Фурията на курсора

Глава 2

Амара не беше виждала графа на Калдерон от няколко месеца. Слизайки в долината към крепостта на Бърнард, придружена от рицарите Аери, тя почувства тръпка на вълнение в стомаха си.

За нейна изненада Харисън забележимо беше нараснал, въпреки че от последното й посещение бяха минали едва няколко седмици. Това, което започна като палатково селище от алеранската страна на крепостните стени, беше прераснало в куп от по-надеждни дървени къщи и тя можеше да види, че Бърнард е успял да намери пари, за да наеме достатъчно призователи на земя, които бяха започнали да строят каменни сгради, по-подходящи за отбрана от смъртоносните фурии, срещащи се по тези места.

Още по-невероятно постижение беше това, което се случваше от външната страна на стените на крепостта. Пред погледа й се простираше открит пазар, състоящ се от множество палатки, покрай които се движеха стотици хора, правейки сделки, сякаш нищо не се е случвало. Но дори не това беше толкова необикновено. Удивително беше това, че повечето хора на пазара бяха марати.

Бледоликите варвари и техните животни бяха малко, но се явяваха рядка и в същото време много сериозна заплаха от гледна точка на алеранската история — бяха изминали само двадесет години, откакто нахлуващите орди бяха разбити от Легиона на короната, който все още се опитваше да се възстанови от тежките загуби, понесени в предишни кампании. Хиляди легионери, техните придружители и холтъри от долината бяха загинали в един ден, включително принцепс Гай Септимус и почти всичките му оръженосци, с изключение на сър Майлс, сега капитан на възстановения Легион на короната.

Това беше една от най-тежките загуби на Алера и въпреки че Първият лорд и неговият легион бяха унищожили всички марати в долината, това не можеше да съживи неговия син и наследник. Загинаха алеранци. Загина бъдещият Първи лорд. Омразата между алеранците и техните съседи-варвари беше стигнала нови висини.

Но въпреки всичко имаше търговци и купувачи, които не се гнусяха от сделки с марати, както е във всеки друг град в Империята. Множество коне пасяха мързеливо в равнината, водеща към територията на маратите, Амара виждаше и няколко десетки огромни гарганта, които правеха същото. Около дузина вълци обикаляха безцелно под сутрешното слънце на половин миля от тях, по създадени от лошото време каменни късове. Клановете на Конете и на Гаргантите, по-многобройни от всеки друг маратски клан, бяха съюзници на алеранците, по-точно — съюзници на Бърнард, графа на Калдерон, така че присъствието им беше напълно обяснимо. В същото време кланът на Вълците винаги е бил най-жесток и кръвожаден спрямо алеранците и безусловно се считаше за враг.

Съдейки по всичко, времената се променяха към по-добро и Амара почувства прилив на гордост от факта, че Бърнард е един от онези, породили тези промени.

Опита се да бъде спокойна и отпусната, но въпреки усилията изпревари собствения си ескорт с няколкостотин ярда. Караулът на портата й се усмихна и махна с ръка, пропускайки я преди още да си каже името. Годините посещения при графа на Калдерон я правеха лесно разпознаваема за повечето редовни легионери, а за ветераните от центурията на Джиралди — още повече. Броят им едва достигаше шестдесет и те бяха единствената центурия в историята на провинцията, чиито легионери бяха два пъти награждавани с Ордена на лъва за доблест. Тези червени ленти те шеговито пришиваха на панталона на униформата си с престорената небрежност, с която всеки друг легионер се отнасяше към екипировката си.

Амара се втурна в двора, призовавайки своята фурия Сирус да я спусне на земята и с неволно изящество премина в бяг през двора и нагоре по стълбите, които водеха към покоите на графа. Тя бързаше, прескачайки стъпалата, знаейки, че изглежда като закопняло за обятията на любимия си момиче, но вече не можеше да се сдържа.

