Фурията на курсора

Глава 39

Ослепителната светлина лиши Тави от зрение. Рязко засилилият се натиск се сля в единен, всепоглъщащ взрив от болка, който избухна в главата му и заглуши всякакви други звуци.

Той изгуби всякакво чувство за посока, мигновено всичко се завъртя около него, оставяйки го без никакви ориентири, без никаква представа къде се намира.

После зрението му се върна, изпълнено със сенки и цветни петна, и той успя да подреди усещанията си.

Първо, все още беше жив. Което за него вече си беше голяма изненада.

Второ, все още беше на седлото, макар конят под него да се олюляваше и от време на време да хвърляше немощни къчове, сякаш не можеше да реши дали да продължава да го носи или да го изхвърли от гърба си. Въздухът наоколо беше изпълнен с миризма на озон, свеж и остър.

Тави се огледа със замъглен поглед. Навсякъде имаше дим, той усещаше кашлицата си, но не можеше да я чуе.

Земята под него беше изгорена до въглен, тревата се беше превърнала в пепел. Изгорялата трева оформяше кръг с диаметър двадесет фута около него, почти същия като онзи, останал на мястото на разрушената командирска палатка.

Дрехите му бяха овъглени. Бронята беше почерняла, но не пареше. Все още стискаше юздите и дръжката на копието, на което висеше знамето на легиона. Платът беше обгорял от едната страна, но знамето беше оцеляло.

Орелът на знамето беше бродиран с различна нишка от останалата тъкан и сега тази нишка беше овъглена, така че вместо лазурно алена, птицата на войната беше изцяло черна.

Тави се взираше тъпо в черната птица, а над главата му хиляди врани кръжаха и танцуваха в гладна възбуда. Лек ветрец докосна бузите му и димът започна да се разсейва.

Забелязвайки това, Тави отново се опита да събере разпръснатите си мисли, за да разбере къде се намира, и някак успя да накара коня да спре да се опитва да го изхвърли, въпреки че той продължаваше неспокойно да танцува.

Димът се разсея и Тави видя, че стои на десетина метра от Сари.

Канимският шаман стоеше изпънат в цял ръст, с отметната назад глава в поза на болезнен екстаз, с разтворени челюсти, а окървавената му ръка продължаваше да е протегната към небето. После той въздъхна, очевидно заради някакъв звук, и погледът му падна на Тави.

Очите на канима се разшириха, ноздрите му се издуха, а ушите му трепнаха и започнаха нервно да помръдват. На два пъти челюстите му се отваряха и затваряха, движението изглеждаше несигурно, въпреки че Тави така или иначе още не би могъл да чуе нищо, произнесено от Сари, дори да е казал нещо.

Тави все още беше зашеметен и се опитваше да разбере какво се е случило, в главата му нямаше нито една разумна мисъл за това какво трябва да направи. Действието се роди в него от чисти инстинкти и емоции, слели се в бушуващ огън от ярост, и той заби пети в хълбоците на объркания кон.

Конят се изстреля напред и сякаш мигновено премина в галоп, насочвайки се директно към Сари.

Тави усети собствения си вик, усети кънтящите в земята удари на конски копита, усети как знамето се развява във въздуха, когато го свали пред себе си и го насочи в Сари с цялата си сила и в абсолютна тишина.

Прицелът на Тави се оказа точен. Тежката дръжка на копието попадна под ъгъл в лицето на Сари и ударът беше толкова силен, че челюстите на канима прехапаха изплезения му език и шаманът се просна на земята.

Тави вдигна глава точно навреме, за да види как аколитите на Сари се втурват към него. Бързо обърна коня си от приближаващ каним и копитата на бойния кон го изритаха с ужасна сила.

Втори каним се приближи до Тави и той заби дръжката на знамето директно в лицето на нападателя, удряйки с такава сила, че съвсем ясно видя жълти фрагменти от раздробени зъби да летят във въздуха.

Внезапно разумът му се възвърна и той отчетливо осъзна, че други аколити вече са готови да му се нахвърлят, а зад тях стоят още шестдесет хиляди канима.

Той отблъсна първите двама, но дори и без помощ те щяха да го убият, ако остане да се бие. Затова диво се огледа, за да се ориентира, след което обърна коня към града и остави на него да избира пътя.

Животното не се нуждаеше от допълнително насърчение и се устреми напред.

Въпреки че конят препускаше с цялата възможна скорост, тя не бе достатъчна, за да избегне друг каним, който яростно се хвърли към него и ноктите му раздраха шията на животното, пръскайки кръв наоколо.

Тялото на коня потръпна в болезнено изцвилване, което Тави не можеше да чуе, и животното ужасено се изви, изтръгвайки поводите от ръцете на Тави.

