Фурията на курсора

Глава 8

— Кървави врани — изръмжа Сирил. — Движи се, подтрибун.

Тави сграбчи перилата на стълбата с ръце и се плъзна по нея, притиснал крака към краищата, без да използва стъпалата. Приземи се на земята, присви колене, за да поеме удара, и се затича към палатките на лазарета.

Той чу как капитан Сирил се приземява зад него, а след това с леко забавяне последва Тави, въпреки тежестта на бронята.

— Път! — извика Тави на новобранците, струпали се около палатката, като направи всичко възможно да имитира тона на Макс, неговата сила и интонация, когато той даваше заповед. — Път за капитана!

Рибките побързаха да се отдръпнат, повечето трескаво поздравиха, когато Сирил мина покрай тях.

Тави вдигна навеса на палатката и го задържа за капитана, след което го последва вътре.

Вътре беше лечителят-ветеран Фос — висок седем фута, с фигура на фригийска планинска мечка, с броня, направена както беше прието в легионите преди почти четиридесет години, тоест малко по-различна от съвременната.

По нея се виждаха впечатляващ брой вдлъбнатини и кривини, но изглеждаше безупречно поддържана и мъжът се движеше в нея така, сякаш е собствената му кожа. Фос имаше къси, плътни кичури сива коса, подстригани близо до главата, и дълбоко разположени тесни очи.

— Във ваната — изръмжа той към рибките, носещи Макс, посочвайки към пълното с вода дълго дървено корито на призовател на вода.

— По-внимателно, по-внимателно. Враните да те вземат, младежо, да не искаш да направиш раната още по-голяма?

Сложиха Макс във ваната както си беше с бронята. Водата го покри чак до брадичката, а главата му легна на опорната наклонена плоскост.

Мърморейки мрачно под нос, Фос огледа и леко коригира наклона, като го намали, докато водата не покри изцяло Макс, оставяйки на повърхността само устните, носа и очите. После той коленичи зад Макс и потопи ръце във водата, притваряйки очи.

— Дайте му възможност да работи, новобранци — каза капитан Сирил с тих глас. Посочи към противоположния ъгъл на палатката и окървавените младежи побързаха да изпълнят заповедта му.

Тави прехапа устни, гледайки приятеля си. Кожата на Макс изглеждаше странно — восъчна и безцветна. Не можеше да се разбере дали диша.

— Лечител — промърмори миг по-късно Сирил.

— Пазете тишина — промърмори Фос, ръмжащият му бас прозвуча заплашително. След половин минута добави: — Сър.

Той продължи да си мърмори под нос и доколкото схвана Тави, основно подбрани ругатни. Накрая си пое дълбоко въздух и задържа дъх.

— Той и преди е попадал в беда — каза Тави на капитана. — Как мислите, ще се оправи ли?

Сирил не сваляше очи от Макс.

— Изглежда зле — отговори накрая.

— Виждал съм го как оцелява при подобна ситуация. Тогава си помислих, че няма да се справи. Но след четири часа вече беше на крака.

Погледът на Сирил се насочи към Тави, лицето му беше дистанцирано и напрегнато, но гласът му остана тих.

— Твоето бърборене може да разсее Фос. Ако искаш да помогнеш на своя приятел, затваряй си устата и повече не я отваряй. Или изчезвай.

Бузите на Тави пламнаха и той кимна, зъбите му отчетливо скръцнаха. Трябваше да положи физически усилия, за да спре да говори.

Макс беше негов приятел и Тави се уплаши. Не искаше да го загуби. Неговите инстинкти настояваха да крещи, да кара лечителя да работи по-бързо, да направи нещо. Но знаеше, че с нищо не може да помогне.

Тави мразеше това чувство на безпомощност. Имаше цял живот, за да свикне с него, отсъствието на фурии в него го поставяше в неизгодно положение практически във всяка ситуация.

Би дал всичко, за да притежава дарбата на лечител и да има възможност да помогне на своя приятел.

Но капитанът беше прав: най-доброто, което можеше да направи за Макс, беше да млъкне и да чака.

В продължение на две минути никой не издаде нито звук, всяка секунда изглеждаше като вечност.

После Фос издаде нисък, мъчителен стон и отпусна мечешкото си тяло над Макс.

Макс внезапно потрепери, изхърка и рязко си пое дъх.

Фос изхриптя, все още идвайки на себе си, боботещият му глас прозвуча накъсано:

— Получи се, кап — произнесе задавено, — но беше на ръба.

Тави чу Сирил бавно да издишва, макар лицето му да остана безстрастно.

— Мисля, че лейди Антилус беше тук днес — каза той. — Как стана така, че тя не се погрижи за Максимус?

