Фурията на курсора

Глава 21

Макс озадачено гледа Тави в продължение на няколко секунди, след което попита:

— Ти съвсем ли си откачил?

— Не е трудно — възрази Тави. — Вземи този чук и счупи, враните да го вземат, крака ми.

Беше трудно да се прецени в този предутринен час, но на Тави му се стори, че лицето на приятеля му позеленява. Наоколо се разнасяше бръмченето на подготвящия се за тръгване Първи алерански.

Центуриони крещяха. Рибки мърмореха. Ветерани се оплакваха. Навън хората, които придружаваха легиона, също се подготвяха за тръгване.

— Тави — опита се да го вразуми Макс. — Чуй ме, трябва да има друг начин.

Тави понижи глас.

— Ако има, кажи го сега. По пътя не мога да използвам фурии за себе си или за коня си, не мога да вляза в строя и при това да не изглежда крайно подозрително, че аз, проклети врани, не мога да поддържам темпото повече от час, максимум три. Да излекувам счупен крак, така че да мога да се върна в строя, ще отнеме много време.

Макс въздъхна.

— Определено си откачил.

— Откачил ли? — попита Тави. — А имаш ли по-добри идеи, Макс? Ако имаш, тогава сега е моментът да ги споделиш с мен.

Макс раздразнено въздъхна, като мърмореше ругатни под носа си.

— Подкуп — каза накрая. — Ако позлатиш правилната ръка, можеш да се измъкнеш от всичко. Така правят легионерите.

— Тогава може би ще ми заемеш малко пари?

Макс се намръщи.

— Точно сега не мога. Преди два дни загубих всичко на карти от Маркус.

— Страхотно.

Макс се намръщи още повече.

— А твоите пари къде са?

— Трябваше да плащам за вана всяка вечер, забрави ли? Скъпо удоволствие.

— О…

Тави пъхна дръжката на малък ковашки чук в ръката на Макс.

— Между глезена и коляното. На лекарите ще кажем, че конят се е уплашил и е повлякъл фургона така, че колелото му е минало през крака ми.

— Тави — протестира Макс. — Ти си мой приятел. Аз не удрям приятели.

— Всъщност постоянно ме удряше, когато тренирахме! — възмути се Тави. — Счупи ми китката, забрави ли?!

— Това е съвсем различно — отговори Макс с такъв тон, сякаш разликата беше абсолютно очевидна. — Беше в твоя полза.

Колона конници мина покрай тях, звънейки със сбруята. Бяха в добро настроение, Тави улови откъслеци от грубовати шеги, приятелски обиди и доволен смях.

— Разузнавачите вече са тръгнали — каза Тави. Той кимна към конния отряд. — Авангардът също тръгва. След минути ще получим заповед да тръгваме, спри да се държиш като изкуфял дъртак и супи най-накрая този глупав крак. Това е твое задължение.

— Да вървят на враните задълженията — бързо каза Макс. — Ти си мой приятел и това е много по-важно.

— Макс, да ми помагат фуриите, един ден ще набия с камък правилните мисли в главата ти — каза му Тави. — С голям тежък камък — той протегна ръка към дръжката на чука. — Дай го.

Макс върна чука и каза с облекчение:

— Така е добре. Слушай, обзалагам се, че ще намерим друг начин…

Тави вдигна чука, протегна десния си крак към колелото на най-близкия фургон и преди да е размислил, го стовари върху подбедрицата.

Костта се счупи със звучен пукот. Болката избухна в съзнанието на Тави и той едва сдържа вика си.

Страшна слабост на мига обхвана цялото му тяло, сякаш ударът беше превърнал мускулите и ставите му във вода, и той падна по гръб, хващайки се за счупения крак.

— Кървави врани и мърша! — извика Макс и ококори изненадано очи. — Ти си луд, човече! Луд!

— Млъкни — промърмори Тави през зъби. — И ме заведи при лекарите.

Макс го гледа още една дълга секунда, после поклати глава и озадачено каза:

— Разбира се. За какво друго са приятелите?

Той се наведе и посегна да вземе Тави на ръце като малко дете.

Тави го изгледа накриво.

Макс завъртя очи и вместо това преметна ръката на Тави през рамото си, за да поеме част от тежестта му.

Озъбен груб глас каза:

— Ето къде си, Антилар. От каква врана твоята центурия се е строила до Ларус…

Валиар Маркус млъкна, когато видя Тави и Макс, и очуканото лице на ранявания в битки ветеран се изкриви в гримаса.