Още преди да стигне до върха на стълбите, вратата пред нея се отвори и Бърнард се появи на прага. Той беше едър, широкоплещест и силен мъж, тъмните му брада и коса, късо подстригани според обичая на легиона, бяха преждевременно прошарени. На мъжественото му загоряло лице се появи усмивка и той вдигна с ръце Амара толкова леко, сякаш тежи не повече от новородено агне. Тя обви ръце около врата му, притисна лице към него и нежно вдиша аромата му — на кожа, прясно окосено сено и дървесен дим.

Той веднага я внесе в скромния си кабинет, а тя мимоходом затръшна с крак вратата.

Щом останаха сами, тя обхвана лицето му с ръце и го целуна бавно, сластно, продължително. Той отвърна на целувката с все по-нарастваща жар, спря само, за да прошепне:

— Сигурна ли си, че това е най-добрият начин да запазим брака си в тайна?

Амара го погледна усмихната, после се притисна към него и започна да го хапе по шията.

— Коя семейна двойка — прошепна тя, докато пръстите й вече започваха да разкопчават копчетата на туниката му — прави така?

От гърлото му излезе ръмжене и тя почувства как той я премества, за да я държи с една ръка, а втората започва да плъзга по бедрото й.

— Но сега никой не ни гледа.

— Предпочитам да мисля за дребните неща — отговори тя, докато устните й се плъзгаха по кожата му, а дишането й стана накъсано. — Много по-безопасно е.

Ръмженето на съпруга й прерасна в рев и той рязко се обърна с нея и я сложи на ръба на дъбовата маса. Чу се рязък звук от стържене на метал в метал, когато извади ножа от колана си и го остави на масата, недалеч от нея. Тя запротестира:

— Бърнард, само не…

Внезапната му гореща целувка я накара да замълчи. Той свали тежкото й кожено яке и с една ръка издърпа бельото й нагоре, принуждавайки тялото й да се извие в дъга към устата му, опитвайки се да пробие тънката коприна на блузата. Зъбите му леко докоснаха зърната на гърдите й, остра и сладка агония я прониза, изведнъж адска жега пробяга по тялото й, отнемайки способността й да каже каквото й да е освен нисък, отчаян стон.

Тя се изви, бедрата й се задвижиха срещу неговите, в същото време той взе ножа и с бързи точни движения сряза кожените връзки, които вървяха по външната част на бричовете й. Без изобщо да възрази, тя започна да го забързва с помощта на ръце, тяло, уста, и усещайки все повече докосването на голата му кожа, започна да разкъсва дрехите му.

Очите й срещнаха неговите и както винаги, Амара беше смаяна от дълбочината на желанието в тях, че този мъж, нейният таен съпруг, наистина я желае безумно. В началото тя почти не вярваше на чувствата, които четеше по лицето му, но дори сега тези чувства оставаха свежи и нови. Освен това нейната ответна страст надхвърляше всичко, което някога се беше надявала да изпита. Амара много я възбуждаше това, че той може да я иска толкова искрено, толкова отчаяно. Този човек. Нейният съпруг, нейният любовник.

Той караше Амара да се чувства красива.

Той я целуваше, ръцете и устата му пърхаха над нея и тя помисли, че ще полудее. Тихо изпъшка, отдавайки се напълно на желанията си, и той я взе направо на масата, той, неговата сила, неговата миризма, неговите докосвания — всичко това се смеси в болезнено удоволствие, което, изглеждаше, че няма да преживее. Желанието й да усеща и докосва изтласка всички други мисли от главата й. Нищо нямаше значение, стига да можеше да изпитва, да чува, да чувства, да вдишва, и тя го притисна към себе си с всички сили.

Малко по-късно тя лежеше с него в широкото му легло, обхванала го с ръце и крака. Не помнеше кога точно я беше пренесъл в стаята си, но ъгълът, под който проникващата през високия тесен прозорец слънчева светлина падаше върху стената, предвещаваше скорошно настъпване на сумрака. На себе си нямаше нищо освен сребърната верижка на врата и тежкия пръстен на Бърнард със зелен камък, окачен на нея. Той я прегръщаше с една ръка, а тялото му беше отпуснато.

