Фурията на курсора

Глава 6

Животът на легионера, дори и този легионер да е офицер, според Тави беше излишно възвеличаван.

Докато приключи първата му седмица в лагера на Първи алерански, Тави стигна до заключението, че цялото прехвалено великолепие и престиж на офицерския корпус не е нищо повече от уловка на държавата, имаща за цел да превърне стабилните амбиции в безумие с пяна в устата.

Което се удвояваше поради високата репутация на курсорите, благодарение на която той получи заповедта да отиде в този легион, враните да го вземат.

Тави се смяташе за решителен, упорит и умен агент на короната, особено след изпитанията, с които се сблъска в Академията, където неговото време и концентрация бяха винаги търсени.

Там той трудно намираше два-три часа на ден, за да поспи, а постоянното тичане по онова чудовищно садистично стълбище изпитваше силата му както духовно, така и физически. Имаше дни, когато избухваше в рев на отчаяние, само за да изпусне парата.

Животът в легиона беше още по-лош.

Тави се стараеше да не обръща прекалено много внимание на подобни цинични мисли, но намирайки се в светлата дървена постройка на склада и слушайки втория „рефрен“ на поредната помпозна реч на трибун Грахус, отговор на която не се очакваше или поне не беше позволен, беше трудно да се избави от неприятното усещане, възникнало от настоящата ситуация.

— Имаш ли представа каква каша си направил тук? — питаше Грахус. Мускулестият мъж удряше с два пръста по другата си длан на всеки няколко срички, след което обвинително ги насочваше към Тави в края на всяко изречение.

— Мярката за брашно, разчетена за всеки легионер — това е точна стойност, подтрибун, а не обект на произволни корекции, извършвани от младежи в началния стадий на тяхната служба.

Последва пауза, по време на която Грахус набираше въздух за следващата тирада, а Тави успя да вмъкне „Да, сър“. Той беше изучил ритъма на речите на Грахус още до края на втория ден.

— Ето защо ние преди всичко трябва да използваме стандартизирани маркирани мерни чаши.

— Да, сър.

— С глупавите си замени съсипа цялата ми статистика и сега ще ми отнеме повече от месец, за да оправя отчетите, подтрибун. Имам пълното право да те докладвам за това нарушение. Мога да те обвиня в пилеене на бюджетни средства.

— Да, сър — за пореден път повтори Тави.

Очите на Грахус и без това си бяха присвити. Сега те се превърнаха в цепки.

— Май долавям неподчинение в гласа ти, подтрибун?

— Сър, не, сър — възрази Тави, — само несъгласие.

Погледът на трибуна потъмня:

— Говори.

Тави започна със спокоен тон.

— Много ветерани се оплакали на центурионите си, че получават по-малко хляб за обяд. Когато оплакванията станали постоянни, центурионите ги пренасочили към Първото копие. Той се намесил. Съгласно стандартната процедура, Първото копие се обърна към подтрибун по снабдяването. Аз бях първият, който му попадна.

Грахус поклати глава.

— Имаш ли мнение по този повод?

— Да, сър. Проучих ситуацията и съдейки по всичко, част от брашното се губи по пътя между склада и столовата — Тави спря за момент и продължи. — Започнах с проверка на точността на мерителните чаши. Сър.

Лицето на Грахус почервеня от ярост.

— Макар чашите да изглеждат стандартно, всъщност са фалшиви, сър. На практика вместимостта им се оказа девет десети от тази, която би трябвало. Помолих един от ковачите да направи няколко чаши с нужния размер, сър, докато не ги заменим със стандартни.

— Разбрах — каза Грахус. Горната му устна беше покрита с капчици пот.

— Предполагам, сър, че някой умишлено е подменил оригиналните чаши с фалшификати и е присвоил излишното брашно с цел печалба, може би крадците са били толкова безскрупулни, че са продавали остатъците на собствения си легион — Тави сви рамене. — Ако искате да предявя официални обвинения, аз ще се подчиня на вашето решение. Но според моята преценка, сумата от спечелените пари в резултат на тези измами едва ли би била достатъчна за нещо повече от сребърен пръстен или нови ботуши. Мисля, че пресякохме кражбата преди да бъде нанесена реална вреда.

— Достатъчно, подтрибун — произнесе Грахус с треперещ глас.

— Разбира се — продължи Тави, — ако искате да обвините за това мен или да ми наложите дисциплинарно наказание, капитанът ще бъде задължен да започне разследване. Сигурен съм, че той ще може да определи абсолютно точно кой, какво и от кого е откраднал, сър. Предполагам, че така ще е дори още по-добре.