— Какво, да те вземат враните, става тук, Максимус? — той погледна Тави и по навик му отдаде чест. — Подтрибун Сципио.

Тави се намръщи и кимна в отговор към Първото копие.

— Товарех фургона — каза той, опитвайки се да се съсредоточи върху думите и да не обръща внимание на болката. — Конят се уплаши. Колелото мина през крака ми.

— Конят се уплаши — повтори Първото копие. Погледна коня, впрегнат във фургона на снабдяването.

Сивото товарно животно стоеше спокойно на мястото си и, съдейки по звуците, дремеше.

— Ох — каза само Тави. Той облиза устни и се опита да измисли отговор на Първото копие, но болката значително намаляваше скоростта на мисълта му. Накрая погледна Макс.

Макс сви рамене.

— Не видях как се случи. Просто минавах наблизо и се натъкнах на него.

— Натъкнал си се на него — произнесе Първото копие. Валиар Маркус погледна Тави и присви очи. После отстъпи няколко крачки назад, наведе се и се изправи с ковашкия чук в ръка. — Уплашен кон. Колелото на фургона — той погледна чука, после двамата младежи.

Макс се закашля.

— Аз нищо не видях.

— Благодаря — кисело промърмори Тави.

— За какво са приятелите — отговори Макс.

Валиар Маркус изръмжа:

— Антилар, построй своята центурия там, където трябва да бъде, и се пригответе за тръгване — после погледна Тави. — Страхотен ден за марш на скок, сър — отбеляза той. — Но предполагам, че не всички са на същото мнение.

— Ох. Да, центурион — отговори Тави.

Първото копие поклати глава и хвърли чука на Макс.

Макс внимателно го улови за дръжката.

— Но първо по-добре заведете подтрибуна при лечителите — каза Маркус. — Това сигурно е паднало на пътя от фургона на ковачите, а? А след това отведи твоите рибки на мястото им в строя. И ще кажа на старшия колар да бъдат по-внимателни с този, ъ, нервен кон, нали?

Старата кранта захърка. Тави дори не знаеше, че конете могат да издават такива звуци.

Макс кимна и неловко отдаде чест на Първото копие с ръката, в която стискаше чука. Чукът мина в опасна близост до главата на Тави и той беше принуден да се присвие надолу, нарушавайки равновесието на Макс.

Първото копие през смях промърмори някаква ругатня под нос и си тръгна.

— Как мислиш, дали прозря гениалния ти план? — весело попита Макс.

— Млъкни, Макс — въздъхна Тави и двамата закуцукаха към лекарите. — Ще каже ли на някого? Ако някой започне да задава въпроси, няма да му отнеме много време да разбере, че нямам фурии. А аз познавам само един човек в цялата проклета Империя, който може да се похвали с това. И на моята легенда ще настъпи края.

Макс направи гримаса.

— Ама и ти си един шпионин. Може би следващия път, когато кажа, че планът е откачен…

— Какво? Ако не беше губил време да хленчиш, нямаше да сме в тези лайна.

— Може би ще можеш сам да стигнеш до лечителите? — измърмори Макс. — А, Сципио?

— Ако така ще мога да се отърва от безкрайното ти хленчене, тогава съм готов! — отговори Тави.

Макс изръмжа:

— Трябва да те хвърля в някоя от тоалетните ти и да те оставя там — но въпреки думите си здравият северняк завлече Тави до медицинските фургони, стараейки се да не докосва пострадалия крак на своя приятел.

— Просто си дръж устата затворена — каза Тави, когато Макс го доведе до фургона. — Докато не разберем какво е предприел.

— Добре — отвърна Макс. Той предаде Тави в ръцете на лечителите, след това извади от колана си центурионския жезъл и се насочи към своята центурия, за да построи войниците си на правилното място.

Фос се появи от друг фургон. Грубият стар лечител скочи във фургона, където Тави лежеше на легло, и бързо огледа крака му.

— Хммм. Нещастен случай, а?

— Да — отговори Тави.

— Може би трябваше просто да подкупиш Първото копие, за да се возиш във фургон, хлапе? Такива неща не би трябвало да струват прекалено много.

— Колко? — намръщи се Тави. — Щом ми платят…

— Само пари в брой — каза Фос с твърд глас.

— Е, в такъв случай вече ви казах — каза Тави. — Това беше нещастен случай.

Фос изсумтя и сръга Тави в крака.

