Фурията на курсора

Глава 26

— Какво? — попита Макс. — Ерен? Нашият Ерен?

Преди да довърши изречението, Тави вече беше изскочил от фургона и миг по-късно разпрягаше единия от конете.

В същото време Кайтай освобождаваше друг кон. Тави сграбчи гривата на коня и скочи на гърба му без сбруя, въпреки тежестта на снаряжението си.

Кайтай хвърли дългите юзди на втория кон на Макс, после се хвана за протегнатата ръка на Тави и скочи на коня зад него.

— Нашият Ерен — изпъшка Макс. — Ама разбира се.

Големият антиланец поклати глава, слезе от фургона и придърпа коня към себе си, а той изпръхтя и започна да тръска грива.

— Спри да се оплакваш — каза му Макс и кимна на Тави.

Тави се ухили и пришпори коня, подкарвайки го в галоп. Усети как тънките горещи ръце на Кайтай го прегръщат през кръста. Тави здраво се вкопчи в гривата на коня.

Той често яздеше кон в столицата, но много рядко без седло, така че знаеше границите на възможностите си.

— На коя порта беше? — обърна се той към Кайтай.

— Северната страна на реката, западната част на града — отговори тя.

До тях Макс препускаше с обичайното за него умение, с което правеше практически всичко. Тави знаеше, че Макс язди така, както и ходи.

— Знае ли, че го преследват?

— Ерен знае — уверено каза Тави.

— Да си представим, че аз съм Ерен — каза Макс, — с незнаен брой непознати, които ме преследват. Къде ще отида? — замисли се Макс. — Почакай, а за какви врани изобщо идвам тук? Мислех, че Ерен е изпратен във Фригия?

— Забеляза ли, че преди тръгване взе със себе си цялата мента, която намери? — попита Тави.

— Да. Помислих, че просто харесва мента.

— Не, по-скоро има морска болест.

Макс помръдна вежди.

— Но Фригия е на хиляди километри от морето и… о…

— Мисля, че са му заповядали да го пази в тайна. Но бих предположил, че са го изпратили на островите.

Макс изсумтя.

— И така. Аз съм Ерен, същият малък скрит подлец като Тави, върнал съм се от островите, преследват ме лоши хора, за да вършат с мен лоши неща. Къде ще отида?

— Някъде, където ще имаш повече възможности — каза Тави. — Където ще можеш надлежно да се справиш с тях и то възможно най-тихо.

Той направи пауза и двамата с Макс едновременно казаха:

— На доковете.

Те натиснаха още, Тави препускаше отпред. Червени мълнии осветяваха пътя им с проблясъци приглушена светлина, която правеше сенките още по-дълбоки и коварни. Тави се ориентираше по огньовете на Елинарх, но едва виждаше какво има на пет фута пред него.

Бързането беше оправдано, но едва ли щяха да помогнат на Ерен, ако си разбият главите в някой клон или си счупят краката, попадайки на някоя дупка, така че Тави забави темпото.

— Не — каза Кайтай в ухото му. Ръката й, обхванала кръста му, се премести в ръката, с която той държеше юздите.

Тя дръпна ръката му надясно и конят промени курса, а Макс ги последва. Блесна светкавица и Тави видя черната паст на дупка с неравни краища, която те едва успяха да избегнат.

Кайтай се наведе напред, притисна буза към бузата му и той почувства как се усмихва.

— Ще бъда твоите очи, слепи алеранецо.

Усети как устните му се разтягат в ответна усмивка и извика на коня, убеждавайки го да препусне възможно най-бързо.

Влязоха в града през източната порта, изкрещявайки паролата на стражите, и като ураган се понесоха по улиците, а подковите им изтръгваха искри от камъните.

Западните порти на града не се охраняваха и бяха само леко притворени. Когато приближиха, Макс създаде малка вихрушка, която ги отвори напълно, и те преминаха през тях, промениха курса и препуснаха покрай градската стена към реката.

