Изтребление

6.

Появата на Кер беше изненада за мен. Нещо повече, беше нарушение на протокола. Бяхме се разбрали, че представители на земните правителства ще се допускат на остров Андрос само с наше изрично разрешение. Освен това трябваше да кацат в главната база и да поискат ново разрешение, ако искат да идат другаде на острова. Всъщност те дори не би трябвало да знаят, че „секретната“ база съществува.

Само че всички тези правила бяха договорени преди моите кораби да отпрашат към някоя забравена от бога скала в небето с все космическите ми пилоти, заточени в тъмните им безсърдечни търбуси. Явно земните правителства вече не смятаха за нужно да спазват поетите ангажименти.

— Ригс? — Кер тръгна към мен и вдигна ръка за поздрав. Той беше рядка птица в много отношения. Фактът, че е заобиколен от хора, които биха могли във всеки един момент да го застрелят, явно изобщо не го тревожеше.

— Генерал Кер — казах аз и хванах предпазливо ръката му. Кога ли щях да забравя за разликата в мускулната сила и да смажа неволно ръката на някой нормален?

Кер се усмихна, но някак формално и фалшиво.

— Радвам се, че си се върнал, Ригс. Сигурен бях, че ще успееш.

— Просто следвах вашия съвет, сър.

Кер изсумтя и кимна. Очите му шареха из лагера. Не пропуснаха нито двете стражеви кули, нито неколцината въоръжени мъже, които се мотаеха наоколо. Не ми се стори особено впечатлен.

— Ще ми кажете ли каква е целта на визитата ви, сър? — попитах аз.

Той ме погледна.

— А ти ще ми кажеш ли какво, по дяволите, се случи там горе?

Разказах му накратко за сблъсъка си с макросите. Завърших с детайлите на сделката, която бях сключил с тях. Този път несъмнено го впечатлих.

— Чакай да видим дали съм разбрал… обещал си на раса гигантски роботи, че ще им дадем шейсетина тона от най-добрите си войници? Които да се бият за тях?

— Да, сър. Имаме една година да осигурим договореното, иначе войната ще започне отново.

— И кой роди тази безумна идея? Кроу ли?

Зачудих се дали да не му кажа истината — че е станало случайно, един вид от дума на дума. Но това не звучеше много яко, затова си позволих известни волности и поразкрасих историята.

— Водих преговорите сам, сър. Имайте предвид, че ако бяхме влезли в сражение с макросите, щяхме да загубим. Земята не би имала никакви шансове.

Кер облиза устни.

— Вярвам ти.

Личеше си, че ми вярва, затова не задълбах повече.

— И какво следва сега, генерале?

— Преди да обсъдим това, искам да си поговорим за Сините.

— Какво по-точно?

— Убеден ли си в онази своя теория? Че те са създали както наносите, така и макросите? И че самите те не могат да напуснат родния си свят?

Вдигнах рамене.

— Всичко сочи натам, генерале.

Той поклати глава.

— Само че грешиш. Поне за някои неща.

— В смисъл?

Кер кимна към морето.

— Знаеш, че имаме подводници там, нали, Ригс?

— Изглежда логично, сър.

— Е, нашите подводници могат да се спуснат до самото дъно. Ако направим подводници с достатъчно здрави стени, екипажите им ще могат да дишат и да функционират нормално.

Примигнах и свъсих вежди. Май се досещах какво има предвид.

— Тоест, не ви се вярва, че силната гравитация приковава Сините на родната им планета, така ли?

— Именно, не ми се вярва. Ти си учен, но не си физик. Не те виня, на самия мен ми трябваше време да го проумея. Проблемът не е в гравитацията, а в налягането. Ако Сините построят кораб и го нагнетят с достатъчно плътна атмосфера под високо налягане, би трябвало без проблеми да излетят в орбита. Така поне твърдят моите учени глави.

— Хм. — Намръщих се. В казаното от генерала имаше смисъл. Давах си сметка, че съм стигнал до прибързани заключения, базирайки ги върху разговорите си с „Аламо“. — Е, може би вътрешните им органи могат да функционират само при наличие на висока гравитация, проблем, който осигуряването на високо налягане няма да разреши. Така де, едва ли са просто мехури, чието вътрешно налягане трябва да отговаря на външното.

— За това можем само да гадаем.

— А и втората космическа скорост? Онази, която е необходима, за да се откъснат от гравитационния кладенец на планетата си? — попитах аз. — Става въпрос за гигантска тяга и ускорение.

Генерал Кер сви рамене.

— Работим на сляпо, но според моите умници това нямало голямо значение. Сините можели да издържат на гигантско ускорение. Щели да го усещат като гравитация, а с нея те са свикнали.