Сякаш острие се заби в крака му и той стисна зъби, съскайки от болка.

— И похарчих всичките си пари в Клуба.

— Аха — каза Фос и кимна, — трябва да се научим да балансираме пороците си, сър. Да отделим малко за разврат и да запазим друга част, за да избегнем някоя работа.

Той извади дълга тясна вана от задната част на фургона и я напълни с вода от няколко тежки кани. После помогна на Тави да свали ботуша си, доста болезнен процес, при който Тави си обеща, че следващия път, когато се кани да си счупи крака, първо ще свали обувките си.

Фос още не беше започнал лечението, когато барабаните на легиона обявиха, че е време колоните да тръгват. Миг по-късно затръби рог от челото на колоната и фургоните и пехотата поеха напред.

Отначало се движеха доста бавно, но след като стигнаха до павиран път, хората и конете започнаха да набират скорост. Двойният марш премина в постоянно бягане, след което преминаха към бързи скокове, почти пълен спринт.

Конете изглежда препуснаха в галоп и фургонът започна да се тресе и да люлее.

С наранения си крак Тави усещаше всяка дупка на пътя. Всеки взрив на болка, която преминаваше през него, той усещаше така, сякаш някакви малки и дяволски зли създания откъсват парченца от крака му.

Това продължи, както му се стори, половин живот, докато накрая Фос не се задоволи с достатъчно равномерното темпо, за да може да работи и да сложи счупения му крак във ваната.

Водното призоваване бързо заздрави костта, превръщайки болката във внезапна, интензивна и донякъде дори приятна топлина. След няколко мига топлината изчезна, отнасяйки със себе си по-голяма част от болката, и Тави уморено падна по гръб.

— По-полека с крака — промърмори Фос. — И хапни поне малко хляб преди лягане.

Той подаде на Тави груб, кръгъл хляб и празният стомах на Тави изведнъж изкъркори.

Тави изяде хляба, малка буца сирене и опустоши почти пълен мях със слабо вино, след което Фос кимна и каза:

— Това е достатъчно. Ще те вдигна на крака в най-кратки срокове.

Тави искрено се надяваше, че няма да успее. Той се пльосна обратно назад, разтърка очи и потъна в сън.

През съня смътно чу викове и рева на тръбите на командирите за спиране. Фургонът забави и спря.

Тави отвори очи и погледна към мрачното облачно небе, осветявано от проблясъци червеникава светлина и заплашителен грохот на гръмотевици. Тави стана, седна и попита Фос:

— Какво става?

Ветеранът-лечител беше застанал в задния край на вече спрелия фургон и гледаше напред. Барабан избарабани серия от бързи и бавни удари и Фос издиша с проклятие.

— Загуби.

— Бием ли се вече? — попита Тави. Той тръсна глава с надеждата да разкара сънливостта.

— Път! — гласът на жената прозвуча по-силно, отколкото е в човешките възможности, и големият бял кон на лейди Антилус изтрополя по пътя, принуждавайки легионерите да отскачат настрани, а другите коне нервно да пристъпват на място. Тя мина на няколко фута от Тави и той чу звъна на сбруята и на монетите в кесията й.

— Елате тук — извика го Фос. — Допълнителните ръце няма да навредят, сър.

Той с жест подкани Тави и те заедно свалиха две пълноразмерни вани от фургона на земята. Болката в крака беше ужасна, пострадалите мускули се свиваха в пламтящи възли, но Тави, стиснал зъби, с всички сили се стараеше да не обръща внимание на това.

Двамата с Фос извлачиха ваните до края на пътя в момента, в който лейди Антилус дръпна юздите на коня си, за да спре, и скочи на земята с изключителна комбинация от атлетизъм и изящество.

— Вода — изсумтя Фос. Тави се застави да се върне във фургона и започна да мъкне тежките кани от противоположния му край. Вятърът нарасна до ураган и командващите Фантус и Красус се появиха над пътя на не повече от десет фута над земята, като и двамата носеха на раменете си по един неподвижен човек.

Лейди Антилус, Фос и още четирима лечители ги посрещнаха и поеха ранените от тях. Съблякоха ги с професионална бързина и предпазливост и ги сложиха във ваните.

Тави наблюдаваше всичко от койката си във фургона и мълчеше. Травмите на тези хора бяха… странни. И двамата кървяха, бяха ужасно пребити и хриптяха от болка. На краката им липсваха ивици кожа с широчина около сантиметър, сякаш ги бяха били с нажежени вериги.