Град Елинарх беше възникнал от обичаен лагер на легиона, който бил оставен тук в двата края на моста. Век по-късно населението му се бе увеличило толкова много, че първоначалните стени вече не можели да поберат населението и започнало строителство на къщи и стопански постройки извън тях, особено на такива, които били предназначени за използване на речен транспорт, който осигурявал основния поминък на града.

Дървените кейове и стоянки се разпрострели на стотици ярда от двете страни на първоначалните граници на града и по двата бряга на реката.

Пристанището беше убежище за лодки и кораби, които редовно стоварваха на брега голям брой моряци, което неизбежно означаваше появата на нелегален бизнес и пороци. Питейни заведения, игрални зали и къщи за удоволствия бяха разпръснати както около пристанището, така и на закотвени за постоянно баржи.

Осветлението тук беше недостатъчно, отчасти заради това, че никой не искаше да се забърква с огнена магия при толкова стара дървесина наоколо, отчасти и защото тъмнината съответстваше на сенчестия характер на местния бизнес.

Тави скочи от коня и закрепи юздите към най-близкия дървен стълб.

— Познавайки Ерен, къде трябва да го търся?

— Това хлапе винаги обичаше да планира напред — каза Макс. — Не закъсняваше за лекции. Отделяше време за зубрене.

Тави кимна.

— Той предварително е подготвил място, ако му се наложи да се бие или да избяга. Да отвлече вниманието на хората, за да не забележат как той се изплъзва.

Тави кимна в посока към големите просторни складове, построени точно под извисяващите се камъни на Елинарх.

— Складовете.

И тримата се придвижваха в бързо темпо и макар от усилието кракът на Тави да го болеше, все пак издържаше тежестта му доста лесно. Първият склад беше отворен и осветен, тъй като група колари от легиона разтоварваха количките с продукти, поръчани от подтрибун по снабдяването, и после потеглиха обратно.

Харад, старшият подтрибун по снабдяването, млад човек от Родос с воднисти очи, вдигна поглед от счетоводната книга и навъсено погледна към Тави.

— Сципио? Къде ти е фургона?

— На път — отговори Тави, забавяйки крачка. — Днес виждал ли си някой от Осмо копие на Ерасмус?

— Току-що притичаха, преди не повече от пет минути, преследваха някакъв крадец — отвърна той, сгъвайки палеца си. — Но аз мислех, че дежурят на портата, а не в нощния патрул.

— И Ерасмус така мислеше — импровизира Тави. — На портите няма никой.

Харад кимна с глава и провери листа си.

— Ето. Бинтове. Изпратил съм ги на Ерасмус, след като нашиба няколко като тези.

Макс измърмори под нос:

— Как мислиш, дали има ковчези?

— Да вървим — каза Тави и отново ускори крачка.

Те намериха тяло в сянката на петия склад, а сърцето на Тави бясно заблъска, когато се вгледа в тъмното към мъртвото тяло.

— Това не е…

— Не — отговори Кайтай, — легионер. По-възрастен е от Ерен и е с брада.

Тя се наведе и небрежно обърна трупа. Стоманата за миг проблесна под светлината.

— Нож в гърлото. Добро хвърляне.

— Шшшш — каза Тави и вдигна ръка. Те замръзнаха за миг. Ленивата река шептеше под тях. Дървените кейове скърцаха и стенеха. Тави чу няколко души да спорят, съдейки по резките, напрегнати гласове. След това последва тежък удар.

Тави изтегли меча си колкото може по-тихо и кимна на Макс. Двамата тръгнаха покрай пътечката с бърза, прокрадваща се стъпка. Успяха да се промъкнат зад седем легионери.

Един държеше лампа, други двама разговаряха, а останалите стояха в широк полукръг около очукан дървен хангар, висок и широк около пет фута и дълбок — десет. Един от хората притискаше ранената си ръка към тялото, имаше направена от шал превръзка.

Макс присви очи и приклекна, но Тави вдигна ръка и мълчаливо му указа да спре. С втори жест показа, че Макс трябва да го последва. После Тави смело влезе в слабата светлина на лампата.

— Да ви отнесат враните, момчета, знаете ли изобщо какво правите? — заповедно попита той.

