Фурията на курсора

Глава 48

Амара се опита да се усмихне на малкото момиченце и протегна ръце към нея.

— Маша — каза тихо Рук. — Това е графиня Амара. Тя ще те вземе оттук.

Момичето се намръщи и се притисна още по-силно към Рук.

— Но аз искам да си тръгна с теб.

Рук няколко секунди мига бързо, едва сдържайки сълзите си, след което каза:

— Този път ще си тръгнем заедно, скъпа. Ще те срещна на улицата.

— Не — отвърна момичето и се притисна още по-плътно.

— Но не искаш ли да полетиш с Амара?

Момичето вдигна очи.

— Да полетя?

— Ще се видим на покрива.

— А после ще си тръгнем и ти ще ми подариш пони? — попита Маша.

Рук се усмихна и кимна.

— Да.

Маша се усмихна щастливо на майка си и не протестира, когато Рук я сложи на гърба на Амара.

Момичето обхвана с крака талията на Амара, а с ръце обви врата й.

— Добре, Маша — каза тя, напрягайки мускулите на гърлото си, за да се противопостави на здравата хватка на детето. — Дръж се здраво.

Рук се обърна към огромното легло и издърпа копринена ватирана завивка, достатъчно голяма, за да служи като палатка. Тя побърза към един от големите шкафове, уви ъгъла на чаршафа около единия му крак и с бързи и прецизни движения го завърза.

— Готово.

— Ваша светлост? — попита Амара. — Готова ли сте?

Лейди Плацида вдигна поглед, лицето й беше бледо и откъснато поради концентрацията. Тя седна на колене, с лице към отсрещната стена, отпуснатите й ръце опираха на коленете.

При думите на Амара тя промени позата си на нещо, наподобяващо спринтьорска стойка, и отговори:

— Да, готова съм.

Сърцето на Амара започна да бие по-бързо и тя усети как краката й треперят от сдържана паника. Хвърли поглед към четирите гаргойла, след което прекоси стаята, за да застане до Рук срещу една от стените.

Тя насочи поглед към центъра на тавана, така че да може да забележи, ако някой от гаргойлите започне да се движи.

— Много добре — каза тя тихо. — Да започваме.

Лейди Плацида насочи поглед към отсрещната стена и извика:

— Лития!

Нищо не се случи.

Лейди Плацида изръмжа, вдигна стиснат юмрук и извика:

— Лития!

И тогава подът в стаята се надигна и се изви, камъкът придоби формата на кон с глава и рамене, той се откъсна от земята и се втурна към отсрещната стена.

В същото време Амара призова Сирус. Затворена в каменната стая, тя беше далеч от любимото на фурията открито пространство и Сирус отговори на обаждането й вяло и слабо.

В момента тя не очакваше нищо повече и просто използва присъщата на фуриите скорост, за да ускори собствените си движения.

Така че когато четирите гаргойла едновременно рязко се събудиха към живот, тя видя бързата им реакция неочаквано забавена, тъй като собствените й усещания бяха изкривени от връзката й с фурията.

Гаргойлите отвориха очи, показвайки блясъка на зелените изумруди, които проблясваха със собствена призрачна светлина. Телата им грубо наподобяваха лъвски, а главите им представляваха чудовищна смес от човешка, лъвска и мечешка.

Острите рога, извиващи се от двете страни на широките им глави, сочеха право в посока на погледа им, наподобявайки смъртоносна вила, а огромните им предни нокти бяха като на хищни птици.

Както Калар беше предупредил лейди Плацида, гаргойлите веднага се насочиха към детето.

Амара видя как най-близкият гаргойл скочи от пиедестала си и плавно се спусна към нея като падащо листо.

Тя се оттласна от стената, с танцуващи движения се измъкна от ноктите му и почувства как подът потрепери от удара, а после чу звук на чудовищен взрив зад себе си.

Маша започна да плаче, когато здраво стиснатите й пръстчета започнаха да се плъзгат надолу. Но веднага след като хватката на момиченцето отслабна, скоростта на реакция на Амара й позволи да подхване детето почти моментално.

Тя сграбчи с едната си ръка Маша за лакътя, а с другата — за краката, и рязко се завъртя, когато вторият гаргойл удари пода, прескочи стаята и се хвърли към нея.

