Фурията на курсора

Глава 41

Тави рязко си пое дъх, когато воините тръгнаха. Той беше сигурен, че те ще нанесат удар по залез, а това означаваше след час, и Маркус все още не беше на стената.

За да сработи капанът успешно, канимите трябваше да бъдат подмамени с нещо, което да отвлече вниманието им, и планът на алеранците беше да се оттеглят от бойното поле така, че да накарат канимите да поддържат натиск върху отстъпващите отряди.

Проблемът с този вид уловки беше, че твърде лесно фалшивата паника можеше да се превърне в съвсем реална, ситуацията да стане абсолютно неуправляема и да излезе извън контрол.

Дисциплината и обучението бяха единствените неща, които можеха да дадат шанс на легиона да се изправи срещу такъв враг като канимите и само един глупав или безразсъден военачалник можеше да ги подложи на такъв риск.

Тави си помисли, че може да се окаже и единия, и другия.

— Трябва ми Макс, незабавно — каза той на Ерен и младият курсор без замисляне скочи от стената върху каруцата, поставена долу, след което се втурна през вътрешния двор.

— Центуриони, довършете смяната и разкарайте от стените тези, които няма да участват в битката! — извика Тави. — Лекари, използвайте каруците долу и откарайте ранените на втората точка за лазарет!

После се обърна и подаде с другата ръка сигнал на Красус и неговите рицари Аери, които чакаха на един покрив няколко улици по-далече. Тави махна с ръка отдясно наляво и след това направи рязко и силно движение през гърлото си. Красус се обърна към един от своите рицари и те се спуснаха от покрива.

Тави се обърна да провери канимите и откри, че рейдърите се оттеглят, оставяйки на воините достатъчно свободно пространство за действие. На върха на хълма забеляза очертанията на няколко каними, облечени в черни плащове и бледи мантии. Сари, или най-малкото няколко от неговите шамани-аколити, без съмнение смятаха да проследят атаката на воините.

— Разбързайте се! — извика Тави, когато воините се приближиха. — Резерви, оттеглете се на допълнителните позиции до моста! — после се завъртя, забеляза най-близкия центурион и изрева: — Тези хора да държат по-здраво щитовете. Само един от тези хвърлени камъни ще пробие доспехите им и ще пръсне мозъка им на враните!

Младият центурион се обърна към Тави, пребледня, отдаде чест и започна да крещи на споменатите легионери.

Центурионът се оказа Шулц. Тави погледна наляво и надясно и намери няколко физиономии на същата възраст като него. Само центурионите бяха ветерани и дори те изглеждаха като младежи в първия си мандат на тази длъжност.

Врани, не биваше да командва ветераните на тази стена, но вече беше късно да променя нещо. След бомбардировката, на която току-що бяха подложени, след ожесточената и изтощителна битка на стената, те можеха и да не издържат срещу вълната от бронирани каними.

И ако рибките бяха по-подходящи от ветераните за замислената маневра, то бе само защото бяха толкова неопитни, че не можеха да си представят колко опасно е това, с което предстои да се срещнат лице в лице.

Тави хапеше устни и безмълвно и настървено се защитаваше. Тук нямаше как да мисли за юношите, които щяха да дадат живота си на границата в името на своята Империя, на своите приятели-легионери — и заради него. Той беше готов да командва тези юноши в ураган от насилие и кръв.

Освен това жестоката истина беше, че ако капанът сработи и успее да навреди на армията на канимите, след това най-вероятно ще трябва да се бият. И ако Тави трябва да пожертва сто — или хиляда легионери, за да спре нашествието на канимите, то негов дълг беше да направи точно това.

Стените най-накрая бяха изчистени, ранените бяха изпратени на следващото място за лазарет, а резервната кохорта се качи на стените зад гърбовете на рибките, заемайки подготвените за оттегляне позиции. Тави огледа стената още веднъж и видя тихия ужас на младите хора, всички бяха пребледнели, но стояха в готовност.