Легионерите се обърнаха към него. Двамата спорещи мъже замръзнаха, а на лицата им се изписа чувство за вина. Тави ги позна, въпреки че не ги знаеше по имена, с изключение на ранения.

Това беше Нонус, легионерът, с когото Тави имаше проблеми през първия си ден в лагера. Неговият спътник Бортус стоеше до него.

Въпреки че никой не го коментира, Тави подозираше, че с помощта на Макс Валиар Маркус беше взел решение да ги прехвърли в центурията на Ерасмус — по-малка по размер центурия в неговата кохорта, което без съмнение не ги радваше особено.

— Е? — заповеднически попита Тави. — Кой е командирът на това жалко стадо?

— Сър — промърмори единият от двамата спорещи. Носеше небрежно разкопчан шлем, а предпазителите, закриващи бузите му, висяха свободно. Гласът му беше с каларански акцент.

— Аз, подтрибун Сципио.

Тави наклони глава и насочи поглед към него, мръщейки се.

— Име, войнико?

— Янар, сър — неспокойно се размърда мъжът.

— Янар. Искате ли да ми кажете защо един от вашите хора лежи мъртъв на пътеката, а друг е ранен, и всичко това далеч извън пределите на проклетия от враните ваш пост.

— Сър, Кресо беше убит, сър!

— Досетих се по ножа, който стърчи от гърлото му — каза тихо Тави със злъчен тон. — Но това не е толкова важно. Защо е убит там, а не на своя пост?

— Преследвахме престъпник, сър! — отвърна Янар. — Той избяга.

— Да, Янар. Успях да се досетя, че щом вие го преследвате, той най-вероятно е избягал. Но защо ти си тук, а не на поста си?

— Янар — промърмори един от легионерите. Беше мъж със среден ръст, строен, с тъмна коса и очи.

Тави не знаеше името му.

— Той е само едно малко досадно подтрибунче — той посочи с глава към склада. — Може би се е опитал да ни помогне. Ние сме му казвали да не го прави, но може би той е тръгнал пръв. И може би нашето хлапе е убило и него, и Кресо.

Янар се обърна към Тави с опасен блясък в очите.

— Внимавай, Янар — каза Тави с тих глас. — Много си близо до предателство.

— Предателство е — каза смуглият човек — само ако ни хванат на момента.

Янар примигна към Тави и каза:

— У…

Тави предположи, че човекът се кани да каже „убийте го“, но реши да не губи така ценната секунда, за да го чуе. Той направи широка крачка напред и удари от горе на долу с меча си.

Ударът попадна върху върха на шлема на Янар, като го смачка напред и надолу, счупи носа на легионера и силно разряза една от бузите му. Тави изхвърли бронираното си рамо в гърдите на Янар и го събори, гмурна се под страничния удар на друг меч и ритна коляното на мургавия човек, раздробявайки ставата му, при което той политна към кея с вик на болка.

Тави парира следващата атака с меча си и нападна, принуждавайки легионера да реагира с идеална от учебна гледна точка контраатака, което щеше да е прекрасно в разгара на битка. Но не и в уличен бой.

Тави отдръпна острието си от врага, направи крачка напред по диагонал и го удари с бронирания си юмрук в носа с всичка сила, добавяйки и импулса на противника, при което за миг го зашемети. Тави отпусна горната част на меча си в шлема на мъжа, карайки го да се срути на земята.

Макс се втурна към Тави, но легионерите около него отстъпиха назад в шок от внезапната, бърза атака.

— Не е лошо — каза Макс.

Тави сви рамене.

— Добре, господа — изръмжа Тави на останалите. — Дотук имате само напускане на поста, най-вероятно по нареждане на този идиот.

Тави посочи с меча си към проснатия в безсъзнание Янар.

— Последствията от това са неприятни, но не прекалено ужасни. Всеки, който иска да добави неспазване на йерархията, неподчинение на офицер и опит за убийство в списъка си с нарушения, трябва да задържи оръжието в ръце и да ми даде възможност да му осигуря неприятности.

Кратък момент на мълчание. После Нонус преглътна, извади меча си и го хвърли на кея. Бортус направи същото, а после и останалите легионери.