Фос поклати глава и бавно започна да се надига, изваждайки ръцете си от окървавената вода, но веднага след това седна на покрития с платно под.

— Тя каза, че има обяд със сина си.

— А, да. Семеен обяд — каза Сирил. — Как е той?

— Зле, кап. По-здрав е от крак на гаргант, но е загубил толкова много кръв, че нито един човек не е оцелял след това.

— Ще се възстанови ли?

Фос отново поклати глава.

— Раната е затворена. И диша. Но загубата на толкова много кръв не може да мине без последствия. Може да се събуди. А може и да не се събуди. Може да се възстанови, но вече да не бъде себе си. Или да не може да ходи. Или просто да стане идиот.

— Можем ли да направим нещо за него?

Фос сви рамене и легна по гръб, като избърса челото си с ръка, на която липсваха пръстите.

— Засега не му трябва нищо друго, освен време. Но аз съм само един стар лекар в легион. Може би Върховната лейди знае повече от мен или може да разбере повече, отколкото аз в момента.

— Врани! — промърмори капитанът. Обърна се към новобранците и се намръщи. Осем от тях стояха в ъгъла. Тави си отбеляза, че това е ядро, базовата единица на легиона, която марширува заедно и споделя обща стандартна палатка.

— Взводен! — заповяда Сирил.

Един от младите хора, висок, непохватен младеж, направи крачка напред и поздрави.

— Капитане, сър.

— Как се казваш, синко?

— Шулц, сър.

— Докладвай — продължи Сирил, — какво се случи, новобранецо Шулц?

— Това беше нещастен случай, сър.

Сирил известно време мълча, вперил поглед в новобранеца, който преглътна, пребледня и се изпъна още повече.

— Капитанът вече знае, че е било нещастен случай — каза Тави, — кажи му подробностите.

Лицето на младежа се зачерви.

— О. Моля за извинение, сър, да, сър. Ъ-ъ. Ние бяхме най-силните на уроците с меч. Първите, които заслужихме истински мечове, сър. Центурион Антилар ни заповяда да изпробваме оръжията си за първи път заедно, сър. Той показваше на цялата кохорта как трябва да се действа, преди да вземем мечовете. Минаваше покрай строя и посочваше грешките, сър.

— Продължавай — каза Сирил, — как стана така, че той пострада?

Младежът поклати глава.

— Сър, това беше нещастен случай. Той поправи моите действия и тръгна към мястото, откъдето можеше да вижда целия строй. А аз започнах да тренирам удар номер осем.

Новобранецът застана в бойна позиция и замахна с дясната ръка нагоре. Такъв удар лесно би могъл да разсече човек и въпреки че в контактен бой е труден за изпълнение, последствията от него биха могли да са фатални.

— И мечът… просто се измъкна от ръцете ми, сър.

— Измъкна се — тихо повтори Сирил, гледайки спокойно новобранеца.

Новобранецът отново застана в стойка „мирно“.

— Да, сър. Досега никога не ми се е случвало. Измъкна се от ръцете ми, завъртя се, полетя към центурион Антилар и го уцели в шията, сър.

Той погледна надолу и изглежда чак сега видя кръвта около себе си.

— Не исках това да се случи, сър. Изобщо не. Съжалявам, сър.

Капитанът скръсти ръце върху гърдите си.

— Той тъкмо те е бил поправил. После ти е обърнал гръб. След което мечът ти необяснимо как е изскочил от ръцете ти и го е ударил в гърлото. И ти казваш, че това е било случайност.

— Да, сър.

— И искаш да повярвам в това?

Новобранецът примигна:

— Сър?

— Периодично мъжете губят самообладание, тренирайки с центурионите. Понякога дотолкова излизат от кожата си, че са готови да ги убият. Може би не можеш да понасяш критиката на Антилар по повод твоята техника. Било е тежък ден. Дори още не си бил ял. Може би си се ядосал и си го убил.

Челюстта на новобранеца увисна.

— Сър… — той поклати глава, — аз никога, не, сър, центурион Антилар, не, сър.

— Разбирам — спокойно каза Сирил. — Ще се занимаваме с този случай по-късно. Връщайте се в кохортата си, новобранци. Шулц, не се опитвай да напуснеш лагера. На хората, които ще трябва да изпратя след теб, ще им бъде заповядано да те екзекутират на място.

Младежът отново преглътна и отдаде чест.

— Свободни сте.

Шулц изведе новобранците от палатката и буквално секунда по-късно балдахинът й се отметна назад и красивата лейди Антилус влезе, придружена от рицар в пълно бойно снаряжение.