Звук от стъпки се чу от стълбите и Макс и Ерен приближиха към Тави. Красус изоставаше на десетина крачки от тях, Тави погледна през рамо към неговите рицари Аери и му се стори, че повечето от тях все още не са готови за бърза атака на позицията срещу портата.

— Проклети кървави врани — избухна Макс, като видя канимите.

— Готово, капитане — добави Красус. — Дженс е готов.

— Всичко това звучи като обикновено хвърляне на зарове, сър — каза Макс. — Никога не съм чувал някой да използва нещо подобно.

— И колко време си прекарал да обработваш дърва в холт, Макс? — попита го Тави.

Макс се намръщи.

— Знам, знам. Просто никога не съм чувал за такова нещо.

— Повярвай ми — каза Тави. — Стърготините са много по-опасни, отколкото можеш да си представиш. А ако наблизо имаше и склад за зърно — щеше да е още по-добре.

Той погледна приближаващите се воини и добави:

— Добре. Вие двамата — отстъпете назад и бъдете готови да ни прикриете.

Красус отдаде чест и се обърна, за да тръгне, но Макс остана на място и намръщено наблюдаваше канимите.

— Хей — каза той. — Те защо спряха?

Тави примигна и се обърна.

Воините-каними наистина бяха спрели на няколко ярда от зоната на обсег на лъковете. За още по-голяма изненада на Тави те се отпуснаха на пети и бяха толкова много, че това прозвуча като отглас от далечен гръм.

— Изглежда — тихо каза Ерен, — тук има доста много каними.

В центъра пред тях остана да стърчи само един каним, същият, към когото Тави вече се беше обръщал през днешния ден.

Той обходи с поглед облечените с броня каними, кимна и изтегли от ножницата на кръста си дълъг, извит меч. Вдигна го нагоре, посочвайки града, и демонстративно го остави настрана. След това стъпи на осеяната с трупове земя и спря на половината път до стената.

— Алерански капитане! — извика канимът с необикновено дълбок, ръмжащ глас. — Аз съм майстор на боя Насаг! Имам послание за теб! Излез!

Макс изненадано изсумтя.

— Виж ти — изненада се застаналият до Тави Ерен. — Това е интересно.

— Какво ще кажеш, Макс? — промърмори Тави.

— Приемат ни за идиоти — каза Макс. — Те вече ни демонстрираха, че не държат на думата си. Опитаха се да ви убият, когато отидохте при тях, капитане. Ще им върнем жеста. Дайте заповед на рицарите на дървото — нека го натъпчат със стрели и да приключим с това.

— Изглежда разумно — ухили се Тави.

— Но ти все пак смяташ да отидеш при тях — каза Макс.

— Натам клоня.

Макс се намръщи.

— Лоша идея. По-добре да отида аз. Той се забавлява, а аз ще му покажа как го правят на север.

— Той вече ме е виждал, Макс — отговори Тави. — Трябва аз да отида. Ако той се раздвижи пръв — убийте го. В противен случай не го закачайте. Предай това на всички. А засега върнете Маркус тук.

— Искаш да внесеш раздор между водача им и воините? — попита Ерен.

— Може би — каза Тави. — Ако този Насаг ни се нахвърли, вместо да спре, ще е по-лошо. А така получихме възможност свободно да дишаме и да се престрояваме. Не мисля, че Сари би се радвал на това.

Ерен поклати глава.

— Не ми харесва това. Защо му е да постъпва така?

Тави си пое дълбоко дъх и отговори:

— Ще отида да попитам.

Тави този път не оседла коня си, за да се срещне с канима. Вместо това той се отправи към портата, която беше отворена точно толкова, колкото да му позволи да излезе извън стените.