Лицето на Грахус се зачерви. Той затвори очи и нервно потупа със сребърния пръстен на лявата ръка по знака на гърдите си. Подметките на новите му ботуши изскърцаха по пода, когато направи крачка.

— Подтрибун Сципио, вие определено изпитвате моето търпение.

— Моля за извинение, сър — отговори Тави, — но не това беше целта ми.

— Точно това е била целта ти — изръмжа Грахус. — Имаш късмет, че не те забих до ушите в земята направо тук.

На входа на складовата сграда някой учтиво се прокашля и почука по дървото.

— Добър ден, господа — поздрави маестро Магнус и влезе с усмивка на уста. — Надявам се, че не ви притеснявам.

Втренченият поглед на Грахус излъчваше отрова и ако погледът можеше да убива, Тави отдавна щеше да е мъртъв.

— Разбира се, че не, центурион — процеди през зъби Грахус. — С какво мога да помогна?

— Поздрави от капитан Сирил, трибун. Ще може ли подтрибун Сципио да се присъедини към него на тренировъчната площадка?

Тави се намръщи, гледайки Магнус, но лицето на стария маестро не изразяваше нищо.

— С ваше разрешение, сър?

— Защо не? — каза Грахус със спокоен тон. — Засега ще помисля как най-добре да използвам твоята енергичност. Например за подобряване на санитарните условия.

Тави едва се сдържа да не се намръщи на трибуна, но усети как бузата му потрепва от нервен тик. Той отдаде чест и тръгна с Магнус.

— Какво за тези мерителни чаши? — промърмори Магнус, когато малко се отдалечиха.

Тави вдигна вежди.

— Знаеше ли за това?

— Често срещано е трибунът по снабдяването да се облажва от своя легион — каза Магнус. — Но обикновено прикриват по-добре следите си. Грахус не е достатъчно хитър за това.

Минаха покрай добре подредени редици палатки. За седмицата, откакто бяха пристигнали, рибките поне се бяха научили да ги издигат правилно. Тави навъсено погледна Магнус.

— Капитанът знае ли?

— Естествено.

— Тогава защо не прави нищо по въпроса? — попита Тави.

— Защото Грахус може да е мошеник, но е и много опитен офицер по снабдяването. Имаме нужда от него. Ако капитанът започне официално разследване, това би опозорило Грахус, би погребало кариерата му и щеше да сложи край на престоя му в легионите — заради няколко дрънкулки и нови ботуши.

Тави направи гримаса.

— Значи затова капитанът гледа на всичко това през пръсти.

— Той не е легат, Тави. Той е войник. Неговата задача е да създаде и поддържа легиона в боеспособно състояние. Ако за това ще му се наложи да си затвори очи за безразсъдството на някои от своите офицери, той е готов да плати тази цена.

— Дори ако това означава орязани дажби за легиона?

Магнус се усмихна.

— Но те не получават орязани дажби, подтрибун. Чашите бяха сменени, проблемът е отстранен.

— Първото копие — въздъхна Тави. — Капитанът го е изпратил при мен.

— Нищо подобно не е правил — усмихна се още по-широко Магнус. — Въпреки че може би съм разбрал погрешно някои от коментарите, които направи, и за по-добро разбиране споделих мислите си с Валиар Маркус.

Тави изсумтя и се замисли за момент.

— Това е било тест — каза накрая. — Искал е да види как ще реагирам на това.

— Мнозина биха поели по пътя на шантажа, за да получат дял от печалбата — отговори Магнус. — Сега капитанът знае, че си честен. Поривите на алчност на Грахус са отстранени. Легионерите получават пълна дажба, а легионът все още си има своя трибун по снабдяването. Всички печелят.

— Освен мен — въздъхна Тави. — След днес Грахус ще ме вкара за месец на колене в тоалетните.

— Добре дошъл в легионите — съгласи се Магнус. — Предлагам ти да го приемеш като полезен опит.

Тави се намръщи.

Те излязоха през западната порта и получиха уставни поздрави от две рибки, които стояха на пост в кафяви туники и тренираха с оръжията си.

На няколкостотин метра от портата имаше широко поле, където фуриите бяха създали идеално равна плоскост. Широк овал на каменен път окръжаваше полето — на практика си беше тракт, изграден по същия начин като пътищата по цялата територия на Империята.

Четири пълни кохорти новобранци бяха на пътя и се опитваха да проведат марш на скок, без да развалят строя. При правилно използване на фуриите, вградени в пътищата на Империята, те позволяваха на пътника да се придвижва бегом в продължение на няколко часа, като влага усилия почти като при ходене.