Погледът през рамо му показа още повече аколити да се втурват напред, както и други, тичащи през редиците на седнали воини, въпреки че самите воини не се надигаха.

Един от аколитите хвърли някакво леко копие. Тави не видя дали е уцелил, но конят се разтресе от болка и едва не се спъна, преди да продължи да препуска.

Тави посегна към поводите, но главата му все още се въртеше, а конят покриваше откритото пространство с максимална бързина. Достатъчно трудно беше просто да седи на седлото, така че по времето, когато Тави успя най-накрая да хване юздите и да вдигне поглед нагоре, той видя широките води на Тибър на петдесет фута отпред.

Тави бързо се огледа и откри стените на града на няколкостотин ярда на изток. Погледна през рамо. Тълпата шамани зад него изоставаше само на десетина секунди.

Раненият кон сигурно се беше забавил. Тави го насочи към града, но копитата се плъзнаха по мократа земя и глина край реката и конят падна, повличайки Тави заедно със себе си.

Водата го блъсна силно в лицето, за няколко ужасни мига огромна тежест падна върху единия му крак. Конят риташе като обезумял и Тави знаеше, че ужасеното животно може лесно да го убие. Внезапно тежестта на коня изчезна и Тави се опита да стане.

Но не можа. Кракът, върху който беше паднал конят, беше затънал в глинестото дъно на реката. Сега се оказа хванат тук, само на фут под повърхността на водата.

Едва не избухна в смях. Беше немислимо — да избяга от цяла армия каними и да оцелее след удара на убийствената пурпурна мълния, само за да се удави.

Той овладя надигащата се паника и се наведе, разравяйки глината с пръсти. Водата я беше омекотила, иначе задачата щеше да е просто безнадеждна, и Тави успя да освободи крака си до коляното, а след това да издърпа и целия си крак от студената хватка на речното дъно.

Тави се издигна над водата и за пореден път диво се огледа. Веднага видя знамето, наполовина потопено във водата. Приближи като пиян към брега и го вдигна, за да го хване като оръжие, след което погледна в лицата на двадесет или повече аколити в черни плащове и мантии от човешка кожа.

Те се бяха нахвърлили на коня още в момента, в който той беше излязъл от водата, и сега ноктите и зъбите им бяха алени от прясната кръв.

Тави се огледа наляво и видя алеранска конница да препуска от Елинарх. Жалко за безсмисления жест. Докато стигнат дотук, от Тави нямаше да е останало нищо за спасяване.

Странно, че всичко наоколо е толкова тихо, помисли си Тави. Той виждаше смъртта си в очите на жадните за кръв каними. Според него подобни събития би трябвало да се случват много по-шумно. Но той не чуваше нищо.

Никакво ръмжене от враговете му, никакви крясъци от града. Нито шума на водите на Тибър, обгръщащи краката му. Дори звукът на собственото му дишане или силните удари на сърцето. Цареше абсолютна тишина. Почти мирна.

Тави стисна знамето по-удобно и посрещна приближаващите каними, без да помръдне. Ако му е съдено да умре, тогава ще го направи на собствените си крака, в битка с враговете, и ще вземе със себе си колкото се може повече същества.

Днес, спомни си той, аз съм легионер.

Страхът изчезна, Тави рязко отметна глава и се засмя.

— Напред! — извика им той. — Какво чакате? Водата е прекрасна!

Канимите се втурнаха към него, но внезапно се подхлъзнаха, рязко спряха и се опулиха с уплашено изражение в нечовешките си очи.

Тави примигна, напълно смутен. После погледна назад.

От двете му страни водите на Тибър бяха спрели, превръщайки се във водни скулптури, подобни на тези, които беше видял преди.

Подобни, но не съвсем еднакви.

Два лъва с големината на коне стояха от двете му страни, очите им блестяха със студен синьо-зелен огън. Въпреки че се състояха от вода, всеки детайл беше съвършен — от отделните косми в козината чак до бойните белези на мощните гърди и рамене.

Зашеметен, Тави вдигна ръка и докосна едно от животните — и макар да беше създаден от течност, лъвът беше твърд като камък под пръстите му.

Тави се обърна обратно към канимите и когато го направи, лъвовете отвориха уста и изреваха. Тави не можеше да го чуе, но ревът накара бронята му да завибрира, а повърхността на водата да потрепне и да се развълнува на сто ярда около него.

Канимите изскочиха от реката, позите им се промениха, станаха предпазливи, а очите им бяха изпълнени със страх. След това те почти едновременно се обърнаха и хукнаха по тревата обратно към армията на канимите.

Тави известно време гледа след тях, след което с усилие излезе от реката и заби дръжката на знамето в земята. Уморено се облегна на него и обърна глава, за да огледа огромните фурии, изправили се в негова защита.

