Фурията на курсора

Глава 31

Тави разбра, че врагът е близо, когато видя първото огромно ято гарвани да кръжи и да се рее около стълб черен дим.

Когато слънцето изгря, те се придвижваха покрай Тибър от страната на пристанището на Фаундърпорт на почти двадесет мили от Елинарх.

Тави и Макс яздеха начело на кавалерийско крило от двеста ездачи, докато второто, по-опитно крило предварително беше разделено на групи от по осем човека и тези групи се придвижваха в нестройна редица между хълмовете от южната страна на Тибър, оценявайки терена и продължавайки да търсят врага заедно с бързите разузнавачи.

Изгряващото слънце освети неестествено тъмния облак, разпрострял се над главите им, и щом кървавото отражение по ниските вълнообразни хълмове угасна, в обширната речна долина се видяха кълбящи се стълбове черен дим, издигащи се към небето.

Тави кимна и Макс заповяда на колоната да спре. Двамата с Тави се насочиха напред към върха на най-близкия хълм, за да погледнат надолу. Макс вдигна ръце, въздействайки на въздуха между тях, и изръмжа, сякаш от болка.

После тихо каза:

— Това трябва да го видиш.

Тави се наклони към него, докато Макс поддържаше въздушната лупа.

Тави никога не я беше виждал толкова близо, призоваването правеше образа много по-ясен и по-наситен, отколкото дебелото парче римско стъкло. Той с усилие се застави да се откъсне от възхищението си към това чудо, което магията предлагаше.

Няколко мига по-късно, когато Тави осъзна какво точно вижда, той захвърли маската на спокоен и невъзмутим офицер, която носеше заради своите войници, така че стомахът му да не се изпразни.

Защото лупата на Макс позволи на Тави да види труповете на хората от холтовете — бяха навсякъде, пръснати из цялата плодородна долина…

Тъмен дим се издигаше от руини, които доскоро са били административни сгради, хамбари и къщи, толкова подобни на тези, в които самият Тави беше израснал — където са живели много семейства. И ако канимите ги бяха изненадали, то малцина ще са оцелелите, ако изобщо има такива.

Тук-там пред Тави се придвижваха малки групи, повечето от които в неговата посока. Някои от тях бяха малочислени и бавни, а други — по-големи и се придвижваха значително по-бързо.

Пред очите му в далечината една такава група нападна по-малката. Разстоянието беше твърде голямо, за да разбере в детайли случващото се, дори и с помощта на Макс, но Тави знаеше какво вижда.

Нападателите каними току-що избиха бежанци, които бяха загубили надежда за спасение и бягаха от разрушенията зад тях.

Изблик на чист, изгарящ гняв го прониза при тази гледка, първобитна ярост запали звезди в очите му, оцвети всичко, което виждаше, в червено, и премина през него, понасяйки се по вените му като река от разтопен метал, но в същото време остави мислите му чисти, сурови и кристално ясни. Това вече му се бе случвало веднъж в живота: дълбоко в пещерите под столицата Алера Империя, когато безмозъчните агенти на съществата, известни като ворд, дойдоха да убият неговите приятели и неговия владетел.

Той чу скърцане на кожа и мимоходом отбеляза, че юмруците му са стиснати толкова здраво, че опънатата кожа на ръкавиците разранява раните по кокалчетата му.

Но този факт не бе възприет от него като достатъчно важен и усещанията идваха от толкова далече, че той едва осъзнаваше, че това са неговите собствени усещания.

— Врани! — чертите му се изостриха, лицето му се вкамени.

— Не виждам основния им корпус — тихо прошепна Тави, — няма абсолютно никаква координация.

Макс кимна.

— Рейдърски отряди. Обикновено са по петдесет-шестдесет канима във всеки.

Тави кимна и каза:

— Това означава, че дори на пръв поглед тук може да има около хиляда.

Той се намръщи.

— Какво числово превъзходство трябва да имаме, за да си гарантираме победата?