— Те всъщност не са сини, нали знаете това, сър?

Кер се засмя.

— Да, тази част я схванахме. Някакви други идеи защо Сините не са космическа раса?

— Май единственият начин да си отговорим на този въпрос е като ги попитаме лично. Знам ли, може да е някаква религиозна забрана, табу. Или пък друг някой ги е заплашил с унищожение, ако напуснат родния свят. Идея си нямам.

— Мда, теории всякакви.

Погледнах го в очите.

— Сър, това не е единствената причина да дойдете тук, нали? Не сте дошли да си приказваме за Сините.

Кер размаха отривисто ръце.

— Разбира се, че не. Но разговорът за Сините е важен, а и ми осигури предлог да дойда лично.

— Какво е другото, което искате да ми кажете?

— Мисля, че и сам знаеш, Ригс.

Кимнах.

— Вашите хора искат да променим споразумението, нали? Сър, важно е да убедите командването, че все още се нуждаем от Звездната армада. И че трябва да зачитат суверенитета ни. Сигурно си давате сметка, че самата ви поява тук е в нарушение на договорките.

Кер ме погледна в очите.

— Решенията, за които говориш, са политически и излизат от моята компетенция. Но в лично качество смятам, че си прав, ако това е някаква утеха за теб.

Тонът му не ми хареса. Говореше като човек, който вече е водил този спор от мое име и го е загубил. В гласа му се долавяше пораженчество, което не беше характерно за него. И изведнъж разбрах на какво дължа появата му. Дошъл бе да ме предупреди, а навярно и с крехката надежда да измъкне от мен аргумент, някакъв нов довод, с който да отклони правителството от взетото решение.

— Генерале — казах аз, — трябва ми време. Една седмица. Осигурете ми една седмица да събера флота си.

Той свъси вежди.

— Мислиш, че ще се върнат толкова скоро? Следим ги с новите си интерферометри. Вече са на половината път до орбитата на Юпитер и продължават да ускоряват.

— Накъде са се отправили?

— Това е секретна информация — каза той, — но… какво пък. Смятаме, че пътуват към Нептун или към Облака на Оорт зад него.

— Облакът на Оорт… — повторих, като се напъвах да върна нещичко от единствения курс по астрономия, който бях изкарал в колежа.

— Лъскаво име за сборище комети и камънаци отвъд Плутон. Има теория, че там някъде може да има още един… ъъ, още един пункт. Сборен пункт.

— Аха — казах и кимнах. — Като сборния пункт при Венера.

— Да, нещо такова.

— И аз си мислех, че едва ли са се отправили директно към друга звезда. Дори със скоростта на светлината ще им трябват години, за да изминат разстоянието. Дотогава пилотите ще са измрели, а това би лишило наносите от боксови круши за следващия рунд.

— Не забравяй, че всичко това са само догадки — предупреди ме Кер.

Кимнах.

— Е, все пак благодаря за информацията. Но това не променя нещата. Искането ми остава. Държа да зачитате суверенитета ни. Знам, че някои хора в правителството имат други идеи. Разчитам на вас да им дръпнете юздите. Трябват ми само няколко дни, генерале.

Кер ме изгледа. После очите му се плъзнаха по хангарите от гофрирана ламарина около нас. Сигурен бях, че знае какво има вътре. Накрая бавно кимна. Личеше си, че се е досетил за какво иде реч. Досетил се бе, че полагам усилия да построя нов флот по най-бързия начин.

— Една седмица? Само толкова? — попита и изсумтя. После пак се вгледа в очите ми и въздъхна. — Ако зависеше от мен, щях да ти осигуря времето, което искаш, Ригс, но не зависи. Напълно съм убеден, че ти си най-подходящият човек за тази задача, че можеш да изградиш нов флот по-бързо от всеки друг… ако изобщо има друг, който може да го направи. Само че не става въпрос за време, а за позиция. Съотношение на силите. Разбираш ли какво ти казвам, момче?

Гледах го в очите. Разбирах, и още как. Решението вече беше взето. Правителството се беше поддало на алчността. Решили бяха да ми вземат машините и сами да ги използват.

И изведнъж, докато гледах в тъмните тревожни очи на генерала, истината се разгърна пред мен. Вашингтон искаше да овладее фабриките сега. Веднага. И ги искаше всичките. Задействали се бяха дори по-бързо, отколкото бях очаквал. Искаха да изпреварят всички, искаха да ме ограбят, преди друго земно правителство да е направило собствения си ход. Нищо чудно във водите около моя остров вече да се придвижваха въоръжени сили. Генералът не беше ли споменал нещо за подводници? Нима думите му бяха намек, който аз, в тъпотата си, бях пропуснал? Сигурно дебнеха в крайбрежни води от месеци, търпеливо изчаквайки подходящия момент.