Едва успя да се отклони от него, като приклекна, падна на пода и се претърколи, когато третата земна фурия скочи върху нея и профуча там, където допреди миг се намираше главата й. Тя скочи на крака малко по-бавно, отколкото би трябвало.

С детето на гърба центърът на тежестта й се беше изместил и тя трябваше да се постарае, за да поддържа равновесие и плавност на движенията. Бързо скочи на леглото, подскочи още веднъж, за да го пресече, откъсна балдахина и пусна тежките завеси на главата на четвъртия гаргойл, след което се втурна далеч от преследвачите си.

Но противниците й сякаш започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо и ужасът скова Амара, когато осъзна, че Сирус, затворен сред камък, започва да отпада. Оставаха й само няколко секунди.

Тогава лейди Пласида извика отново и Амара извъртя глава точно навреме, за да види как земната фурия на Върховната лейди се вряза във външната стена на кулата.

Камъкът се разлетя на парчета и мъчително изстена, когато фурията проби дупка с размер на легионерски щит във външната, разчетена за обсада каменна стена на цитаделата.

Паниката се смени с възторг, когато Амара почувства как силата на Сирус отново нараства. Тя се хвърли напред, ритна с обутия със сандал крак главата на един от гаргойлите, който се втурна към нея, след което скочи в дупката.

Промъкна се през нея точно в мига, когато лейди Плацида хвана с една ръка тежката верига и я изтръгна от стената с едно презрително дърпане, заедно с камък с големина на мъжка глава.

Амара падаше.

Маша отново запищя, когато полетяха надолу, а Амара отчаяно призова Сирус. Това беше състезание с гравитацията. Въпреки че фурията без проблем можеше да издържи нея и Маша, ценно време беше загубено за създаване на въздушен поток, а пътят от върха на кулата до земята не беше дълъг. Освен ако, разбира се, тя не може да спре падането им, в този случай той щеше да е повече от достатъчно дълъг.

Внезапно се изви вятър с призивното изцвилване на боен кон и до нея се появи размазана фигура на кон, когато Сирус превърна падането в стремително движение напред буквално на два фута над земята. Амара промени курса, използвайки набраната скорост да се издигне вертикално нагоре.

Щом успя, ужасеният писък на малкото момиченце се превърна във възторжен вик, който Амара не би сбъркала с нищо. В същото време тя беше напълно сигурна, че цитаделата на Калар е защитена от малък легион въздушни фурии, чиято единствена цел е да пречат на полетите на неканени призователи.

Сирус най-вероятно би могъл да им окаже достойна съпротива, но Амара знаеше, че рано или късно ще бъде прогонена от въздушното пространство на цитаделата.

Тя притеснено се обърна и погледна към върха на кулата, където Рук тъкмо се плъзна с краката напред от един от отворите в стената и се откъсна от края. За секунда Амара помисли, че тя ще се разбие долу.

Но бившата Кървава врана държеше в ръце топка копринени чаршафи, вързани за шкафа. Рук се извъртя, застана с лице към стената и започна да пружинира с крака като опитен катерач, за да намали скоростта на падане.

Сега, когато Рук напусна килията, лейди Плацида беше свободна да се разправи с гаргойлите, без да се страхува да навреди на съюзниците си. Ужасяващ грохот и облаци прах избухнаха от прозорците на тъмницата.

Още повече камбани започнаха да бият тревога. Амара чу писъци, идващи от кулата, ужасни звуци на предсмъртната агония на мъже и жени и разбра, че в кулата сигурно има много повече гаргойли от четирите в спалнята.

Чу как някой надува сигнален рог — Безсмъртните, помисли си тя, веднага реагират на тревогата и предприемат своите действия.

Амара стигна до стаята на върха на кулата, като се държеше на достатъчно разстояние, за да не може никой от гаргойлите да стигне до нея.

— Лейди Плацида!

На десет фута под първата дупка от стената отново се разлетяха отломки, но този път много повече, а един от гаргойлите ги последва. Той полетя надолу, като по пътя се разпадна на части, а когато удари земята, се пръсна на малки камъчета.

Амара отново вдигна глава, точно навреме, за да види как друг от гаргойлите се насочи към отвора, мигайки със зелените си очи, и се приготви да се хвърли към Маша.