— Най-добре, ако можем да се срещнем с тях на открито. Те са големи и силни, но конете ни са още по-големи и силни. Кавалерията може да им се противопостави в открита битка. Пехотата може да се изправи срещу тях един на един, ако има възможност за разгръщане и ако рицарите осигурят добра подкрепа. Ако се биеш с тях в закрити помещения или на лош терен, или си напъхан в задънена улица и си принуден да спреш, тогава предимството е на тяхна страна.

Тави кимна.

— Просто ги погледни. Всеки се движи по свой си път. Те изобщо не изглеждат като настъпателни сили. Никаква координация.

Макс изсумтя.

— Мислиш, че Ерен е сгрешил?

— Не — тихо прошепна Тави.

— Тогава къде е армията им? — попита Макс.

— Точно това е въпросът.

Изведнъж Макс замръзна като статуя — в долината на по-малко от миля под тях, благодарение на утринната светлина и релефа на земята, той успя да забележи група бежанци. Те бавно се влачеха по пътя — опитваха се да бързат, но очевидно бяха уморени и не можеха повече.

Пътят през долината не беше от основните пътища, създадени от фурии, които империята поддържаше — разходите по създаването им правеше използването на широката, бавно течаща вода на Тибър много по-практичен избор за превоз на стоки и пътуване.

Икономиката беше оставила хората от долината на милостта на канимите.

Няколко мига след бежанците в полезрението им попадна мародерстваща група каними, които следваха по петите своите безпомощни жертви.

Въпреки че Тави се беше срещал с древните врагове на Алера и преди, той никога не ги беше виждал както сега — да се движат заедно на открито, бързи, надъхани и кръвожадни. Всеки каним беше много по-висок от кой да е човек, най-дребният от тях се извисяваше на повече от седем фута, при това техните тънки, прегърбени в раменете тела щяха да са с фут по-високи, ако се изправят.

Канимите в рейдърския отряд бяха покрити с червена козина и облечени в кожа, чийто произход Тави не разпознаваше. Носеха странни сърповидни мечове, брадви с необичайно извити дръжки и остри като игли бойни копия със закрепени в основата на върха остриета във форма на полумесец.

Лицата им бяха дълги и тесни, а устите широко се отвориха и демонстрираха окървавени зъби, щом видяха плячката си.

Бежанците, предимно деца и възрастни мъже и жени, заедно с каруцата, теглена от самотен кон, забелязаха преследвачите и панически се опитаха да увеличат скоростта си, знаейки, че това е безнадеждно. Смъртта, жестока и ужасна, беше дошла за тях.

Ярост прониза Тави и гласът му прозвуча твърдо и спокойно, когато заговори.

— Трибун — каза той на Макс. — Разделете колоната. Аз ще поема северната страна на пътя. Вие поемете южната. Ще ги ударим от двете страни.

— Да, сър — мрачно отговори Макс и започна да се обръща.

Тави го спря, слагайки ръка на рамото му.

— Макс — каза той тихо. — Ще изпратим съобщение на канимите. Рейдърите им не трябва да се измъкнат. Нито един.

Очите на Макс се ожесточиха, той кимна и като се обърна към кавалерията, изрева заповедите. Тръбата засвири кратка поредица от сигнали и колоната се раздели, оформяйки от дългата редица две по-компактни бойни формации.

Тави скочи на коня и извади меча си.

Звукът от двеста остриета, изтеглени от ножниците след него, беше невероятно силен, но той се сдържа от каквато и да е реакция.

После той вдигна меча си и го спусна напред, сигнал за движение, и след няколко секунди вече водеше конницата надолу по пътя. Конят му се впусна в енергичен тръс, после ускори ход до лек галоп и по настояване на Тави премина на пълна скорост.

Чуваше и усещаше присъствието на другите легионери зад себе си, оглушителният грохот от препускането на конете им се издигаше наоколо, пробиваше през него, звънеше в бронята му и се вливаше в дивия ритъм на сърцето му.