Щом се оказаха във ваните, лейди Антилус пристъпи към тях и обхвана с длани главата на единия. Той потръпва още минута, после се отпусна задъхан, но без да крещи, очите му изглеждаха стъклени. Тя направи същото и с втория, след това даде знак на лечителите и те започнаха да преглеждат мъжете и да се съвещават.

Чу се звук от копита на препускащи коне, но този път те бяха отстрани, далеч от опасността някой изплашен кон да стъпче не внимаващ легионер. Капитан Сирил и Първото копие се насочиха към лечителите.

Капитанът слезе, следван от Валиар Маркус. Той се огледа, докато погледът му не попадна на трибун Фантус.

— Трибун, докладвайте.

Фантус погледна двамата младежи във ваните и отдаде чест на Сирил.

— Атакуваха ни, сър.

— Атакуваха? — попита Сирил. — Кой?

— Какво — поправи го Фантус. — Нещо отгоре, скрито зад тези облаци. Каквото и да беше, не успях да го разгледам добре — той посочи Красус. — Но той успя.

Красус мълчаливо гледаше ранените, лицето му беше абсолютно бледо и изразяваше ужас и отвращение. Тави се изпълни със съчувствие към юношата, въпреки враждата между него и Максимус. Красус беше видял първото кръвопролитие в живота си, при това изглеждаше твърде млад за подобни неща, дори в сравнение с Тави.

— Сър Красус — каза Сирил умишлено силно, за да изведе младия рицар от състоянието на вцепенение.

— Сър? — отговори Красус. Той отдаде чест миг по-късно, отколкото изискваше протокола.

Сирил погледна младежа, намръщи се и попита с по-тих глас:

— Какво се случи там, синко?

Красус облиза устни, очите му не гледаха никъде.

— Аз бях в центъра на въздушния патрул, сър. Бардис и Адриан бяха флангови. Исках да се възползвам от преимуществото на облаците, да се укрием по края им, за да имаме възможност да наблюдаваме пътя напред. Поведох ги нагоре.

Той трепна и затвори очи.

— Продължавай — каза Сирил тихо, но настойчиво.

Красус примигна няколко пъти.

— Нещо се появи от облаците. Нещо алено. Призраци.

— Ветрогони?

— Не, сър. Определено не. Те бяха големи, но… безформени, така че мога да кажа. Те нямаха определени очертания. И имаха много крака. Или пипала. Те изникнаха от нищото и ни се нахвърлиха.

Сирил се намръщи.

— Какво се случи след това?

— Започнаха да ни душат. Да ни разкъсват. И ставаха все повече и повече.

Красус си пое дълбоко дъх.

— Аз изгорих този, който ме нападна, и се опитах да помогна на другите. Нараних ги и изглежда това им причини вреда, но със сигурност не ги забави. Започнах да режа крайниците им, докато Бардис не се оказа на свобода. Мисля, че едната ръка на Адриан беше свободна и той също можеше да се бие. Но никой от тях вече не можеше да се задържи във въздуха, така че трябваше да ги подхвана, за да не паднат. Ако не беше сър Фантус, щях да загубя единия от тях.

Сирил сви устни и ужасено сбърчи чело.

— Лейди Антилус, как са?

Върховната лейди се откъсна от работата.

— Изгорени са. Нещо като киселина, според мен. И много мощна при това — все още разяжда плътта им.

— Ще оцелеят ли?

— Рано е да се каже — каза тя и се върна при ваните.

Сирил изпръхтя, потърка брадичка и се обърна към Фантус.

— Как мислите, облаците дали са плод на призоваване?

— Не — отговори Фантус. — Те не са създадени от фурии.

Изтрещя гръм. Алена мълния затанцува зад завесата на облаците.

— Тоест са с естествен произход?

Фантус погледна към небето.

— Очевидно не. Но и фуриите нямат нищо общо.

— Тогава какво? — промърмори Сирил. Погледна към ранените рицари. — Химически изгаряния. Никога не съм чувал за фурии, които са способни на това.

Фантус погледна към изпълненото с облаци небе и попита:

— Какво друго би могло да е?

Погледът на Сирил се устреми в същата посока.

— Е. Ако животът беше прост и предсказуем, представете си колко скучно щеше да ни бъде на всички нас.

— Скуката е добра — отговори Фантус. — Обичам да ми е скучно.

