Изтребление

54.

Бяхме се окопали в кръг в част от кораловата гора. Насочил бях групата си от двайсетина пехотинци към място, където по земята имаше много камъни. За пръв път попадахме на камъни тук, в земята на червеите. Дадох си сметка, че това трябва да е истинската почва на Хелиос, за разлика от компресирания талаш, смесен с червейска тор, през който бяхме копали досега. Това каменисто място би трябвало да затрудни поне в известна степен дълбаещите копеленца.

Групата на Куон се бавеше. Погледнах назад и видях, че са заети с друго. Танковете се спускаха един по един. Нанитните „въжета“ вършеха работа. Машините можеха да се плъзгат и над най-пресечения терен, но наклонът тук беше толкова голям, в добавка към двойната гравитация, че антигравитационните им системи се объркваха и не успяваха да запазят равновесие. Със закъснение си дадох сметка, че е трябвало да променя настройките им за движение по-близо до земята, което да осигури по-голяма стабилност.

Удържахме атаките на червеите благодарение на по-добрите си оръжия, но въпреки това броят им растеше постоянно. Беше само въпрос на време преди да докарат някой червей гигант с оръдия, който да ни види сметката, или просто да ни прегазят поради огромното си числено превъзходство.

Накрая, сякаш след цяла вечност, Року успя да смъкне танковете си по свлачището. Машините разгънаха предниците си в щитове и потеглиха към новоизвоюваната ни позиция. Големи групи пехотинци се придвижваха зад всеки танк, възползвайки се от подвижното прикритие.

Червеите реагираха с отчаян щурм. Нападнаха ни буквално отвсякъде, дори изпод земята, разравяйки почвата под телата ни. Пистолетът ми толкова се беше загрял, че усещах топлината дори през дебелата си ръкавица. Гърчещите се тела извираха навсякъде, бяха повече дори от чудатите подобни на дървета корали. Точно тогава пистолетът ми отказа. Реакторната ми раница си беше наред, затова реших, че е от лещите. Посегнах към пушката си и видях, че съм я изгубил някъде по пътя. Дебелият черен кабел на реакторната раница висеше прекъснат.

Смъкнах раницата от гърба си и извадих ножа. Червеите вече налитаха за близък бой. Все още разполагах с вградения в костюма си генератор, който осигуряваше достатъчно енергия за вентилационната и рециклиращата система.

Мъжът вдясно от мен внезапно се загърчи. Кървав фонтан се изстреля под налягане във въздуха. Все едно нещастникът случайно беше попаднал на гейзер — червен на цвят. Мъжът се гърчеше, без да издаде и звук. Може би беше останал без гърло или нещо такова.

После червеят, който го беше захапал, изскочи на повърхността. Сцената ме подсети за една документалка, която бях гледал у дома — за акула, която напада плувец. Червеят беше нападнал изотдолу, открил мек участък сред камънаците, върху които лежахме, и бе отхапал голямо парче от корема на пехотинеца.

Червеят се надигна лъскав от дупката си и понечи да довърши започнатото. Допълзях до него и заразмахвах ножа си. Оръжието беше по-остро от бръснач. Плътта на червея се късаше като опаковъчна хартия. С шест удара почти го обезглавих. Нещо кафяво бликна от зейналата уста. Нямах представа дали чудовището кашля кръв, слюноотделя обилно от вълнение или плюе по нас в пристъп на ярост. Тримата се сборичкахме трескаво, докато червеят не потръпна за последно.

Огледах бойното поле, но не видях друга мишена. Врагът бе минал в отстъпление. Накъдето и да погледнех, пехотинци лежаха по земята изтощени. Някои викаха за помощ, но само един медик бе тръгнал с нас и по някое време беше загинал. Трябваше сами да се погрижим за себе си. Реших да започна с нещастника, който умираше до мен.

Веднага щом отлепих челюстите на мъртвия червей от корема му, пехотинецът свали шлема си и ме погледна. Не се опитваше да сдържи дъха си. Явно отровният въздух на Хелиос беше последната му грижа в момента.

Не се противопоставих на решението му. Ако искаше да глътне малко въздух в последните си мигове, кой бях аз да му преча?

— Какъв е на вкус въздухът, редник? — попитах го.

— Прегоряла пица — изгъгна той. — И още нещо, полковник…

— Какво?

— Много е горещо. Дори тук, под цяла планина от пръст, в тая тъмна дупка, пак е горещо. Не трябва да е така.

— Разбирам — казах. — Ще ти дам да пийнеш вода.

Бръкнах в чантата на корема си и напипах шише вода, от онези, които се стискат. Докато се обърна да му го подам, очите на пехотинеца вече се бяха подбелили. Изругах и взех пушката му. Започнах да стрелям по изтеглящите се червеи. Скоро те излязоха от обсег, невидими в странната гора.

Преброих оцелелите. Всичко на всичко деветима. Няколко минути по-късно Куон се появи заедно с танковете.

— Закъде си се разбързал така? — подхвърлих горчиво.

— Извинете, сър — каза той. — Страхотно се справихте със снайперистите, докато ние смъквахме танковете по нанадолнището.