Амара лежеше, сънена и удовлетворена, и мързеливо галеше възлестите мускули на загорелите ръце на любимия. Беше виждала как Бърнард небрежно вдига тежести, които дори за гаргант нямаше да са леки, с помощта на силата, която му даваха земните фурии, и затова за нея беше още по-удивително, че толкова силен мъж в същото време може да бъде и необичайно нежен.

— Липсваше ми, милейди — прошепна той и в гласа му бълбукаше лениво удовлетворение.

— И ти на мен, милорд.

— С нетърпение чаках твоето пристигане.

Амара палаво се засмя:

— Ако зависеше от желанията ти, щяхме постоянно да сме тук.

— Глупости — отвърна той, но се усмихна както обикновено. — Ще се затъжа за племенника си.

— Ето кого чакаш с нетърпение — прошепна тя. После махна ръката си. — Не това.

Клепачите на съпруга й трепнаха и той заплашително прошепна: — Не си прави грешни изводи. Ммммм. Нямам никакви възражения срещу това. Нито едно.

Той усети как тя докосва с буза гърдите му и се усмихва.

— Тогава мисля, че всичко е наред.

Бърнард се засмя меко и непринудено. Леко я притисна с ръка и целуна косата й.

— Обичам те.

— И аз теб.

Той замря за момент и Амара усети възникналото напрежение. Знаеше, че Бърнард иска да я пита нещо, но не беше сигурен дали си заслужава. Ръката му се плъзна по корема й, решително, но нежно.

Знаеше също, че той не може да усети белезите й, но въпреки това трепна. Опита се да остане отпусната и спокойна и покри ръката му със своята.

— Все още не — каза на глас. — Бърнард…

— Мълчи, скъпа — каза той, гласът му беше и силен, и сънен, и уверен. — Ще продължим да опитваме.

— Но… — въздъхна тя. — Две години, Бърнард.

— Две години една нощ тук, една нощ там — каза той. — Най-накрая имаме време да бъдем заедно в Церес — ръцете му се плъзнаха по кожата й и Амара потръпна. — Седмици.

— Но, любими. Ако не мога да ти даря дете… твоите задължения като граф са да предадеш силата на своя дар на децата си. Това е твой дълг пред Империята.

— Аз съм дал своята част от дълга си към Империята — каза Бърнард и тонът му не търпеше възражения. — И дори повече. И ще дам на короната надарени наследници. От теб, Амара. Или изобщо няма да дам.

— Но… — започна Амара.

Той я погледна в очите и прошепна:

— Искаш да ме оставиш ли, милейди?

Тя преглътна и поклати глава, без дори да се опитва да говори.

— Тогава стига за това — каза Бърнард и я целуна още по-настойчиво. Амара почувства как протестите и тревогите й се разтварят в нова вълна от топлина.

Гласът на Бърнард отново премина в ръмжене.

— Как мислиш, премахнахме ли всички подозрения по повод тази официална визита, милейди?

Тя се засмя с нисък, гърлен смях.

— Не съм сигурна.

Той изпусна още един нисък звук и притисна цялото си тяло към нея. Ръката му се плъзна и сега дойде ред на Амара да трепери от удоволствие.

— И все пак е по-добре да не рискуваме — промърмори той — и да се върнем към задълженията си.

— О — прошепна тя, — непременно.

Вече късно в студената нощ Амара усети напрежението на Бърнард и се изправи в леглото. Гърбът му беше напрегнат. Сънят се опита да я обори, но тя го прогони, изплъзвайки се от прегръдката му.

— Какво става? — прошепна тя.

— Заслушай се — промърмори Бърнард.

Амара се намръщи и се подчини. Поривите на вятъра безредно налитаха на каменните стени на покоите на Бърнард. Но като че ли към звука на вятъра се долавяха и някакви нечленоразделни писъци и стенания.