Амара се завъртя настрани в опит да избегне атакуващия гаргойл, но преди фурията да нападне, огромното парче камък, прикрепено към верига, се стовари в гърба й и изхвърли от кулата, след което гаргойлът сподели съдбата на своя предшественик върху камъните.

Лейди Плацида се появи в отвора, веригата все още беше прикрепена към нашийника й. Тя я държеше на два фута над парчето камък, поклащащо се на края й.

Върховната лейди кимна кратко на Амара, пусна тежкия камък на земята и скъса веригата с усилие, с което шивачка къса конец.

— Готово! Да се качваме на покрива!

— Ще се срещна с вас там! — извика Амара. Тя полетя нагоре, а лейди Плацида издърпа Рук обратно в спалнята.

Минута по-късно Амара чу още един удар, явно звукът от разбиване на вратата на спалнята, и се приземи на покрива на цитаделата, търсейки поредните гаргойли или охраната, но на покрива нямаше нищо подобно, поне не и в момента.

Покривът на кулата беше напълно плосък, повърхността му се нарушаваше само то две неща. Първото представляваше правоъгълен отвор в пода, точно в центъра му, където стълби водеха надолу в кулата. Амара чу звън на стомана в стомана от вътрешността на дупката.

Недалеч от стълбите, водещи надолу, беше птичарникът на Калар — прост купол, изработен от стоманени пръти, може би пет фута широк и висок само до талията на Амара. Вътре имаше млада жена, която не можеше да е на повече от петнадесет или шестнадесет години.

Подобно на лейди Плацида и тя не носеше нищо друго освен бяла долна рокля от муслин, а тъмната й коса беше права и слепнала от горещината и влажността на върха на кулата. Имаше и одеяла, покриващи пода от едната страна на клетката, без съмнение същите, споменати в писмото, което тя и Рук бяха намерили.

Момичето беше приклекнало на пети в центъра на клетката, очите й бяха широко отворени — и Амара беше леко шокирана от приликата й с Кария Гай, втората почти бивша съпруга на Първия лорд, въпреки че чертите на това дете не изразяваха чувство на озлобена заядливост, което Амара обикновено забелязваше в Кария.

Момичето я погледна със смесен израз на отчаяние, безпокойство и объркване.

— Минора Атикус? — тихо попита Амара.

— Наричайте ме Е-елания — каза момичето. — В-вие коя сте?

— Амара, курсор — отговори Амара, като едновременно с това постави пръст върху устните си, подсказвайки на момичето да мълчи. — Тук съм, за да ви отведа от това място.

— Слава на фуриите — възкликна момичето, понижавайки глас. — Лейди Плацида е някъде тук вътре. Но не знам къде.

— Аз знам — каза Амара.

Стържене на стомана, разнесло се наблизо, неочаквано бе заглушено от ужасен съскащ звук — Амара обърна глава и видя шлема и бронираните рамена на един Безсмъртен, които се появиха в отвора, водещ към стълбите.

Но преди да успее да се покаже напълно, се чу нов хор съскащи звуци и това, което Амара би могла да опише само като огнени капки дъжд, поръсени във вътрешността на кулата, пронизаха обречения Безсмъртен и там, където попаднаха върху бронята му, я пробиха толкова лесно, както иглите проникват през тъканта, оставяйки малки, светещи дупки в стоманата на бронята му.

Той се олюля, но остана на крака, опирайки меча си върху някой зад себе си.

Чу се женски заповеден глас и веднага втори рояк огнени капки полетя към обречения Безсмъртен. Този път около половин дузина горещи дупки се появиха в шлема му и мъжът се свлече.

— Побързайте! — чу се гласът на лейди Акватайн. Пръв в отвора се показа Алдрик, суровите му очи внимателно огледаха покрива на кулата. При вида на Амара очите му леко се разшириха и курсорът усети, че несъзнателно придърпва долния край на туниката си.

— Размърдайте се! — настойчиво извика лейди Акватайн. — Калар вече е бли…

Тогава Амара чу невероятно силен, боботещ мъжки глас, който буквално разтърси камъните на кулата под краката й.

— Никой няма да ме прави на глупак в собствения ми дом! — прогърмя усиленият от фурии глас.

Отвърна му не по-малко силен женски глас, но далеч не толкова мелодраматичен, а сякаш просто за да разсее скуката.