Земята под стените смърдеше с миризми на кръв и страх, огън и вътрешности. Труповете на канимите лежаха струпани в редици и тъй като битката беше утихнала, хиляди врани се бяха спуснали към мъртвите, започвайки пиршество.

Тави се опита да държи стомаха си под контрол, докато вървеше към майстора на боя, чието военно звание беше сходно на това на алерански капитан, военачалника, отговарящ за цяла армия. На двадесет ярда от канима той извади меча си и го положи на земята до себе си. Със или без него той имаше малък шанс срещу опитния и брониран каним — но почти усещаше с гърба си втренчените погледи на приятелите си. И това беше много по-добра защита от всеки кон или броня. Като цяло Тави имаше по-изгодна позиция, тъй като Насаг беше в обсега на другарите на Тави. Самичък не би се приближил до него.

Въпреки това, веднага щом Тави се приближи до канима, той си призна, че огромните размери на Насаг вдъхваха толкова всеобхващащ ужас, че сами по себе си бяха повече от достатъчни, за да го защитят от самия Тави. Да не говорим за биологичното въоръжение на канимите, което беше много по-страшно от това, което притежаваше Тави. Това не беше най-перфектния баланс, но беше най-доброто, на което можеха да разчитат.

Тави спря на десет фута от Насаг и каза:

— Аз съм Руфус Сципио, капитан на Първи алерански.

Канимът го наблюдаваше с тъмните си кръвожадни очи.

— Майстор на боя Насаг.

Тави не беше сигурен кой пръв направи движение и не помнеше дали съзнателно е взел решение за това, но и двамата едва забележимо наклониха глави встрани в знак на поздрав.

— Говори — предложи Тави.

Устните на канима се надигнаха, за да разкрият зъбите, жест, който можеше да показва или развеселяване, или лека заплаха.

— Ситуацията ми попречи да върна моите паднали за времето, което вие предоставихте — каза той. — Моля за вашето разрешение да ги вземем сега.

Тави усети как веждите му се вдигат.

— Като се има предвид как се развиха събитията досега, моите хора може да са притеснени от присъствието на ваши воини толкова близо до стените.

— Те ще бъдат невъоръжени — отговори Насаг. — А аз ще остана тук, в обсега на вашите рицари на дървото, като гарант за тяхното поведение.

За един дълъг миг Тави гледа Насаг и си помисли, че ясно вижда сянка на самодоволно забавление в очите на канима. Тави се усмихна, показвайки собствените си зъби, и каза:

— Играете ли на лудус, Насаг?

Канимът свали шлема от главата си, ушите му трепнаха и се отърсиха, изскачайки изпод стоманата.

— Понякога.

— Тогава позволете да извикам пратеник, за да предам съобщение на моите хора, докато вие кажете на своите. Вашите хора, невъоръжени, могат да ходят до стените, преди слънцето да е залязло. Ще остана тук с вас за това време, за да се избегнат всякакви неприятни недоразумения.

От гърлото на Насаг се разнесе хриплив рев — това беше възможно най-грозното кикотене, което Тави беше чувал през целия си живот.

— Много добре.

И така, пет минути по-късно Тави смело срещна Насаг от другата страна на походен комплект за лудус — в случая краката на канима послужиха като малка, подвижна маса. На плоски каменни дискове, заместващи миниатюрните фигурки на традиционната дъска, от едната страна бяха издълбани обозначенията на фигурите.

Тави и Насаг започнаха играта, докато осемдесет каними в брони, но без оръжия, минаваха покрай тях и обикаляха покрай стените, търсейки трупове в черни брони на своите загинали братя по оръжие. Никой не пристъпи на по-малко от двадесет фута от двамата командири.

Тави наблюдаваше канима, когато играта започна, и я отвори с нещо, което изглеждаше като безразсъдна атака.

Насаг от своя страна замислено присви очи.

— Няма нищо лошо във вашата смелост — каза той и направи ход. — Но сама по себе си тя не носи победа.