Преодоляха разстоянието до бежанците по-бързо, отколкото Тави можеше да повярва, а когато видяха алеранската кавалерия да се носи към тях от склона, изражението на ужас и отчаяние по лицата им отстъпи на внезапна надежда.

Те размахаха ръце и се разкрещяха, приветствайки легионерите с радостни възгласи. Тави вдигна меча си и посочи надясно, при което половината крило напусна пътя, за да заобиколи бежанците отдясно. Мечът на Макс огледално повтори жеста на Тави и стоте му подчинени се насочиха наляво.

Те заобиколиха бежанците и забелязаха канимите на не повече от петдесет ярда от себе си. Тави поведе хората си по дъга, която им позволи да излязат право във фланга на канимите и правейки това, той разбра нещо.

Петдесет каними, видими от миля разстояние, изглеждат чужди и опасни.

Петдесет каними, видими от стремително топящо се разстояние, изглеждат огромни, гладни и ужасяващи.

На Тави изведнъж му стана абсолютно ясно, че никога преди не се е сражавал с истински каними, никога не е водил хора в битка и никога не се е сражавал срещу жив враг на кон. Не можеше да си спомни някога да е бил толкова уплашен.

Тогава нарастващите стълбове черен дим и виковете на хората, които го следваха, дадоха нов живот на яростния огън във вените му, той чу как викът му надделява над грохота на кавалерийската атака.

— Алера! — изкрещя той.

— Алера! — изкрещяха в отговор сто ездачи легионери.

Тави видя първия каним, огромен жилав звяр с краста в сиво-кафявата си козина и брадва, която стискаше в лапоподобната си ръка. Канимът замахна с брадвата към него в странно, измамно хвърляне, и червеният метал проблесна, въртейки се към него.

Тави не се замисли какво прави. Ръцете му се раздвижиха, мечът му удари нещо и нещо удари по бронираната му гръд, едва забелязано от него.

Той се наклони надясно, размаха меч и когато конят му го понесе зад гърба на канима, нанесе плавен, грациозен, лек удар на конник-мечоносец, разчетен на точност и позволяващ да пренесе в удара силата и скоростта на препускащия кон. Мечът му уцели и удари с ужасна сила, която завибрира нагоре по ръката му в изтръпваща вълна.

Нямаше време да види резултата. Конят на Тави продължи напред, той вдигна оръжието си и нанесе удар по канима отляво.

С периферното си зрение зърна окървавените зъби на каним и дръпна коня си. Едно копие летеше право към лицето му и той го отклони с меча си. Нещо се вряза в шлема му, а след това беше залят от вълната алеранска кавалерия, атакуваща от противоположната посока — Максимус и неговите хора.

Тави ясно видя, че хората му държат много накъсана линия. Те кръжаха, без да забавят темпо, и за пореден път се хвърляха напред през разпръснатите по пътя каними.

Този път изглежда мислеше по-ясно. Удари канима, който се канеше да хвърли копие в един от хората на Макс, насочи коня си в гърба на друг вълк и се наведе надолу, за да довърши ранения каним, който се опитваше да се изправи. После мина покрай част от групата на Макс и отново се огледа.

Само шепа каними все още бяха в състояние да се бият и те се втурнаха напред с безумен, почти откачен яростен вой.

Тави внезапно осъзна, че отговаря на техния вой със свой собствен, пришпори коня си напред, изплъзна се от удара на сърповидния меч и насочи собственото си острие в директен, тежък удар в шията на канима, който се опитваше да го посече.

Лицето на канима се изкриви от болка и ярост в мига, в който Тави вкара острието в него.

Тави позволи на коня да го отведе встрани, извади късия меч, въпреки че това оръжие беше слабо приспособено за използване от ездачи, и се обърна да търси врагове.

Но всичко вече беше свършило.