— Едва ли на останалите ще се наложи дори да опитат. Кажи ми, Бренсис — подразни го лейди Плацида, — все още ли се заиграваш с женско бельо, както в Академията?

Отговорът на Калар беше яростен рев, който разтърси кулата и вдигна задушлив облак прах.

— Движете се, движете се! — извика отдолу лейди Акватайн, след това се появи Одиана, отчаяно бутаща Алдрик в гърба. Здравият мечоносец се поколеба на покрива, докато Одиана и лейди Акватайн се втурнаха бързо нагоре по стълбите и едновременно изскочиха от отвора.

След по-малко от секунда кулата отново се разтресе от чудовищния рев и стълб нажежен пламък избухна отдолу, облиза камъните и с рев се извиси на стотици фута в небето над Калар.

Въздухът веднага стана горещ и сух и Амара трябваше да покрие лицето си с ръце, за да предпази очите си от ослепителната светлина на пламъка, създаден от Калар.

Огънят бързо изчезна, въпреки че силната горещина от такъв мощен пламък изсуши въздуха, а някои пръчки на куполообразната клетка все още зловещо светеха.

Амара погледна Одиана, Алдрик и лейди Акватайн.

— Бърнард? — изхлипа тя, усещайки как гласът й трепери от страх. — Къде е той? Къде е Бърнард?

— Няма време! — отсече Одиана.

Лейди Акватайн посочи клетката.

— Алдрик.

Високият мечоносец се приближи до клетката, разкрачи крака и с три бързи удара я наряза с меча си. Сноп искри пръсна от стоманените пръти и Алдрик отстъпи назад.

След още секунда дузина метални парчета с метален звън паднаха върху камъните, краищата им все още светеха от топлината, а в клетката зейна триъгълен отвор.

Алдрик с церемониален жест протегна ръка на Елания Атикус и каза:

— Заповядайте, госпожице, ако ви е угодно.

Лейди Акватайн присви очи към момичето, после се обърна към Одиана и каза с остър глас:

— Огнени кристали.

Ръката на Одиана се пъхна в дълбокото деколте на робското й облекло и тя разкъса подплатата, помагайки си с другата ръка. Хвана нещо, което падна от врата й, и го подаде на лейди Акватайн — три малки кристала, два червени и един черен, искряха в дланта й.

— Ето, ваша светлост — каза Одиана. — Готови са.

Лейди Акватайн ги взе от ръката на Одиана, промърмори нещо под нос и ги хвърли към отсрещната страна на покрива на кулата, където веднага започнаха да се издигат стълбове дим — два яркочервени и един катранено черен, цветовете на Акватайн.

— К-какво става? — попита Елания с треперещ глас.

— Димът е сигнал — с любезен тон бързо отговори Алдрик на момичето. — Нашият екипаж може да пристигне тук всеки момент.

— Лейди Акватайн! — извика Амара.

След известно забавяне Върховната лейди се обърна към Амара и повдигна едната си вежда.

— Да, графиньо?

— А къде е Бърнард?

Лейди Акватайн елегантно сви рамене.

— Нямам представа, скъпа. Алдрик?

— Той защитаваше стълбите под нас — кратко отговори Алдрик. — Не видях какво се случи с него.

— Той не би могъл да преживее тази огнена буря — каза лейди Акватайн, в гласа й се прокрадна презрение.

Тези думи предизвикаха в Амара такъв прилив на гняв, какъвто никога досега не беше изпитвала, и тя осъзна как стои със стиснати юмруци и челюсти, а пред очите й танцуват малки искрици светлина.

Първият й импулс беше да се нахвърли на лейди Акватайн, но в последния момент си спомни, че детето е все още вкопчено в гърба й и се застави да остане на място. Нужни й бяха няколко секунди, за да овладее гласа си, за да не звучи като нечленоразделно ръмжене.

— Не знаете това.

— Видяхте го — каза лейди Акватайн. — Вие бяхте там, също както и аз.

— Милейди — произнесе Одиана нерешително, дори подкупващо.

— Ето ги и тях — обяви Алдрик, Амара вдигна поглед и видя техните рицари Аери стремително да летят към кулата, понесли екипажа.

