Изтребление

43.

Звучаха аларми. Наредих всички пехотинци да се подготвят за наземна атака, а офицерите в командния център да бъдат отново обезопасени с „коланите“ на черните ръце. Стотици пехотинци се качваха в реещи се танкове близо до големите врати на трюма. Те щяха да са първата ни вълна и да се втурнат навън веднага щом вратите се отворят. Нямахме представа какво ни чака долу. Надявахме се макросите да ни осигурят безопасна зона за кацане, но с тях никога не се знаеше. Планът беше танковете, подкрепяни от пехотата, да разчистят района. След това щяхме да разтоварим тухлите.

Погледнах замислено към комуникационната конзола. Не бях говорил с макросите, откакто бях поставил активните сензори и бях изпържил едно от опитните им зайчета. Решил бях да кротувам за известно време. Но сега беше важно да получа конкретна информация за целта на мисията ни.

— Команден модул — казах на глас, — отвори канал към макроското командване.

Отговорът се забави повече от обичайното. Сигурно макросите бяха заети с кацането. Или пък предишният им командир бе станал жертва на някоя от мините и сега ме прехвърляха към заместника му.

— Каналът отворен — каза най-после командният модул.

— Преведи и предай следното. Аз съм Кайл Ригс, командир на пехотата на Звездната армада. Трябва да знам какви са целите на нашата мисия.

— Входящо съобщение: „Унищожение на местните биологични единици, които оказват съпротива“.

Въздъхнах. Наистина ли очакваха да избием всички буболечки на планетата?

— Дайте ни координатите на най-важния за тях район.

Получихме в отговор поредица числа. Махнах на капитан Сарин и безполезния ни навигатор. Те бързо откриха мястото върху екрана. Като видях какво сочат координатите, настръхнах.

— Трябва да стигнем до върха на онази двайсет и пет километрова планина? — попитах почти невярващо.

— Не, сър — каза навигаторът, като шареше с пръсти по екрана. Перспективата се промени и вече показваше склоновете странично. — Координатите сочат местоположение под голямата планина, приблизително на морското равнище. Няколко мили навътре в скалата.

— Супер — казах, докато обмислях новата ситуация. Трябваше да изровим врага. И тогава разбрах защо макросите са ни довели тук. Техните големи машини не можеха да се движат в тесни тунели. А врагът вероятно бе достатъчно силен да отблъсне по-малките им роботи работници. — Ясно — добавих след кратка пауза. — Не могат да влязат в тунелите. Което означава, че е време да пратим пехотинците.

Усещах, че всички ме гледат. Не им обърнах внимание.

— Команден модул, изпрати следното. Ако достигнем зададеното място и унищожим напълно съпротивата, това ще сложи ли край на мисията ни тук, на тази планета?

Този път отговорът дойде бързо.

— Входящо съобщение: „Съобщете, когато достигнете целта“.

Затворих канала към макроското командване. Скоро усетих притеглянето на гравитация. Навлезли бяхме в атмосферата.

— Ще действаме под земята. Хората да бъдат снабдени с необходимото. От поддръжката да подготвят кодове за допълнително осветление, алпинистка екипировка и прочее. Имаме тази опция в менюто.

Майор Робинсън вече работеше по екрана.

— Подземната кампания не беше в челото на списъка ни, но би трябвало да се справим.

— Не е била дори сред първите пет възможности? Знаем, че макросите поискаха конкретно нас за тази мисия. От доста време знаем как изглеждат враговете. Издължени буболечки. Никой ли не се сети за тунели?

Обходих с поглед офицерите си. Всички вдигаха рамене и ръчкаха екраните си. Усетих рев да напира в дробовете ми, но се овладях. Напомних си, че сме пълни новаци, и се хванах за тази мисъл. Да, разполагахме с най-високите технологии, които човечеството беше превръщало във военна сила. Но нямахме никакъв опит. Това беше първата ни инвазия на чужд свят. Теорията се срещаше с реалността и грешките бяха неизбежни.

— Спокойно — казах аз, след като преглътнах тирадата, която напираше да се излее. — Ще се справим. Ще се учим в движение. А сега да видим с какво разполагаме. Започнете с лошите новини. Искам нова оценка на ефективността ни отряд по отряд и план как да я подобрим.

Спряха да се цупят и се хванаха на работа. Разработили бяхме планове за действие при различни условия. Сега, когато най-после бяхме стигнали целта си, деветдесет и пет процента от тези планове ставаха безполезни. Утешавах се с мисълта, че поне не са налага да водим сражения под вода.

Отделих няколко минути да огледам планината, приближих образа и плъзнах камерата по терена.

— Виждаш ли онези следи от попадения? — обърнах се към Робинсън и посочих на екрана.

— Изглеждат скорошни — каза той. — Много са. От бомбардировката на макросите, изглежда. Сигурно затова не ни обстрелват. Макросите са унищожили ракетните и артилерийските им установки.

Кимнах.

— Сигурно си прав. А сега да чуем лошите новини. Можем ли да направим нещо, за да сме по-ефективни под земята?

— Не виждам как ще използваме танковете — каза Робинсън. — Те са предназначени за открити пространства, а тунелите сигурно са доста тесни, или поне прекалено тесни за големите роботи на макросите. Иначе нямаше да доведат нас тук.

— Логическото им мислене със сигурност е по-добро от нашето — казах в неуспешен опит да прикрия горчивината си. Защо не бяхме сложили подземната кампания по-високо в списъка си? Тази вероятност изглеждаше толкова очевидна от сегашната ми гледна точка.

— Е, да. За танковете… Те са конструирани за далекобойна стрелба и бързо придвижване над открит терен. Оръжейните им кули са монтирани високо и сигурно ще стържат по тавана на тунелите, ако изобщо успеят да влязат. С други думи, за да бъдат ефективни под земята, ще трябва изцяло да променим конструкцията им.