Алеранската конница изненада канимите и нито един от тях не се беше изплъзнал на бързите ездачи на Първи алерански и техните остриета.

В този момент последният оцелял каним, същият, в чието тяло Тави остави меча си, хвана оръжието си, изрева отчаяно и като пръскаше около себе си кървава пяна, се свлече на земята.

Тави скочи от коня и тръгна по окървавената земя сред внезапна и пълна тишина. Той протегна ръка, хвана дръжката на своя меч, дълбоко заседнал в гърдите на канима, и го издърпа. После насочи поглед към младите конници, вдигна оръжието си и им отдаде чест.

Конете нервно затанцуваха, а земята се разтресе, когато легионерите избухнаха в ответни викове. Тави отново скочи на седлото, докато командирите на копия и центурионите ревяха заповеди на хората си да заемат своите места в строя.

Тави беше на коня вече десет секунди, когато вълната от изтощение се стовари отгоре му като удар. Ръката и рамото го боляха ужасно, а гърлото му гореше от жажда. Едната му китка беше в кръв, тя изглежда течеше от ранените стави под ръкавицата му.

На нагръдника си имаше вдлъбнатина колкото пръста си, а на ботуша — нещо, което приличаше на следа от зъби, но Тави не можеше да си спомни дали е почувствал ухапване по време на битката.

Искаше единствено да седне някъде и да заспи. Но имаше работа и тя трябваше да се свърши. Той приближи до бежанците и бе посрещнат там от стар посивял холтър с военна стойка — вероятно пенсиониран легионер.

Той поздрави Тави и каза:

— Казвам се Верник, милорд — той погледна нагръдника на Тави. — Не сте от легионите на лорд Церес.

— Капитан Руфус Сципио — отговори Тави, връщайки поздрава. — Първи алерански легион.

Верник изсумтя изненадано и за миг се вгледа внимателно в лицето на Тави.

— Който и да сте, радваме се да ви видим, капитане.

Тави буквално чу мислите на стареца. „Изглежда твърде млад за ранга си. Трябва да е силен призовател на фурии, от най-знатните граждани.“

Тави не счете за необходимо да го избави от заблудата му, не и сега, когато истината беше много по-лоша.

— Бих искал да ви съобщя по-добри новини, сър, но ние се подготвяме да защитим Елинарх. За да защитите хората си, трябва да ги отведете зад градските стени.

Верник въздъхна тежко, но кимна.

— Да, милорд. Мисля, че това е най-защитеното място наоколо.

— Не видяхме каними по пътя дотук — отговори Тави. — Така че с вас всичко би трябвало да е наред, но трябва да побързате. Ако нашествието е такова, каквото си мислим, за защитата на града ще ни трябва всеки един легионер. След като портите се затворят, никой от тази страна няма да може да влезе.

— Разбирам, милорд — каза холтърът. — Не се притеснявайте, сър. Ще се оправим.

Тави кимна и отново го поздрави, след което се върна обратно при колоната. Макс излезе да го посрещне и му хвърли манерка с вода.

Тави я хвана и кимна в знак на благодарност.

— Е? — попита Тави, след като отпи дълга глътка от манерката.

— Това беше толкова близо до идеалното, колкото изобщо можеше да се очаква. Хванахме ги на равен, открит терен с отряди от двете страни — спокойно каза Макс. — Петдесет и три мъртви канима. Двама алеранци са мъртви, трима са ранени, всички са рибки. Изгубихме два коня.

Тави кимна.

— Дайте резервни коне на тези холтъри. Ще се движат по-бързо, ако качат част от децата на коне. Проверете дали имат място във фургона за нашите ранени. Говорете с холтър на име Верник.

Макс направи гримаса, но кимна.

— Да, сър. Имате ли нещо против да попитам за следващата ни стъпка?

— Ще продължим да се движим надолу в долината. Ще убиваме каними и ще помагаме на бежанците, а също така ще се опитаме да намерим местоположението на техните основни сили. Искам да изпратя заповед до крилата по хълмовете да бъдат много внимателни и концентрирани. Не искам някой да се опитва да гони всяка група каними, която види.