Лейди Акватайн погледна Амара. После за момент затвори очи, стисна плътно устни, поклати решително глава и каза:

— Сега това няма значение, графиньо. Тревогата вече е вдигната, трябва незабавно да си тръгнем, ако изобщо искаме да оцелеем.

Тя погледна Амара и добави с половин глас:

— Извинявайте, графиньо. Че трябва да оставите един от своите.

— Толкова е хубаво да се чувстваш загрижена — каза лейди Плацида. Тя се качи по стълбите, все още държейки веригата и камъка в ръка. На бялата й рокля се виждаха няколко дупки и безброй следи от изгаряния. Дясната й ръка беше вдигната и сгъната в лакътя, а малък сокол от чист огън стоеше на китката й като мъничко крилато слънце.

— Като знам как обикновено обичате да закъснявате, Инвидия — каза тя, — очаквах да бъдете по-толерантни към закъснението на някой друг.

Тя пристъпи на покрива, веднага се обърна и подаде ръка надолу към Рук. Младата шпионка изглеждаше замаяна, олюляваше се и ако лейди Плацида не я подкрепяше, Рук щеше да падне.

Амара почувства, че сърцето й спира за един ужасен и сякаш вечен миг, след което Бърнард се появи зад Рук с лък в ръка, с бледо и мрачно лице. Той побутна шпионката с ръка отзад, давайки й повече или по-малко правилна посока на движение.

Вълна от облекчение я заля и тя плътно стисна ръце и отпусна глава, ослепена от бликналите сълзи.

— Какво стана?

— Калар се опита да ни изгори — дрезгаво отговори Бърнард. — Лейди Пласида се опита да му попречи. Тя ни защити от пламъка, а след това запечата стълбите с камъни.

— Той искаше да каже: „Лейди Плацида и АЗ запечатахме стълбите с камъни“ — подчерта лейди Плацида. — Въпреки че вашият приятел получи удар по главата от някакво парче. Изтощих се и на Калар няма да му отнеме много време да отвори проход през камъните, застанали на пътя му. Трябва да побързаме.

Преди още да довърши, вятърът се усили до познатия рев на обединен въздушен поток и рицарите Аери, наемниците на лейди Акватайн, се спуснаха надолу, след което тежко и тромаво се приземиха, удряйки паланкина върху каменната настилка на покрива.

Амара призова Сирус, подготвяйки се да увеличи собствената си бързина, и установи, че връзката й с фурията е отслабнала и е станала нестабилна. Тя изруга и закрещя:

— По-бързо! Мисля, че въздушните фурии на Калар се намесват, за да попречат на бягството ни!

— Добре поне, че управлението им го задържа на долните етажи — каза лейди Акватайн. — Ще се опитам да му се противопоставя, докато не се отдалечим. В каретата!

Тя скочи вътре, следвана от Одиана, Алдрик и Елания Атикус.

Докато Бърнард покриваше входа с лък в ръце, Амара свали смутеното дете от гърба си и го подаде на лейди Плацида. После помогна на замаяната Рук да влезе в каретата, която бързо стана доста пренаселена.

Тогава камъкът отново потрепери под краката й, принуждавайки я да погледне нагоре — и то точно навреме, за да види два гаргойла, същите като онези, с които се бе била лейди Плацида, да се изкачват по каменната стена в съседство до кулата, ноктите им се забиваха в камъка, сякаш беше глина.

— Бърнард! — извика Амара и посочи към тях.

Съпругът й се обърна, изпъна тетивата до бузата, както правеше винаги, и от чист рефлекс пусна стрела в по-близкия гаргойл.

Амара беше сигурна, че изстрелът най-вероятно ще е напълно безполезен, като се има предвид, че гаргойлите са направени от камък и че вятърът, причинен от рицарите Аери, правеше такива изстрели невъзможни за всички, освен за най-добрите стрелци.

Но Бърнард беше един от най-добрите и Амара разчиташе на смъртоносната му комбинация от свръхчовешка сила на земен призовател, съчетана с абсолютната, смъртоносна точност на стрелец, призовател на дърво.

Бърнард притежаваше достатъчно сила и умения, за да се класира като рицар на земята и дървото във всеки легион на Империята, бойният му лък беше оръжието на ловците и холтърите от северна Алера — оръжие, предназначено да поразява хищници, които тежат стотици фунтове повече и имат достатъчно сила да пробият стоманените брони на алеранците.