Сетих се за Есмералда, убийцата, която ми бяха пратили. Тогава бях стигнал до извода, че изпращането ѝ е било грешка или дело на малка радикална фракция. Вече не мислех така. Не, тя бе играла ролята на нещо като изследователска сонда, нещо като диверсия. Успяла бе да ми внуши идеята за… как го наричаха политиците? А, да — правдоподобно отричане, което оневинява шефовете за действията на подчинените им поради незнание. Аз обаче знаех истината.

— Разбирам напълно, генерале — казах. — Е, разчитам, че ще направите възможното да ми съдействате, щом вярвате, че планът ми е в интерес на човечеството.

Кер си пое дълбоко въздух, после го издиша бавно. Когато отново заговори, гласът му бе съвсем тих:

— Защо не дойдеш с мен, Кайл?

— Сър?

— Не е задължително да оставаш тук, предвид… У дома ти си герой. Ела с мен. Никой тук не би те обвинил. Нека се върнем във Вашингтон и заедно да защитим стратегията ти. Ще се опитам да те включа отново в програмата, този път по официалните правителствени канали. Цялата планета ти дължи толкова много. И което е по-важно, тепърва ще имаме нужда от помощта ти.

— Но няма да съм независим. Ще трябва да работя при чужди условия — казах аз.

Той поклати бавно глава.

— Благодаря за предложението, наистина — добавих.

— Ще помисля над думите ви, сър. Пак ще говорим.

Генералът направи няколко крачки на запад, към слънцето, което се спускаше към водата.

— Добре. Няма да споря с теб. Но не мисли твърде дълго, Кайл.

Проследих погледа му към оранжевата топка на слънцето. „Значи ще е тази нощ — помислих си изведнъж. — Ще нападнат тази нощ“.

Сърцето ми подскочи. Нямах време за губене. Нямах време за нищо.

— Трябва да се връщам на работа, генерале. Благодаря, че се отбихте — казах и тръгнах към четиринайсет хангар. Време беше за промяна в заповедите.

Усещах погледа на Кер в гърба си.

— И не прави глупости, Ригс! — извика той след мен. — Не рискувай живота си напразно!

— Аз не умирам лесно, сър! — извиках през рамо. Затръшнах вратата на хангара и се облегнах на нея.

Погледът ми се спря на Единица 14 и на пехотинеца, когото бях смъмрил. Човекът пак си цъкаше на таблета. Стресна се, когато влязох, и го остави. Зачудих се разсеяно с каква ли игра се забавлява този път.

— Вън — казах му.

— Сър?

— Вдигни тревога. Пълно въоръжение. Всички да са в бойна готовност. Половината гарнизон да патрулира в джунглата на сто метра от базата. Куон да се свърже с мен за подробностите.

Младежът стана, изглеждаше объркан.

— Ъ, такова, какво става, сър?

— Ще ни нападнат, боец. Да ти го напиша ли искаш, или ще си размърдаш задника? Снаряжи се и зареди лазера!

— Слушам, сър! — викна той и хукна към изхода. Пътьом фрасна вратата толкова силно, че я изкриви. Миг по-късно забравих както за него, така и за лагера, който започваше да жужи като раздразнен кошер.

— Единица 14, активирай групова връзка.

— Групова връзка активирана — отвърна Четиринайсет.

Постоях мълчаливо няколко секунди, размишлявах на бързи обороти. Налагаше се да приема, че разполагам само с няколко часа. Нямаше да ни пуснат ядрена бомба. Дори обикновени бомби не биха посмели да използват. Целта им беше да сложат ръка на фабриките, а не да ги взривяват. Как щяха да подходят? Най-вероятно с командоси. Подводниците сигурно се бяха издигнали на повърхността и разтоварваха спецчасти по крайбрежието. Или хеликоптери пренасяха командоси от кораби навътре в морето. Или щурмоваци вече се придвижваха сред джунглата и ни затваряха в обръч.

„Снайперисти“ — хрумна ми изведнъж. С автоматични оръжия. Няколко десетки щяха да свършат работа. Не знаех дали куршумите, изстреляни с такъв снайпер, могат да пробият подсилен с нанити череп, но с нанити или не, хората ми не можеха да се сражават с вдлъбнати мозъци.

Втренчих се в Четиринайсет и облизах устни. Какво, за бога, можех да направя за няколко часа? Какво, което да ги спре?