— Фурии на бурята?

Бърнард изсумтя, спусна крака от леглото и стана.

— Може би по-лошо. Светлина.

Лампата на масата откликна на гласа му с мека златиста светлина, която позволи на Амара да гледа как Бърнард се облича с резки, припрени движения.

Тя седна, притиснала чаршафа към себе си.

— Бърнард?

— Просто трябва да се уверя, че са се погрижили за всичко — каза Бърнард. — Не ставай. Това няма да отнеме много време.

Той й се усмихна, после прекоси стаята и отвори вратата. Амара чу как вятърът се опитва да я хлопне, а далечният звук на бурята нарасна до оглушителен вой, докато той не затвори вратата зад себе си.

Амара се намръщи и стана. Посегна към лятната си екипировка, после видя срязаните връзки и въздъхна. След това облече една от ризите на графа на Калдерон и се наметна отгоре с плаща. Беше толкова голям, че тя можеше да се завие няколко пъти с него, а на дължина едва прикриваше коленете й. Тя за миг затвори очи и вдиша пропилата се в тъканта миризма на съпруга й, после отвори вратата и тръгна след него.

Вятърът я блъсна като с юмрук, студен влажен вятър, наситен с мъгла. Тя се намръщи и призова фурията си Сирус, за да я предпази от него и дъжда.

Задържа се на върха на стълбите, за да огледа околностите на крепостта. Магическите лампи мигаха, пробивайки бурята, но вятърът и потоците студен дъжд позволяваха на светлината да прониква едва на разстояние протегната ръка. Амара смътно виждаше хората, които бързаха през сенките, породени от гръмотевичната буря, и стражите, стоящи по стените на Харисън в доспехи и мокри плащове. Активността в казармата, където бяха настанени рицарите, се засили при появата на Бърнард, хора изскачаха от тях и бързаха към стените.

Амара се намръщи и отново призова Сирус. С плавен порив на вятъра фурията я повдигна и постави върху тежкия каменен покрив на сградата, което й позволи да погледне отвъд крепостните стени и да разгледа равнината зад тях.

Фурии на бурята дебнеха там, на равното, което бележеше началото на територията на маратите, като огромни хищници пред скок. Образуваха гигантски, кипящ казан от мълнии и облаци. Светлината, излъчваща се от него, осветяваше територията по-ярко, отколкото пълната луна. Бледи, светещи създания се мятаха сред проблясъците на мълнии и кълбяща се мъгла — ветрогони, необуздани, смъртоносни фурии — спътници на най-силните бури.

Внезапно проблесна мълния, толкова ярка, че болезнено прониза очите, и Амара видя как огънят покрива земята с непрекъсната завеса, издухвайки с взрив камъни и парчета земя с такива размери, че тя можеше да ги види от разстояние няколко мили. В същия момент въртящи се стълбове огън изскочиха от урагана и достигнаха земята, превръщайки се в няколко тъмни виещи фунии, които разрушаваха почва и камъни, превръщайки ги мигновено в облаци прах.

Тя никога не беше виждала ураган с такава груба, първобитна сила, и това направо я ужаси — впрочем, не чак толкова силно, колкото втурналото се към стените на Харисън торнадо, изпускащо мълнии и пищящо като нещо, което изпитва непоносими мъки. Още повече писъци, макар и с по-малка сила, идваха от страната, където ветрогоните се бяха откъснали от облаците, носейки със себе си смъртоносни вихри.

Забиха тежките железни камбани за тревога. Крепостните порти се отвориха и около две дузини алеранци и може би двойно повече марати изтичаха през тях, търсейки убежище от бурята. Зад гърба й се чу звънът на други камбани, предупреждаващи хората в бедняшките квартали за необходимостта да побързат към каменните убежища вътре в крепостта.