— Върнете се на постовете си — каза Тави с леден тон. — Останете там, докато не вдигна центуриона ви от леглото му и не го изпратя да се разправя с вас.

Мъжете се стреснаха.

— Сър? — каза Нонус. — А крадеца? Той уби легионер. Опасен е.

Тави го погледна, след което извика:

— Ей ти, в хамбара. Слагам те под арест и те задържам в името на короната. Излез без оръжие и аз ще се погрижа да бъдеш третиран съгласно законите на короната.

След миг Ерен се появи на прага на хамбара. Беше станал по-мускулест, отколкото Тави го помнеше, кожата му имаше бронзов оттенък от дългия престой на слънце, а косата му беше изгоряла.

Беше облечен в прости дрехи, по-скоро парцали, а вдигнатите му ръце бяха празни. Очите му се разшириха, когато видя Тави и Макс и той рязко си пое дъх.

— Дръж си проклетата уста затворена — рязко му заповяда Тави.

— Центурион, арестувайте го.

Макс пристъпи към Ерен, с естествено движение завърза ръцете зад гърба му и го изведе на алеята.

— Ти, ти и ти — каза Тави, посочвайки легионерите, — пренесете тези идиоти на земята.

Той обикаляше, взимаше оставените им оръжия и ги хвърляше в кръга с една ръка, като дърва за огрев.

— Ти — каза Тави, когато Нонус извади мургавия мъж, — името ти?

Мъжът присви очи, но не каза нищо.

— Както искаш — каза Тави и се обърна, за да изведе хората от алеята.

Внезапен пристъп на паника го обля като студена вода.

— Алеранецо — раздаде се викът на Кайтай.

Тави пусна мечовете, хвърли се през тях напред и веднага се обърна. Мургавият мъж се беше освободил от Нонус и държеше извит, страховито изглеждащ нож в ръка.

Той се опита да удари в гърлото на Тави. Тави се гмурна под ръката му. Ножът мина на косъм над него. Тави успя да улови ръката му след замаха и с всички сили го блъсна, така че раздробеното му коляно отказа.

Убиецът изкрещя и падна, но отново се опита да се надигне, все още стиснал ножа в ръка.

Кайтай скочи от покрива на склада и се приземи върху гърба му, изхвърляйки го на кея.

С една ръка сграбчи шлема му, а с другата — яката на туниката, след което с ръмжене заби главата му в дървения под така, че дъските под лицето му започнаха да се чупят, а главата се заклещи между тях.

После жената-марат го хвана за раменете и завъртя.

Шията на човека се счупи с ужасяващо хрус.

— Врани — изруга Тави. Пристъпи към мъжа и се опита да напипа пулса на китката му. Той определено беше мъртъв.

— Исках да го разпитам — каза той на Кайтай.

Котешките й зелени очи проблясваха в сянката:

— Той искаше да те убие.

— Разбира се, че искаше — каза Тави, — но сега няма да разберем кой е той.

Кайтай сви рамене и се наведе да вземе извития нож, който лежеше под ръката на мъртвеца. Вдигна го и каза:

— Кървавите врани.

Тави разгледа ножа и кимна:

— Да, така изглежда.

— Подтрибун Сципио? — раздаде се гласът на Макс.

— Идвам — отзова се Тави. Той погледна Нонус и другите легионери, които се бяха ококорили в него.

— Кой сте вие? — тихо попита Нонус.

— Умен войник — също така тихо отговори Тави, — който знае кога да си затваря устата. Ти вече достатъчно се прецака за един ден.

Нонус преглътна и отдаде чест.

— Размърдайте се — каза Тави, повишавайки глас.

Върна мечовете при струпалите се легионери и пъхна кривия каларански нож в пояса. Каларански.

— И какво сега? — тихо попита Кайтай.

— Сега ще предадем всичко това на Сирил — също тихо й отговори Тави. — Ерен, Янар, всичко. Капитанът да реши какво да прави.

Още повече червени мълнии затанцуваха отпред и Тави трепна.

— Да вървим. Нещо ми подсказва, че не бива да губим нито секунда.