Когато видя Макс във ваната, рицарят рязко спря и застина с отворена уста. Лейди Антилус си пое дълбоко дъх, притисна длан към воала си от яркосиня коприна и разшири очи.

По някаква причина, която не можеше да изрази с думи, Тави не повярва в искреността на жеста на лейди Антилус. За истински шок и мъка той беше прекалено лек и плавен.

— Великите фурии да ни пазят — каза тя, — какво се е случило с доведения ми син?

— По думите на новобранеца, чието оръжие е причината за раната, това е било нещастен случай по време на учения, милейди — отговори Сирил.

Шокът върху лицето на лейди Антилус се засили.

— Изглежда ужасно. Предполагам, че Фос вече е поработил по него.

Фос промърмори, без да става от пода:

— Да, милейди. Но е загубил много кръв.

— И какви са прогнозите ви? — попита тя лечителя.

— Ъ-ъ. Какво? — не разбра Фос.

— Сега той е извън опасност — намеси се Тави, — но все още не е ясно колко сериозни ще са последствията от загубата на толкова много кръв.

Лейди Антилус насочи вниманието си към Тави и той усети огромната й, пулсираща сила, таяща се в погледа й.

Като цяло тя не беше висока жена, имаше тъмна коса, която я покриваше като наметало чак до бедрата. Лицето й беше бледо, а бузите й бяха докоснати от вечна руменина, характерна за жителите на северните страни, очите й бяха с цвят на тъмен кехлибар.

Имаше високи скули и тънки устни — всичко това заедно изглеждаше твърде сурово, за да може да я нарече човек красива, но грациозният й маниер на поведение и неугасимото остроумие в кехлибарените й очи представляваха впечатляваща и привлекателна смес.

И отново в Тави се появи чувството, че вече я е виждал някога, но паметта отказваше да му предостави нужния спомен.

— Не помня да сме се запознавали, млади човече — каза тя.

Тави направи церемониален поклон.

— Подтрибун Сципио, милейди. Аз, разбира се, знам коя сте.

Рицарят приближи до ваната и погледна Макс. До този момент Тави не беше осъзнал, че младежът е по-млад от самия него. Беше строен, с ръст малко под средния. Имаше дълга кестенява коса, очи с цвят на зелен бръшлян, а бронята му беше от най-високо качество и по нея нямаше нито една драскотина.

— Мамо — тихо каза младият рицар, — прилича на мъртвец. Не можем ли… да направим нещо? Да му помогнем?

— Разбира се, ние…

— Не — с твърд глас я прекъсна капитан Сирил.

Лейди Антилус удивено се взря в него.

— Моля?

Капитанът леко й се поклони.

— Аз моля за извинение, милейди. Исках да кажа „не сега“. Центурионът получи силен удар, но раните му бяха умело затворени. Предполагам, че преди всичко той има нужда от почивка. Всяка по-нататъшна намеса на фурии може да се окаже сериозно изпитание за отслабеното му тяло и по-скоро би причинила вреда, отколкото полза.

— Така е — каза младият рицар, кимайки, — той е прав, майко…

— Красус — рязко го прекъсна лейди Антилус.

Младият рицар примигна и веднага млъкна.

Лейди Антилус отново се обърна към Сирил:

— За добро трябва да попитам: не сте ли прекалено самоуверен, за да сте сигурен, че виждате ситуацията по-добре от опитен призовател? Вие трибун по медицина ли сте, капитане?

— Аз съм офицерът, командващ трибуна по медицина — отговори Сирил с абсолютно спокоен глас. — Аз съм този, който може да заповяда на трибуна по медицина или да изпълнява моите заповеди, или да напусне територията на легиона.

Очите на лейди Антилус се разшириха.

— Как смеете да ми говорите по този начин, капитане?

— Напуснете помещението. Това е заповед, трибун.

— Иначе? — тихо попита тя.

— Иначе ще бъдете позорно разжалвана и отстранена от лагера.

Очите на лейди Антилус проблеснаха гневно и въздухът в палатката изведнъж стана задушаващо горещ.

— По-внимателно, Сирил. Правите грешка.

Тонът на капитана остана все така равен.

— И в какво точно се заключава тя, трибун?

Жегата изригна от Върховната лейди, сякаш огнена вълна излезе от огромна кухненска печка, и тя избухна:

— Сър.

— Благодаря ви, трибун. Ще се върнем към този разговор, след като Максимус се възползва от възможността да си почине.

За първи път в разговора тонът му стана леден, а лицето му изглеждаше по-твърдо от стомана. Гласът му спадна до шепот.

— Свободна сте.

Лейди Антилус се врътна на пети и излезе от палатката с високо вдигната глава. Жегата на гнева й утихна бавно и Тави почувства как ситни капчици пот се стичат по лицето му.