Сирус прошепна предупреждение в ухото й и Амара се обърна да потърси най-близкия ветрогон, пикиращ към хората на портата. Блясък на светкавица освети Бърнард, големият боен лък в ръцете му се изви, за да посрещне дивата атака на фуриите. Върхът на стрелата проблесна, тежкият лък запя и стрелата сякаш просто изчезна, толкова бързо оръжието я изпрати в полет.

На Амара й секна дъха, стоманата беше напълно безполезна срещу ветрогоните, нито една стрела в Империята не можеше да убие някое от тези създания. Но ветрогонът изпищя агонизиращо и се метна встрани. На светещото му тяло ясно се виждаше рана.

Още повече ветрогони се втурнаха надолу, но Бърнард спокойно стоеше на стената и изпращаше стрелите с искрящи върхове една след друга, докато рицарите под негово командване се съсредоточиха над предстоящия ураган.

Рицарите Аери на Харисън, също толкова силни призователи като Амара, и онези, които я придружиха до тук, се подредиха по дължината на стената, като си крещяха през безумния, яростен вой на вятъра. Всеки от тях концентрира цялото си внимание и усилия върху приближаващите торнада и изведнъж всички изкрещяха едновременно. Амара почувства промяната на налягането на въздуха в мига, когато фуриите на рицарите се втурнаха напред по тяхна команда, а най-близкото торнадо рязко потрепери, поколеба се и се превърна в тъмен, неясен облак, който започна да се топи и почти изчезна.

Още повече ветрогони яростно се втурнаха към рицарите, но Бърнард не им позволи да се приближат, като безгрешно пращаше стрела след стрела в светещите им тела, още щом се опитваха да атакуват. Рицарите съсредоточиха усилия върху следващото торнадо, после върху друго. Всяко торнадо беше разпръснато. Само веднъж последното торнадо направи опит да атакува стената, но бе разрушено още в подстъпите й.

Бурята продължаваше да гърми над главите им, мълнии святкаха, но вече не толкова яростно и напористо. Започна да вали, а тътенът на гръмотевиците се смени с недоволни трясъци.

Амара насочи вниманието си към стените, от които няколко рицари Аери се спускаха и се насочваха към казармите. Тя мимоходом забеляза, че хората дори не си бяха направили труда да сложат броните си. Един от тях беше на практика гол, само с увит около кръста му легионерски плащ. Нейният собствен ескорт изглеждаха леко втрещени, но ироничните коментари и безгрижните шеги на рицарите от Харисън ги съживиха.

Амара поклати глава и слезе по стълбите, връщайки се в стаята на Бърнард. Хвърли още дърва в огъня, разрови жарта и озадачи фурията, като й каза да даде повече топлина и светлина. Бърнард се върна след няколко минути с лъка в ръка. Той свали тетивата, избърса лъка с парцал и го постави в ъгъла.

— Нали ти казах — каза той с весела нотка в гласа, — не трябваше да ставаш от леглото.

— Такива неща тук нормални ли са? — попита тя.

— В последно време — каза той и леко се намръщи. Беше мокър, затова сложи дрехите си да се сушат на огъня.

— Макар че напоследък налитат от изток. Което е необичайно. Повечето гръмотевични фурии започват своя път от стария Гарадос. И не помня да е имало толкова много по това време на годината.

Амара се намръщи и погледна към недружелюбната древна планина.

— Твоите поданици в опасност ли са?

— Не бих стоял тук бездействащ, ако беше така — отговори Бърнард. — Докато бурите не спрат, ветрогоните няма да изчезнат. Всички отдавна сме се примирили с този факт.

— Разбирам — каза Амара. — Какви стрели използва срещу ветрогоните?

— С накрайници, покрити с кристали сол.

Солта беше пагубна за фуриите на въздуха и им причиняваше сериозни неудобства.

— Умно — каза Амара, — и ефективно.

— Идеята е на Тави — отговори Бърнард. — Той предложи този метод преди няколко години. Но едва тази година имах причини да го използвам.

Той се усмихна.

— Челюстта му ще падне, когато разбере.

