях произвел набор от нанотехнологични шпионски кутии. Най-просто казано, всяко от тези устройства представляваше мозъчна кутия, снабдена с пасивни сензори, малък енергиен източник и предавател. Планирал бях да оставя няколко от тях близо до точката за вход в Слънчевата система, каквото и да представляваше тази точка, и с тяхна помощ да следя за евентуална извънземна активност. Сигурен бях, че подобни системи за наблюдение вече са изстреляни от земните правителства. Бих могъл да изпратя на тази мисия някой от новите си пилоти, но те все още нямаха опит в реална обстановка, а аз не исках да предизвикам дипломатически инцидент заради действията на някой новак.

Имаше и друга причина да замина лично, разбира се. Измъчваше ме силно любопитство и непреодолимо желание да разбера какво има там. В тази игра имаше много тайни и една от тях просто си клечеше в близкия космос и ме предизвикваше да направя нещо по въпроса.

— „Сокоро“, набери височина, постепенно.

— Заповедта приета.

Мамка му, помислих си. Звучеше точно като „Аламо“. Хрумвало ми бе да му сменя гласа, но така и не ми бе останало време.

— Издигни се право нагоре, докато не излезем от атмосферата.

Понесохме се нагоре с ускорение от едно g, добавено към едното g на земната гравитация. Чувствах се тежък, но в рамките на поносимото. Скоро напуснахме атмосферата и се понесохме в орбита на стотина мили над повърхността. Инсталирал бях камери на кораба. И то не евтини уебкамери, а устройства с висока разделителна способност и високотехнологични лещи, каквито използваха военните. Инсталирал бях и голям OLED екран пред пилотското си кресло, имах и джойстик, с който да управлявам камерите по външния корпус.

Гледката беше изумителна. Земята приличаше на синьо-бял полумесец, вода и суша, поръсени с облаци. Виждах част от Карибските острови. Повърхността на Атлантическия океан отразяваше ослепително слънчевите лъчи.

Усмихнах се. Днес наистина се чувствах като космически пътешественик. Към този момент бях човекът, стигал най-далече от Земята — ако не броим нещастниците, които нанокорабите бяха отвели със себе си, — но за пръв път виждах родната си планета от орбита.

Погледнах предния екран. На голямото табло имаше куп металически буболечки, които пълзяха насам-натам, но не видях нищо, което да изглежда притеснително. Реших да погледна през собствената си обсерватория. Когато поисках необходимите материали от правителството, не един и двама вдигнаха вежди. Обясних, че там горе има неща, които бих искал да видя със собствените си очи. Обсерваторията беше единствената екстравагантна добавка, която бях инсталирал на „Сокоро“. Имаше си истински прозорци или по-точно едно дебело платно от балистично стъкло с автоматично засенчване, вградено в пода. Омръзнало ми беше да си представям как изглежда космосът навън. Обсерваторията беше като онези лодки с прозрачни дъна, с чиято помощ туристите разглеждат дъното на езера и морета. Аз обаче щях да видя Земята на живо.

— „Сокоро“, ускори към Венера, но така, че да мога свободно да се движа из кораба.

Корабът смени посоката. За кратко изпаднах почти в безтегловност и сигурно щях да излетя, ако не бяха коланите на креслото, но след като поехме по новия курс, усетих как тежестта ми постепенно се завръща, докато не стигна половината от нормалното ми тегло.

Обърнах глава и се заслушах. Какъв беше този звук? Чул бях нещо, приглушен шум от разместване на нещо тежко сякаш. Разкопчах коланите и станах. Всичко на борда би трябвало да е здраво закрепено, помислих си с раздразнение.

— „Сокоро“, прикрепи разхлабените товари.

— Заповедта изпълнена.

Звукът се повтори. Какво беше това, мамка му? Стори ми се, че идва от обсерваторията — тя се намираше между мостика и жилищните помещения. Възможно ли беше новият ми прозорец към вселената да се е спукал? Изсумтях недоволно, отидох при стената и я докоснах. Металът стана течен и се разтвори във вход.

Влязох в обсерваторията. Гледката под краката ми ме хипнотизира. Подът на стаята грееше в ослепително синьо-бяло. Виждах Земята под себе си, долавях слабото ѝ движение. Въпреки облачната покривка ми се стори, че се намирам над Канада. Усещах студа отвън съвсем осезателно. Трябваше да пренастроя температурата в обсерваторията. Корпусът на кораба го правеше автоматично, но стъкленият под не притежаваше тази способност и космическият студ проникваше през него.

— Сигурно си мислиш, че е много смешно — обади се нечий глас над мен.

Реагирах мълниеносно — приклекнах и вдигнах глава. И ето я там, привързана към тавана. Десетина малки черни ръце я бяха „прикрепили“ там. Усмихнах се с облекчение.

— Събужда спомени — казах аз, — само дето този път не си гола.

Сандра ми изсъска.

— Ако искаш пак да правиш секс някога — каза тя, — ще ме свалиш моментално от тъпия таван, Кайл.

Побързах да я сваля.