Няколко хода по-късно Тави отговори:

— Вашата защита не е толкова силна, колкото би могла да бъде. Достатъчно силен натиск може да я разруши.

В отговор Насаг започна да играе сериозно и като размени първите няколко фигури, придвижи останалите на позиции, подходящи за серията размени, която би могла да последва. Тави даде на канима една фигура, после и друга, преди атаката му да започне да се забавя.

Чу се звук на бързо приближаващи се стъпки и каним, облечен като един от аколитите на Сари, надменно застана над тях. Той се намръщи на Тави, после се обърна към Насаг и изръмжа:

— Хр-р-риг хагхр лак тр-р-рнг каср-р-раш.

Тави разбра това: „Вие получихте заповед за атака. Защо не я изпълнявате?“

Насаг не отговори.

Аколитът изръмжа и пристъпи до Насаг, сложи ръка на рамото на майстора на боя и започна да повтаря въпроса.

Насаг обърна глава към него, зъбите му проблеснаха за миг и с едно рязко движение отхапа китката на аколита, след което последва злобен ритник, който изпрати втория каним да пълзи по земята и да крещи от болка.

Насаг вдигна ръка, извади откъснатата длан на аколита от устата си и мързеливо му я подхвърли, без да вдига поглед от дъската.

— Не ми пречи, за твое добро е — изръмжа той и продължи на техния език.

Тави успя да разбере по-голямата част от думите.

— Можеш да предадеш на Сари, че ако е искал незабавна атака, първо трябваше да ми даде време да прибера моите паднали от алеранците. Кажи му, че ще атакувам когато и където ме устройва — майсторът на боя погледна помощника и изръмжа: — Изчезвай, докато не си умрял от загуба на кръв.

Раненият каним притисна кървящото чуканче към корема си и запълзя, издавайки пронизващо, хленчещо скимтене.

— Моите извинения — каза Насаг, обръщайки се към Тави. — За бъркотията.

— Всичко е наред — отговори Тави замислено. — Вие май не обичате особено шаманите.

— Очите ви могат да видят слънцето по обяд, капитане — отговори Насаг. Известно време изучава дъската, след което каза:

— Казахте своята стратегия. Знаете много за нас.

— Само малко — отговори Тави.

— За да направите това, са нужни смелост и ум. И за това вече вие заслужавате уважение.

Насаг погледна Тави за първи път от началото на играта.

— Но колкото и да презирам Сари и подобните на него, дългът си е дълг. Сари и неговите шамани са само няколко, но те имат благоволението на лидерската каста.

Той наклони ухо с неопределен жест към огромния брой рейдъри.

— Те може и да са глупаци, след като са повярвали на шаманите, но аз не мога да се върна без водачи или да ги изоставя. Проучих вашите войски. Не можете да ни спрете.

— Може би — каза Тави. — А може би не.

Насаг отново се ухили.

— Вашите хора са недоучени. Вашите офицери бяха убити, рицарите ви са много по-слаби, отколкото би трябвало да бъдат. И няма да получите сериозна помощ от гражданите.

Той премести фигурата на лорда напред, започвайки атаката си.

— Не сте виждали нашата каста в битка, но тази сутрин почувствахте нейната сила. Няма да се измъкнете отново, алеранецо. Всичко ще свърши преди утрешния залез.

Тави се намръщи. Насаг не се хвалеше. В гласа му нямаше нито заплаха, нито гняв, нито удоволствие. Той просто съобщаваше факт, без да изразява заплахи или някакви емоции. Това беше най-смущаващото от всичко.

Но Насаг беше канимски воин. Ако беше дори малко като Варг, думите му бяха като кръвопролитие — винаги забранено, освен ако не е необходимо. И то възможно най-малко.

— Изненадан съм защо сте чак толкова притеснен, че заговорихте за това.