Освен това Бърнард използваше тежки, стилетоподобни върхове на стрелите си, предназначени за пробиване на броня, а като опитен призовател на земя познаваше камъка като малцина алеранци.

Всичко това заедно означаваше, че като правило когато граф Калдерон пускаше стрела в целта, той очакваше целта да бъде поразена. Фактът, че сега целта му беше жив камък, а не мека плът, беше незначителен и, разбира се, не й позволяваше да се определя като изключение от правилото.

Първата стрела на Бърнард попадна в по-близкия гаргойл леко вляво от центъра на гърдите му. Раздаде се сух трясък, посипаха се бели искри и мрежа от малки пукнатини плъзна по каменната гръд на гаргойла. Той скочи от стената на покрива на кулата и при удара се пръсна на половин дузина парчета, които продължиха да се разпадат на по-дребни парченца.

Още преди падането на първия гаргойл Бърнард вече се целеше в другата цел и втората му стрела прониза лявата предна лапа на втория гаргойл, карайки го да се свлече на една страна.

Следващата стрела удари главата на гаргойла, докато той се опитваше да се надигне, а силата на удара откъсна четвърт от нея, пропука я и очевидно дезориентира фурията, когато тя отново напразно се опита да се изкачи нагоре.

Бърнард скочи в каретата, когато въздушният екипаж вече започваше да се отделя от покрива. Той сграбчи борда с една ръка, окачи лъка около врата си и когато каретата полетя далеч от Калар, като постепенно набираше скорост, той се набра с две ръце, за да се качи вътре.

Амара призова Сирус и установи, че фурията й се отзовава по-бързо, макар и малко по-бавно от обичайното, вероятно поради противопоставянето на лейди Акватайн на фуриите на вятъра на Калар.

Тя прелетя над екипажа, спусна се на прага, хвана прозореца на каретата с лявата ръка, а дясната протегна на Бърнард.

Съпругът й вдигна очи, огледа отдолу нагоре крака й, появил се изпод червената й рокля на робиня, и я погледна похотливо, когато хвана ръката й. Тя се разсмя и се изчерви — отново — докато му помогна да се качи на борда, а след това и в каретата.

— С теб всичко наред ли е? — извика той.

— Не! — отговори тя. — Ти ме изплаши до смърт!

Той избухна в буен смях и Амара скочи в обятията на Сирус, изравнявайки полета си, преди да изпревари каретата и да се издигне малко по-нагоре.

Огледа се през рамо, проклинайки се, че не можа да оплете косата си, за да не наруши маскировката, и не се досети да вземе нещо със себе си, за да я завърже.

Сега косите й диво се развяваха около лицето й и или покриваха очите й, или влизаха в устата й. Отне й известно време, за да ги махне и да види нещо през тях.

Почти съжали, че е успяла.

Искрящи фигури на рицари Аери се издигаха над Калар. Рук ги беше предупредила, че в градския гарнизон са оставени около двадесет или малко повече. Амара погледна четиримата наемници, рицарите Аери, опитващи се да удържат претоварения екипаж във въздуха.

Липсваше им скорост, за да избягат от преследването, а местността под тях можеше да им предложи малко възможности да играят на криеница с войските на Калар. Неспособни да се издигнат по-високо, където ветровете са по-силни, те не можеха да се скрият зад облаците, използвайки друга любима тактика на избягване на въздушно преследване. Бавно летящата им група можеше успешно да приложи само една от тях.

Това означаваше, помисли си Амара, че ще трябва да се бият.

За тях не беше нелепа перспектива да се бият с двайсетина вражески рицари, не и когато тук бяха Амара и две Върховни лейди на Алера.

Но докато Амара гледаше, още повече рицари Аери се издигнаха над града. Още двадесет. Четиридесет. Шестдесет. И всички се насочиха право към тях.

Със замряло сърце Амара осъзна, че когато Калар се е върнал в крепостта си, той е пристигнал по въздух и то придружен от личния си ескорт, състоящ се от най-квалифицираните и опитни рицари Аери.

Срещу двайсетте рицари все още имаха шанс. Но срещу пет пъти повече плюс, тя беше сигурна, самия Калар…

Невъзможно.

Гърлото й пресъхна, когато изпрати сигнал за преследване към рицарите, носещи каретата.