— Както и на мен. Но, изглежда, на съдбата нашето мнение не й е интересно — Сирил замислено потърка брадичка с палец. — Нуждаем се от повече информация. Вдигнете във въздуха най-добрите си хора и бъдете нащрек. Разгледайте ги по-добре, ако можете. Трябва да знаем дали ще останат горе под прикритието на облаците или ще слязат долу да вечерят.

— Да, сър — каза Фантус.

— И бих искал част от тях да останат сравнително ниско над земята. Да кажем, по средата. А другата част — над тях, трябва да следи облаците. Ако възникнат проблеми, първата група ще се притече на помощ на втората.

Фантус се намръщи.

— Дългият престой близо до повърхността ще е уморителен за първата група, капитане. Хората ще трябва да се сменят. Това рязко ще намали броя на очите, които трябва да следят за неприятности.

— Ние не сме на вражеска територия. По-добре да направим това, отколкото да изгубим още рицари по вина на тези създания. И без това нямаме чак толкова много. Изпълнявайте.

Фантус кимна и отдаде чест. После отиде при Красус и погледна мъжете във ваните.

Тави погледна в същата посока и едва не повърна.

Един от тях беше умрял с ужасна смърт, тялото му се беше набръчкало като гнило грозде и беше покрито със зеещи дупки. Другият рицар дишаше накъсано, очите му бяха широко отворени, лечителите отчаяно се опитваха да го спасят.

— Изглежда някой се опитва да попречи на придвижването ни — обърна се капитанът към Първото копие.

— Но това няма особен смисъл. В крайна сметка нали сега напускаме Калар. Отдалечаваме се от основните военни действия. Той би трябвало да се радва да ни види на път.

— Да — отговори Сирил. — Но изглежда, че някой има нужда да вървим възможно най-бавно и да не виждаме какво е отпред.

Първото копие изсумтя.

— Това означава, че искате да се придвижим възможно най-бързо и да разберем какво, враните да го вземат, става там. Просто напук на тях.

Зъбите на Сирил проблеснаха в мимолетна усмивка.

— Напойте хората и животните. Скоро продължаваме напред.

Първото копие отдаде чест на капитана и тръгна към войската, призовавайки куриери и раздавайки заповеди.

Сирил погледна оцелелия от нападението. Болезнените конвулсии бавно намаляваха. Капитанът отиде при Красус и застана до него. Младият рицар не помръдна. Погледът му бе прикован към тъжната гледка на мъртвия изсъхнал човек.

— Сър Красус — каза Сирил.

— Сър?

Капитанът хвана младежа за раменете и меко го завъртя от трупа към себе си.

— Сър Красус, не можете да направите нищо за него. Вашият поглед и мисли сега са нужни на вашите братя рицари. Ето на това трябва да се съсредоточите.

Красус поклати глава.

— Ако бях аз…

— Сър Красус — прекъсна го Сирил с тих, но твърд глас. — Самосъжалението и неувереността в себе си не са игрите, които вашите хора могат да ви позволят да играете сега. Вие сте рицар в служба на Империята и трябва да се държите като такъв.

Красус застина, преглътна и отсечено отдаде чест на капитана.

Сирил кимна.

— Така е по-добре. Направихте за тях всичко възможно. Сега се върнете към задълженията си, сър Красус.

— Сър — каза полубратът на Макс. Той отново искаше да погледне към ваните, но с видимо усилие прекъсна движението, а после сложи шлема си и тръгна обратно към предната част на колоната.

Сирил проследи Красус с поглед, лечителите се отдръпнаха от втората вана с вид на хора, които са направили всичко по силите си. Младият рицар във ваната, макар и бледен като смъртта, дишаше стабилно, докато лейди Антилус продължаваше да стои на колене до ваната, отпуснала глава и положила ръце на главата на ранения рицар.

Сирил кимна и погледът му падна върху Тави.

— Сципио? — попита той. — Какво се е случило с теб?

— Инцидент с фургон, сър — отговори Тави.

— Счупил си е крака — изсумтя Фос и влезе във фургона.

Сирил изви вежда и погледна Фос.

— Колко сериозно?

— Шина, затворена фрактура. Излекувах го. Не би трябвало да има проблем.

Сирил присви очи и известно време внимателно гледа Тави. После кимна.

Лейди Антилус се изправи на крака, оправи полите си, тръгна спокойно към капитана и му отдаде чест.

— Трибун — поздрави я Сирил. — Как е той?

— Състоянието му е стабилно — отговори лейди Антилус с невъзмутимо спокоен глас. — Ако не възникнат усложнения, ще оцелее. Киселината е разяла по-голямата част от мускулите на лявото му бедро и предмишницата. Няма да може да служи.