Лека вибрация на земята го предупреди за приближаването на коне и той вдигна глава, за да види Макс и Красус да се носят към него на гърба на своите коне. И двамата млади легионери скочиха и се приближиха към него.

Устата на Макс започна да се движи, но Тави поклати глава и каза:

— Не чувам нищо.

Макс намръщено го изгледа. После се обърна към по-голямата от двете водни фурии. Големият стар лъв поздрави Макс и нежно подуши ръката му като домашна котка.

Макс положи ръка върху муцуната на фурията и кимна, движение на благодарност и едновременно освобождаващо, при което фурията потъна обратно в реката.

До него Красус повтори почти същия ритуал и вторият воден лъв също изчезна. Полубратята за миг останаха на местата си и се спогледаха. Никой от тях не продума.

После Красус се изчерви и сви рамене. Макс отвори уста и изпусна лаещия си смях, толкова познат на Тави, после поклати глава и като чукна леко брат си в рамото, се обърна към Тави.

Макс застана пред него и заговори, като ясно и преувеличено произнасяше думите, за да може Тави да ги чете по устните му:

— Това не беше в плана.

— Той ми разгада блъфа — отговори Тави. — Но аз го накарах да изглежда много лошо. Може би това е сработило.

Макс продължи:

— Така ли трябва да изглежда, когато сработи? Ти си луд.

— Благодаря — каза Тави. Постара се да го каже сухо.

Макс кимна.

— Как е кракът ти?

Тави се намръщи с недоумение и погледна надолу. Беше шокиран, като видя високо на лявото си бедро голямо мокро петно прясна кръв, която беше пропила панталоните му. Той предпазливо докосна крака си, но не усети болка. Не беше ранен. Материята дори не беше скъсана.

И тогава прозрението го удари и той бръкна в джоба си. В самото дъно, точно в горната част на кървавото петно, Тави го намери — аления камък, който беше откраднал от лейди Антилус. Камъкът се усещаше странно топъл, почти отвратителен.

— Добре съм — каза Тави. — Не мисля, че кръвта е моя — той замислено се намръщи, после погледна канимската армия, а накрая и алените облаци над главата.

„Не бива да се страхуваш от примитивната му магия и го знаеш“, беше казал Калар на лейди Антилус. И веднага след това й заповяда да лети до Калар. Но ако тя можеше да лети, защо й беше да краде коне?

Защото камъкът вече не я защитаваше от заклинанията на канимите, който бяха превзели небето.

Точно както той защити Тави от същата тази сила.

Сърцето му започна учестено да бие. Опита се да измисли друго обяснение, но това беше единственото, имащо смисъл. Как иначе би могъл да оцелее след също такъв взрив, който уби офицерите от легиона?

Разбира се. Канимите знаеха точно къде да ударят. Командирите на легионите винаги поставяха палатките си на едно и също място във всеки лагер, където и да се намира той.

Никой не трябваше да оцелее след взрива, никой освен лейди Антилус, която носеше камъка, докато Тави не го открадна заедно с кесията й.

Първоначалният план за измяна стана ясен на Тави. Поемайки командването на легиона като следваща по старшинство, лейди Антилус най-вероятно е трябвало да изтегли войската от града, да позволи на канимите да окупират моста и по този начин да подсигури земите на Калар от всеки опит за нахлуване на алеранци от север.

Разбира се, това беше планът, преди тя да разбере, че канимите са пристигнали в толкова огромно количество. Калар се беше опитал да ги използва като оръжие, но те бяха взели инициативата в свои ръце и бяха започнали да действат самостоятелно.

— Хей! — заговори Макс с устни, гледайки го в упор. — Добре ли си?

Макс и Красус изведнъж кимнаха с глави към войските на канимите, след което двамата започнаха да обръщат конете си. Макс заговори отново на срички:

— Те се връщат, трябва да тръгваме.

Тави се намръщи и грабна знамето, след което седна зад Макс. Тримата потеглиха към града, докато армията на канимите отново се задвижи.

Демонстрирайки предизвикателство, Тави вдигна знамето и позволи на вятъра да развее почернелия орел, създавайки илюзията, че лети, така че всеки да може да го види.

Тави не можеше да чуе как влизат през градските порти, но когато те се затвориха зад гърба му, той изненадано погледна бойниците и двора около себе си.

Всеки човек около него, независимо дали рибка или ветеран, синеок северняк или тъмноок южняк, млад, стар, рицар, центурион или легионер — всички те стояха и удряха с облечени в стомана юмруци в броните си, което сигурно създаваше оглушителен рев, всички викаха и приветстваха завръщането на своя капитан.