Неочаквано Тави разбра, че гледа към двата коня без ездачи от собствения си отряд, и млъкна.

— Виждам — каза Макс. Пое си дъх и попита много тихо: — Добре ли си?

На Тави му се искаше да закрещи. Или да бяга и да се скрие. Или да заспи. Или може би комбинация от първите три, а след това, най-накрая, и последното. Не го бяха обучавали да е командир на легионери.

Никога не е искал ранга на командир по този начин, никога не го е искал. Фактът, че това се случва с него, беше толкова прост и грандиозен, че изобщо не можеше да започне да се бори с последствията му.

Беше свикнал да предизвиква съдбата, но сега… Сега рискуваше не само собствения си, но и живота на други хора. Млади хора вече бяха умрели и ще умират вследствие на неговите решения.

Чувстваше се дезориентиран, изгубен и почти се радваше на отчаяността и динамичността на ситуацията, която се бе стоварила върху тях, защото това му даваше възможността директно и незабавно да прилага решенията си. Нямаше време за промяна на заповедите.

Да вземе решения относно стратегията. Да се бори със заплахата. Ако успее да преодолява трудностите, без да губи темпо, ще може да запази главата на раменете си. Не бива да мисли за болка и смърт, задължението му като капитан на легиона е да предотврати това.

Той не искаше да се преструва, че всичко върви според очакванията, и да излъчва спокойствие и увереност към младите легионери около себе си. Но тяхното спокойствие и увереност бяха решаващ фактор за способността им да се бият и в крайна сметка увеличаваха шансовете им за оцеляване.

Така че той пренебрегна онези части от себе си, които искаха панически да закрещят, и се съсредоточи върху най-належащите въпроси.

— Добре съм — каза той на Макс с равен глас. — Не искам да навлизаме твърде далеч. Ако нахлуем прекалено дълбоко в долината и конете ни се уморят, канимите могат да ни спипат, преди да се върнем в Елинарх. Но трябва да направим всичко възможно за заселниците, които са все още живи.

Макс кимна.

— Съгласен съм.

— Макс. Искам да ми кажеш, когато разбереш, че надхвърляме възможностите си — каза тихо Тави. — И не искам да използваш фурии, докато не стане абсолютно необходимо. Ти ще си моят скрит коз, ако се стигне до това. И си най-близкият лекар.

— Забелязах — каза Макс също толкова тихо.

Той се усмихна на Тави.

— Виждал съм много по-опитни офицери, които не действаха толкова добре. Ти си роден за това.

Тави направи гримаса.

— Кажи това на онези двамата, които не се върнаха живи.

— Това е легион — тихо каза Макс. — Преди ден претърпяхме много по-големи загуби. Те са знаели какво рискуват, когато са постъпили на служба.

— Те са постъпили, за да бъдат обучени и ръководени от опитни офицери — възрази Тави, — а не за това.

— Животът не е най-честното нещо. Това не е плод на нечия грешка. И със сигурност не и твоя.

Тави погледна Макс и неохотно кимна. После обърна коня си и се вгледа в долината, където заселници се опитваха да стигнат до безопасни места.

Имаше усещане, че денят трябваше отдавна да е приключил, но скритото от облаци слънце беше още на половината път от своя пик.

— Как се казваха, Макс? Момчетата, които загинаха.

— Не знам — призна Макс, — не ми беше до това.

— Ще разбереш ли заради мен?

— Разбира се.

— Благодаря.

Тави изправи рамене и кимна на себе си.

— Ще отида да поговоря с нашите ранени, преди да тръгнат на път, но още доста заселници се нуждаят от помощта ни. Искам да продължим след пет минути, трибун.

Макс срещна погледа на Тави, когато той му отдаде чест, и каза тихо и свирепо:

— Да, капитане.