— Да, отворихме им работа — казах. От думите ми капеше сарказъм, но Куон май така и не го усети.

Натоварихме ранените в танковете и поехме след тях. Движехме се през гората от кристали, като трошахме всяка клонка гаден розов корал по пътя си. Мъжете си говореха, че гората е нещо като продоволствен склад на червеите, и бяха твърдо решени да я съсипят максимално. Може и да бяха прави за предназначението на коралите, но лично аз се съмнявах. Кой знае? Замислих се дали да не ги спра, но истината бе, че дори моето съчувствие към врага вече се стопяваше.

Наредих два от танковете да заемат позиция в челото, а хората да се придвижват зад тях. Не се движехме по права линия към центъра на каверната, а повече по спирала, с надеждата да избегнем евентуални капани. Опитвахме се да подбираме най-здравите и каменисти участъци, но изборът не беше лесен. Истината бе, че от мястото ни, насред гора от хиляди коралови дървета, всичко изглеждаше еднакво.

Взирах се напрегнато пред себе си, но не виждах нищо по-особено в участъка, към който се стремяхме. Възможно ли бе там да няма нищо специално, питах се. Може би макросите просто искаха да стигнем до символичното сърце на врага. И бяха избрали центъра на планината с идеята, че ако стигнем дотук, значи сме нанесли сериозни щети на противника.

Куон, изглежда, мислеше същото.

— Защо сме тук, сър?

— Не знам. Това място е различно. Дали пък не е нещо като светилище?

Куон щракна с пръсти. Не знам как го правеше с ръкавици на ръцете. Посочи ме с пръст.

— Да. Това ще да е. Нещо като храм. Свещеното място на червеите. Гробница на герои.

— Мислех, че гробището им е отвън — казах аз.

— На бас, че тук почитат боговете си.

— Възможно е — казах аз.

— Може би това обяснява защо макросите ни пратиха тук — каза Куон. — На това свещено за червеите място.

Или пък изобщо не бяха имали представа какво има тук. Може би ни бяха пратили да си прокопаем път до центъра на дяволската планина само защото е голяма и им е била на пътя. Запазих тези мисли за себе си обаче. Нямаше смисъл да ги споделям с хората си. Войниците се нуждаят от конкретна цел.

Отблъсквахме по някой набег в движение. Врагът се бе оттеглил, вероятно за да се прегрупира. Имах усещането, че червеите подготвят нещо голямо. Постепенно стигнах до извода, че огромната част от червеите, обитавали това гигантско място в по-далечното или по-близко минало, отдавна не е между живите. Засекли бяхме милиони мъртъвци в подножието на планината, а в сърцето ѝ се бяхме натъкнали едва на хиляди. Чудех се колко ли червеи са живели в това исполинско гнездо, когато капацитетът му се е използвал максимално.

Стигнахме до нанагорнище и когато го изкачихме, се натъкнахме на изненада. Не беше изненадата, която очаквах, а именно петдесетина хиляди вбесени червеи. Не, там имаше нещо като падина, купа в сърцето на планината. Намирахме се много близо до мястото, което макросите бяха посочили на картите ни. Там, под нас, в центъра на голямата падина, отговорът на загадката се виждаше с просто око.

Пръстен. Много по-малък от пръстените, които бях виждал. Диаметърът му едва ли нахвърляше двеста метра. Долната му половина беше под земята. Или го бяха заровили там, помислих си, или някой го беше сглобил, парче по парче, отдолу нагоре.

Червеи пълзяха по пръстена и около него. Устройството очевидно беше от същия материал като другите пръстени. Надявах се, че ще ми остане време да го проуча — информацията би била безценна за учените на Земята.

— Включете всички записващи устройства, с които разполагаме, включително в костюмите — наредих. — Року, искам танковете да сканират без прекъсване артефакта и да съхранят данните. Записите да се копират във всички мозъчни кутии.

Като ни видяха, налазилите пръстена червеи поеха трескаво надолу. Наскачаха по пода от значителна височина и се пръснаха. Моите хора започнаха да ги обстрелват. Наредих им да прекратят огъня, защото вражеските единици не бяха въоръжени.

— Къде, по дяволите, са войниците им? — попита Куон.

— И по-важно — казах аз, — как пръстенът се е озовал тук.

— Може би са го намерили и са построили планина отгоре му. Може би пръстенът е техният бог.

Изпухтях.

— Аз пък мисля, че макросите се боят от този пръстен. Червеите имат план и макросите са ни пратили тук да ги спрем. Може би това нещо ще прехвърли армия от червеи до родната планета на макросите. Или ще прехвърлят през него ядрени мини, с които да взривят макросите.

— Хайде да го превземем и да разберем — предложи Куон.

Кимнах и заповядах:

— Рота Алфа, минете отляво. Ехо — отдясно. По един танк начело на всяка група. Останалите да продължат по права линия към пръстена. Не стреляйте, освен ако врагът не стреля по нас. Ако са капитулирали и се оттеглят, може би ще успеем да завършим мисията си без повече кръвопролитие.

За миг си бях въобразил, че този последен етап ще мине като по вода. Червеите, разбира се, успяха да ме изненадат.