— Добре — казах аз. — А войската?

— Разполагаме с добра екипировка. Произведохме достатъчно леки брони и реактори, за да намалим тежестта, която ще носи всеки пехотинец. Би трябвало да се справим сравнително добре, въпреки високата гравитация. В момента работим по още подобрения.

— Добре. А мобилната ни база?

— Тя е сериозен проблем — отговори Робинсън. — Тухлите със сигурност не биха се побрали в тунелите, а няма как да променим в значителна степен конструкцията им. Това означава, че базата ни ще остане на открито. Продоволствените ни линии, осигуряващи хора, машини, муниции и медицинска помощ, неизбежно ще се разтеглят. Колкото по-навътре навлизаме в тунелите, толкова по-дълги и уязвими ще стават тези линии.

Скръстих ръце на гърдите си, затворих очи и напрегнах мозъка си. Колкото и да мислех обаче, не виждах какво можем да променим в сценария, който бе обрисувал Робинсън. При сблъсък на открито с врага щяхме да спечелим. Но навлезехме ли в тунелите, всеки следващ метър щеше да накланя везните в полза на противника.

Осъзнах, че силната гравитация започва да ми влияе. Сърцето ми биеше по-силно. Усещах тялото и ума си бавни. Подът се разлюля под магнитните ми ботуши и аз отворих очи. Бяхме кацнали.

— Време е! — извиках и плеснах с ръце. — Водачите на танковете да включат двигателите. Отряд от четирима стрелци във всеки танк. Ще изпратим шест машини и ако оцелеят, още шест.

Офицерите заговориха един през друг, предавайки заповедите ми по комуникационната мрежа.

— Външни камери, искам образ от трюма. Да видим големите врати.

Образът скоро се появи на екрана. Мощните прожектори се бяха включили. Подът на трюма гъмжеше от хора и машини. Пехотинци се качваха в танковете. Въоръжени бяха с по-леки пушки, подобни на онези, които бях произвел за неуспешния ни опит да отблъснем макросите в Бразилия. Тежките лазерни пушки бяха твърде тежки за този свят. Носеха също лъскави бойни ножове и лазерни пистолети като учебните оръжия, които със Сандра бяхме използвали в тренировъчния модул.

Гледах хората си и се гордеех с тях. Участвал бях в създаването на тази войска и сега моите пехотинци нямаха търпение да влязат в битка за свят, който не бяхме виждали никога преди.

Големите врати в дъното на цилиндричния макроски кораб се открехнаха и в центъра им грейна кръст от силна червена светлина. С раздалечаването на четирите триъгълника кръстът се разшири. От толкова време се криехме в тази консерва, че сега всички примижахме от непривичната светлина.

Планината се издигаше право пред нас. Виждах само основата ѝ, разбира се, и тя изпълваше цялото ми полезрение. Приличаше на червеникавокафява стена от ронещ се камък. Стена толкова висока, че можеше да е построена единствено от богове.

— Долният триъгълник се спусна докрай, сър — каза капитан Сарин.

— Тръгвайте! Първа група танкове — напред! — извиках по връзката.

Първите шест танка се втурнаха напред като подгонени. Излязоха от трюма и моментално се разделиха на две групи от по три машини, които завиха вляво и вдясно от кораба.

— Да тръгне ли и втората група, сър? — попита майор Робинсън.

— Нека първо видим данните от първата — казах аз.

Гледахме екраните. Всяка група се бе разделила на свой ред. Образът от водещия танк на едната тройка се предаваше към екрана пред мен. Опитах се да изчистя образа, но дори с допълнителните настройки изображението беше накъсано — танкът се движеше в разширяваща се дъга около макроския кораб. Видях и чух лазерна стрелба.

— По какво стрелят? Образ от кулата! — наредих.

Зърнах трупа на мъртва буболечка, подобно на червей създание, което приличаше на онова, което бях убил в лабораторията за дисекции. Гърбът му беше силно обгорен и от трупа се вдигаше пара. Съществото изглеждаше невъоръжено.

Чух стрелба и от други танкове. Червени числа се появиха над различните машини на екрана. Бързо променяха стойностите си, отразявайки съотношенията стрелба-попадения, записани и изчислени от компютъра.

— Искам промяна в режима на кулите. Да преминат към отбранителна стрелба. Мисията ни е да сломим съпротивата, не да извършим геноцид.

Прегледах изображенията от различните камери и попитах:

— Кой е задал на танковете автоматична стрелба?

Майор Робинсън вдигна ръка и ме посочи обвинително с пръст.

— Основният им код е ваше дело, полковник. Тези същества не са хора и софтуерът ги е разпознал като вражески единици. Точно както би реагирал, ако се бяха появили на плажовете на остров Андрос.

Изсъсках през зъби. Прав беше. Според собствения ми код местните категорично се класираха като извънземни и потенциално враждебни обекти. Спомних си как се бях стреснал от приказките на Сандра за деца, които поставят бомби в основата на лазерните ми кули. Осъзнал бях, че е твърде опасно да оставям инициативата за първия изстрел в ръцете на врага… и бях променил кодовете на кулите така, че да стрелят първи, разпознаят ли подозрителни извънземни нападатели. По онова време бях имал предвид макроси, които се промъкват към моите кули, но ето че сега на пръв поглед безобидните местни обитатели бяха станали жертва на бдителния ми софтуер.

— Добре, четирийсет и втора грешка. Някой да ги записва, моля.

Дадох си сметка, че командването на тази високотехнологична армия много прилича на програмирането. С тази разлика, че при всяка грешка на програмиста загиваха живи неща.