Новобранците в по-голямата си част не използваха правилно тези особености на пътя и вместо да се придвижват в спретнати редици, строят им приличаше по-скоро на комета — плътно ядро отпред, последвано от изоставащи, които се движеха все по-бавно и все повече и повече изоставаха и се уморяваха.

В центъра на полето центуриони обучаваха част от новобранците как да ползват оръжието си, докато останалите тренираха с истински стоманени щитове на легионери, усвоявайки основите на магията на метала, с чиято помощ можеха да увеличат здравината на щитовете си и способността им да отразяват удари — безусловно тези способности щяха да са им от полза и за останалата част от снаряжението.

В същото време инструктори показваха на останалите новобранци, които бяха разположени около тях, как правилно да носят и да се грижат за бронята и оръжията си, както и ги запознаваха с многото други аспекти от живота в легиона.

Тави и Магнус изчакаха кометоподобната кохорта рибки да измарширува по тренировъчния път и го прекосиха по пътя към дървената наблюдателна площадка в центъра на полето.

Участъците земя около нея бяха оградени и оборудвани с източници на вода за жадни новобранци, както и изолирани помещения за онези, които са се преуморили или подобно на Тави, са си осигурили личен урок с оръжеен инструктор.

Капитан Сирил стоеше на наблюдателната платформа, а слънцето блестеше по бронята и плешивата му глава. Беше облегнат на ограждението и си говореше тихо с трибун Кадиус Адриан, нисък строен мъж в лека броня и камуфлажна униформа на разузнавач.

Адриан сочеше към бягащите новобранци в далечния участък на пистата и шепнеше нещо на капитана. После посочи групата рибки, оковани в огромни тренировъчни доспехи. Сирил кимна, после обърна поглед към застаналите под платформата Тави и Магнус.

Кадиус Адриан проследи погледа на капитана, поздрави ги и пъргаво се плъзна по стълбата от платформата към земята. Долу водачът на разузнавачите в легиона безмълвно кимна на Тави и Магнус в отговор на техния поздрав и се отдалечи.

— Доведох го, сър — каза Магнус. — И всичко беше точно както ви казах.

Капитан Сирил имаше масивно, неподвижно лице, загоряло от постоянното стоене на полето и дори лека усмивка покриваше чертите му с мрежа от бръчки.

— Кажете му да се качи.

Тави се отправи към стълбата, а Магнус докосна ръката му.

— Момче — промърмори той едва чуто. — Помни дълга си. Но не преигравай.

Тави се намръщи, кимна на Магнус и започна да се качва нагоре, за да се присъедини към капитана. Стигна до платформата, оказа се в центъра на вниманието и поздрави капитана.

— Свободно — каза капитанът, привика го с ръка и се обърна към полето.

Тави приближи и застана до него. Никой от тях не каза нито дума и Тави изчака капитанът да наруши мълчанието.

— Малко подтрибуни се осмеляват да се държат така с началниците си — започна най-накрая Сирил. — За това се иска доста смелост.

— Не мисля, сър — отвърна Тави. — В крайна сметка бях наясно, че той няма да може наистина да се изправи срещу мен, без при това да се разкрие.

Сирил се подсмихна.

— Той би могъл да намери заобиколни пътища. Може и да не успее да навреди на кариерата ти, но да направи ежедневната ти работа непоносима — съвсем лесно.

— Да — съгласи се Тави.

Сирил отново се усмихна.

— О, стоик, разбирам.

— Мен работата не ме плаши, сър. Ще отмине.

— Съвсем вярно — капитанът хвърли любопитен поглед към Тави.

— Прегледах информацията за теб — каза той. — Не си много успешен в призоваването.

Изблик на раздразнение, примесено с болка, стисна гърдите на Тави.

— Едва започвам да усвоявам основите на легиона — каза Тави, което си беше истина, отразена във фалшивите документи, предоставени от курсорите — и работата с метал. Справям се с меча. Не колкото най-добрите, но мога да се защитя.

Капитанът кимна.

— Понякога хората крият своите таланти по някаква причина. Един не иска отговорност. Друг не иска да се откроява. Трети се страхува да не издаде незаконния си произход, показвайки сериозни постижения. Като твоя приятел, Максимус.

Тави сдържано се усмихна:

— Аз не съм от тези, капитане.

Сирил изучава Тави известно време, след което бавно кимна.

— При мен няма такива таланти. Жалко — каза той и се обърна към полето. — Надявах се да събера още няколко рицари.

Тави изненадано вдигна вежди.

— Рицари? Нима нямаме пълен комплект, сър?

Сирил сви рамене и бронята му изскърца.