— Вие също, сър Красус — добави Сирил с обичайния си небрежен тон, — ние ще се погрижим за него.

Красус безмълвно кимна, без да вдига поглед, и побърза да напусне палатката.

Тишина погълна помещението. Сирил въздъхна тежко. Тави избърса потта, която вече влизаше в очите му.

Само звукът на капеща от ваната вода нарушаваше тишината, когато Макс си поемаше дъх и малки вълнички преливаха през ръба й.

— Е, сега вече на никого никога повече няма да бъдат дадени положителни препоръки — отбеляза проснатият на пода Фос.

Сирил дари мимолетна усмивка на изтощения лечител, сви рамене и се изправи, ставайки отново човека, раздаващ заповеди.

— Тя не може да ми създаде сериозни неприятности, като ме обвини в законно даване на заповеди на мой подчинен.

— Не става дума за официални неприятности — тихо каза Тави.

— За какво говориш, подтрибун?

Тави погледна към своя неподвижен приятел във ваната.

— Случват се и нещастни случаи.

Сирил срещна погледа му и каза:

— О, да. Случват се.

Тави наведе глава.

— Вие сте знаели. Затова го извикахте на срещата с личния състав. За да го предупредите, че тя е тук.

— Просто исках да приветствам стар приятел — отговори Сирил.

— Знаете, че този новобранец е невинен. Знаехте, че тя е била там. Но умишлено се престорихте, че не разбирате какво се е случило.

Капитанът се намръщи още по-силно.

— Моля?

— Капитане — започна Тави, — вие мислите, че лейди…

— Не — рязко го прекъсна Сирил и вдигна предупредително пръст. — И ти също не мислиш така, Сципио.

Тави се намръщи.

— Но нали затова не искахте да я допуснете до Макс.

— Току-що й дадох заповед и се уверих, че ще я изпълни — каза Сирил. — Бъди много внимателен какво приказваш, Сципио. Само да кажеш, че нещо не е наред и те чуят — хоп, и ще си призован на дуел с Върховната лейди. А тя ще те превърне в пепел. Така че, докато не разполагаш с достатъчно доказателства, които да представиш в съда, ще си държиш езика зад зъбите. Разбра ли ме?

— Да, сър — отговори Тави.

— Фос — изръмжа Сирил.

— Нищо не съм чул, нищо не помня, нито мога да го възпроизведа, сър.

— Браво — каза Сирил. — Когато Максимус се събуди, трябва да се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Той ще бъде дезориентиран и объркан. Като се има предвид силата му, може да направи големи бели, ако изпадне в паника.

Сирил забарабани с пръсти по ефеса.

— Имам около час. Сципио, отиди при Грахус и му кажи, че имам много специална задача за теб за ден-два. После си хапни добре и вземи още храна със себе си. Ще те извикам сам или ще ти предам заповед чрез Първото копие.

Тави преглътна.

— Наистина ли мислите, че той е в опасност, сър?

— Казах всичко, което исках. Сега е важно да се предотвратят възможни инциденти за в бъдеще. Размърдай се.

— Да, сър — каза Тави и отдаде чест.

Но преди да тръгне, той се задържа на входа. Макс изглеждаше напълно безпомощен. В главата му се появи ужасна, цинична мисъл: ами ако цялата сцена с Върховната лейди беше просто постановка за пред Тави? Ами ако, напускайки палатката сега, Тави всъщност обрича приятеля си на сигурна смърт?

Тави погледна капитана през рамо.

Сирил стоеше над ваната. Вдигна очи към Тави и мълчаливо повдигна вежди. После се намръщи и Тави изпита неприятното усещане, че Сирил е проследил хода на мислите му.

Очите им се срещнаха, погледът на капитана замря. Тави почувства силата на този човек — не като яростната сила на гнева на Гай или като тлеещия огън от яростта на лейди Антилус.

Тази сила беше по-сдържана, по-скромна, стабилна и уверена като хълмовете в долината. Непоклатима като древните планини наоколо, неизменна във времена на криза като вода в дълбок кладенец. Тави не знаеше откъде знае това, но можеше да каже със сигурност, че Сирил уважава силата на такива като лейди Антилус, но не се страхува от нея. Той нито би се преклонил пред нея, нито би опетнил честта си заради хора като нея.

— Максимус е част от легиона — каза капитанът, гордо вдигайки глава. — Ако някой успее да му навреди, това ще е само през трупа ми.

Тави рязко тръсна глава, после постави юмрук на сърцето си и кимна на капитана. След това се обърна и побърза да се отдалечи от палатката — да изпълни заповедите му.