— За да ви предложа алтернатива. Отстъпете и предайте моста. Вземете воините си, вашите хора, вашите младоци. Ще ви дам два дни да се оттеглите, по време на които гарантирам, че никакви войски няма да тръгнат след вас.

Тави разгледа дъската за няколко мълчаливи момента и оцени цялата ситуация.

— Великодушно. Защо ви е да предлагате това?

— Не съм казал, че ще ви унищожим без загуби, капитане. Това предложение ще спаси живота на моите и на вашите воини.

— До следващата битка?

— Да.

Тави поклати глава.

— Не мога да ви дам моста. Мой дълг е да го удържа или да го унищожа.

Насаг кимна.

— Вашият жест да ни позволите да си върнем падналите също беше щедър. Особено като се има предвид как постъпи Сари с вас. Затова ви предложих това, което е в моите сили.

Канимът започна да мести фигурите на дъската в сериозна, бърза размяна. Нужни му бяха само три хода, за да види това, което Тави беше направил, и той спря, втренчен в дъската.

В атаките на Тави нямаше нищо безразсъдно. Той прекара много време в размисъл за стратегията на посланик Варг в последната им игра и използва силните й страни в тази игра.

Като пожертва няколко незначителни фигури по-рано, той създаде много по-благоприятна позиция за силните си фигури и в рамките на следващите два хода можеше да поеме пълен контрол над небесната дъска и, притежавайки вече необходимите позиции и възможности, можеше да атакува Първия лорд на своя противник.

Фигурите му бяха претърпели ужасни загуби, но Насаг откри капана твърде късно и не можеше да избяга от него.

— Нещата — каза тихо Тави, — невинаги са такива, каквито изглеждат.

В това време последният от мъртвите каними беше намерен и пренесен от невъоръжените му събратя в техния лагер. Сив каним кимна на Насаг, минавайки покрай него.

Насаг внимателно погледна Тави, после леко наведе глава, признавайки поражението.

— Не са. Ето защо моите воини няма да са първите, които ще влязат в града.

Сърцето на Тави почти спря.

Насаг беше разгадал плана му.

Не можеше да знае подробностите, но знаеше, че там има капан. Тави се опита да не показва чувствата си и безгрижно погледна майстора на боя.

Насаг отново се засмя и кимна към дъската:

— Къде научихте тази стратегия?

Тави погледна любопитно към канима и сви рамене.

— Варг.

Насаг застина.

Той наостри трептящите си уши към Тави, като по този начин издаде вниманието си.

— Варг — изръмжа той с много ниска нота. — Варг е жив?

— Да — отговори Тави. — Затворник в Алера Империя.

Насаг присви очи, ушите си неистово потръпваха, после вдигна ръка и направи знак, привиквайки някого.

Същият сив каним се върна, държейки увит вързоп върху вдигнатите си длани. При кимване от страна на Насаг канимът остави вързопа на дъската за лудус и го разгъна. В него се оказа мечът на Тави, същият, който беше изгубил онази сутрин.

— Алеранецо, ти си опасен — каза Насаг.

Инстинктът подсказа на Тави, че тези думи са висша форма на похвала. Той разтвори широко очи и отговори:

— Благодаря ви.

— Уважението не променя нищо. Аз ще ви унищожа.

— Дълг — отговори Тави.

— Дълг — майсторът на боя показа меча. — Това е твое.

— Така е — каза Тави. — Признателен съм ви.

— Умри с чест, алеранецо.

— Умри с чест, каниме.

Насаг и Тави отново откриха гърлата си един пред друг. После Насаг отстъпи няколко крачки назад, преди да се обърне и да закрачи обратно към армията си.

Тави прибра дъската за лудус обратно в калъфа, взе и двата си меча и пое назад към града. Той се промъкна през портата точно когато се раздаде ниският звук на барабаните и ревът на бойните рогове на канимите.

Тави хвърли поглед към Валиар Маркус и го извика.

— Първо копие, разположете хората по местата им! Започва се!