— Службата в легиона невинаги означава да се сражаваш — тихо каза Сирил.

— Да, сър — отвърна лейди Антилус с неутрален тон, в който все пак се промъкваше несъгласие.

— Благодаря, ваша светлост — каза Сирил. — За това, че е жив.

Изражението на лейди Антилус стана отдалечено и неразгадаемо, тя само леко склони глава.

Сирил отвърна с кимване, върна се на коня си, метна се отгоре и потегли обратно към колоната.

Лейди Антилус се обърна към Тави веднага щом капитанът се отдалечи.

— Сципио.

— Трибун — каза Тави и отдаде чест.

— Вие накуцвахте по пътя към фургона — каза тя тихо, — позволете ми да погледна крака ви.

— Извинете?

Лейди Антилус изви вежда.

— Аз съм трибун по медицина на този легион. Вие сте един от подопечните ми. Така че застанете на крака, подтрибун.

Тави кимна и внимателно стана от леглото, опитвайки се да заеме положение, в което възможно най-малка тежест да падне върху ранения му крак.

Лейди Антилус се наведе и докосна за момент контузения крак, после се изправи и очите й се разшириха.

— Но счупване няма.

— Фос го излекува — отговори Тави.

— Това е лека травма — каза тя. — Сигурна съм, Сципио, че всеки, който има дори и такива незначителни умения на призовател на метал като вас, може лесно да се справи с дискомфорта, който идва с такова нараняване, и да върви в строя.

Тави се огледа за Фос, но лечителят беше зает с преместването на ранения рицар на леглото и не гледаше към него.

— Боя се, че не, ваша светлост — започна Тави да импровизира. — Кракът все още е доста чувствителен, не бих искам да намалявам скоростта на легиона.

Очевидно не бе успял да заблуди лейди Антилус със запалването на огъня. Вероятността тя да знае или поне да подозира кой е той всъщност беше угнетяващо голяма, затова и с всички сили се стремеше да го разобличи.

Като се има предвид, че той победи племенника й, Каларус Бренсис Минорис по време на Зимния фестивал, нейната враждебност не беше изненадваща. Във всеки случай той не можеше да й позволи да докаже на всички, че той не е този, за когото се представя.

Което означаваше, че трябва някак да се измъкне.

— Съжалявам, ваша светлост — каза Тави. — Но все още не мога да стъпвам стабилно на него.

— Ясно — отговори лейди Антилус. Тя протегна ръка и леко го бутна, принуждавайки го да стъпи на ранения си крак.

Взрив от болка се разнесе по тялото му, от дясната му пета до дясната ключица. Кракът му се огъна и той падна право върху лейди Антилус, като почти я събори.

Върховната лейди позволи на Тави да падне и после да възстанови равновесието си. Тя само поклати глава и каза:

— В Антилус съм виждала момиченца, които се справят с по-големи натоварвания.

Погледът й падна на Фос.

— Няма да си губя времето със симуланти. Погрижете се за крака му. И го вдигнете на крака, когато сметнете за добре. Междувременно може да играе ролята на медицинска сестра за ранените.

Фос отдаде чест.

— Да, трибун.

Лейди Антилус хвърли поглед на Тави, отметна тъмната си коса през рамо, метна се на коня си и го пришпори към началото на колоната.

Когато тя се скри от погледа, Фос се засмя.

— Да, ти просто привличаш неприятностите.

— Случва се — съгласи се Тави. — Фос. Ако приемем, че имам възможност да получа пари, колко ще струва возенето във фургона?

Фос се замисли.

— Минимум два златни орела.

Тави върна малкия нож в ножницата в джоба си, спокойно развърза изкусно отрязаната кесия на лейди Антилус и изсипа съдържанието й в дланта си.

Три златни корони, половин дузина орела и единадесет сребърни бика весело звъннаха. Тави взе короната и я хвърли на Фос.

Лечителят с ловко движение хвана монетата и погледна първо Тави, а после и копринената кесия. Очите му се разшириха, думите заседнаха в гърлото му.

— Това е пет пъти повече, отколкото искаш — каза Тави. — И ще ти помагам за всички ранени по пътя. Това достатъчно ли е?

Фос замислено почеса късо подстриганата си коса на врата. После се засмя и прибра монетата.

— Хлапе, топките ти са по-големи от мозъка. И това ми харесва. Дадено.