— Рицари имаме, но знаеш колко ценен може да бъде такъв талант. Всеки Върховен лорд в Империята се опитва да си осигури колкото се може повече рицари, независимо дали ще ги изпроси, купи, вземе назаем или открадне. Особено като се имат предвид последните събития. Нашите рицари в по-голямата си част са, ъъъ… как да го кажа…

— Рибки, сър? — предложи Тави. — Начинаещи рицари?

Капитанът изсумтя.

— Не е далеч от истината. Макар че бих казал — млади и недодялани. Имаме само един истински рицар на огъня и в момента му лекуват изгарянията.

Сирил поклати глава.

— Около дузина призователи на земя и дърво дават нелоши надежди, но все още трябва много да работят и да работят и те очевидно няма да са ни достатъчни. Изобщо нямаме рицари на метал. А останалите шестдесет са рицари Аери.

Веждите на Тави плъзнаха нагоре.

— Всеки легион би направил всичко, за да притежава толкова много рицари Аери, сър.

— Да — въздъхна Сирил, — само да можеха да летят.

— Не могат да летят? — подскочи Тави. — Винаги съм смятал, че ако си един от тях, то способността за летене е нещо, което се подразбира от само себе си.

— Е, повечето могат да се издигнат във въздуха. Но да действат като едно цяло за тях е проблем. Ако трибун Фантус и младият Антилус не предотвратяваха сблъсъците, а лейди Антилус и синът й не помагаха, вече щяхме да имаме няколко смъртни случая.

Тави се намръщи, след което каза.

— Може би Максимус може да им помогне? В тяхното обучение, имам предвид.

Капитанът изпръхтя насмешливо.

— Това би било грешка. А и имам нужда от него там, където е сега. Но дори да го направя, не бих му позволил да е близо до рицарите-рибки. Виждал ли си го как лети?

Тави се намръщи за момент и се опита да си спомни.

— Не, сър.

— Той не толкова лети, колкото прави високи скокове. Ако има късмет, дори се приземява на крака. А ако не, то на някого върху главата. Веднъж трябваше да го вадим от блато. Дори не мога да изброя колко пъти си е чупил краката.

Тави се намръщи.

— Това… не прилича на Макс, сър.

— Мисля, че той не обича да говори за това. Никога и през ум не ми е минавало, че ще спре да опитва. Но после го видях как се пробва да лети тук. Проклятие, това е направо позор. Но понякога и това се случва.

— Да, сър — отговори Тави, без да знае какво друго да каже.

— Сципио — продължи капитанът. — Все още не съм приел клетвата ти.

— Не, сър. Мислех, че за това ме викате.

— Така е — каза Сирил и присви очи. — Не съм глупак, младежо. Мнозина са тук по някаква своя лична причина. А някои и по нечии чужди лични причини.

Тави премести поглед към тренировъчното поле, без да каже и дума, защото не знаеше какво да каже.

— Ще те попитам само едно: можеш ли да се закълнеш във вярност към този легион, към тези хора, без съмнения или въпроси?

— Сър… — започна Тави.

— Това е важно — каза капитанът. — Всички трябва да знаем, че можем да разчитаме един на друг. Само тогава можем да служим на короната и Империята, въпреки трудностите и опасностите. Че няма да изоставим своя брат и без колебание ще дадем живота си един за друг. Иначе това не е легион. А просто тълпа от въоръжени хора.

Той погледна Тави и каза:

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да се закълнеш, млади човече?

Тави вдигна глава и срещна погледа на Сирил.

— Тук съм, за да служа на короната, сър. Да.

— Значи получих клетвата ти?

— Да.

Капитанът за момент погледна Тави, после рязко кимна и му протегна ръка. Тави примигна и стисна ръката на Сирил.

— Работя с моите хора твърдо, подтрибун. Но мисля, че с теб ще се разбираме. Можеш да си вървиш.

Тави отдаде чест на капитана, а той му отвърна. После се обърна към стълбите, но спря, когато отдолу се разнесе силна глъч.

Видя малка тълпа новобранци в кафяви туники, които се носеха към лазарета, носейки ранен мъж. По тревата след тях оставаше кървава следа.

— Помогнете! — закрещя един от тях, гласът му звучеше панически. — Лечител!

Те приближиха и Тави видя море от кръв, бледа плът и напоена с кръв тъкан, притисната към гърлото на отпуснат мъж, чиято кожа беше придобила сивкав оттенък.

Лекарят се появи от една от големите палатки и Тави видя мярналото се за миг тревожно изражение на лицето му. Онзи веднага започна да раздава заповеди.

Новобранците се разделиха, пропускайки лекаря да се приближи и главата на ранения мъж се килна на една страна към Тави, очите му бяха изцъклени и невиждащи.

Сърцето на Тави спря да бие.

Това беше Макс.