— Липсва ти — отбеляза Амара.

Той кимна.

— Има добро сърце. Той е този, когото бих могъл да назова свой син. Засега.

Тя можеше да възрази, но не го направи.

— Засега — отвърна с неутрален тон.

— Очаквам с нетърпение пътуването до Церес — каза Бърнард, — от сто години не съм разговарял с Исана. Това е много необичайно за мен. Но мисля, че по време на пътуването ще имаме време за това.

Амара не каза нищо и припукването на огъня озвучи появилото се между тях напрежение.

Бърнард се намръщи.

— Любима?

Амара затаи дъх, обърна се към него и внимателно го погледна.

— Тя отказа на Първия лорд, когато той й предложи да я докара с помощта на неговите рицари Аери. Учтиво, разбира се — Амара въздъхна. — Хората на Акватайн вече я закараха в конклава на Дианическата лига.

Бърнард се намръщи, но очите му трепнаха и той заби поглед в огъня.

— Разбирам.

— Във всеки случай не мисля, че би се радвала на моята компания — тихо каза Амара. — Тя и аз… Ами…

— Знам — отвърна Бърнард и пред погледа на Амара съпругът й внезапно се състари. — Знам.

Амара поклати глава:

— Все още не мога да схвана защо толкова мрази Гай. Доколкото разбирам, тук има нещо лично.

— О — каза Бърнард, — така е.

Докосна гърдите му с пръсти:

— Какво?

Той поклати глава.

— Не знам много повече от теб. Откакто Алия умря…

— Алия?

— По-малката ни сестра — каза Бърнард.

— Тя и Исана бяха много близки. Аз бях на своя първи поход с легиона на Рива. Държахме пътя към Шилдвал, където заедно със силите на Фригия воювахме срещу ледените хора. Родителите ни бяха починали няколко години преди това и когато Исана отиде да помага в лагерите на легионите, Алия тръгна с нея.

— Къде? — попита Амара.

Бърнард посочи към западната стена на стаята, където висеше карта с цялата долина на Калдерон.

— Ето тук. Те бяха тук по време на Първата битка за Калдерон.

Амара рязко издиша.

— Какво стана?

Бърнард поклати глава и погледът му стана още по-уморен.

— Алия и Исана едва успели да напуснат лагера, преди да бъде унищожен. По думите на Исана ордите на маратите нападнали легиона изненадващо. Но те пожертвали живота си, за да дадат шанс на местните да се скрият. Без лечители. Без убежища. Без никакво време да размислят. Алия започнала да ражда и Исана трябвало да направи избор между Алия и нейното бебе.

— Тави — каза Амара.

— Тави.

Бърнард пристъпи до Амара и я прегърна. Тя се отпусна в него.

— Мисля, че Исана обвинява Първия лорд за смъртта на Алия. Което не е много логично…

— Но е разбираемо — промърмори Амара. — Особено, ако се чувства виновна за смъртта на сестра си.

Бърнард изсумтя и вдигна вежди.

— Никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Мисля, че не си далеч от истината. Исана винаги обвинява себе си за нещата, които не е могла да предотврати. И това също не е много логично.

Той притисна Амара към себе си. Огънят даваше топлина и умората бавно надделя над нея — тялото й постепенно натежа.

Бърнард я вдигна на ръце.

— И двамата трябва да спим повече.

Тя въздъхна и положи глава на гърдите му. Съпругът й я отнесе до леглото, свали й дрехите, които тя беше успяла да облече, преди да изтича под дъжда, и легна до нея. Прегърна я много нежно, а тя го обгърна с ръка и бързо се унесе.

Въпреки това, дори заспивайки, тя не спираше да мисли за разразилия се ураган. Инстинктите й подсказваха, че той не беше естествен. Опасяваше се, че както и преди няколко години, бурята е била създадена от враговете на Империята, за да отслаби Алера. Предвид последните събития, Империята сега беше особено уязвима.

Тя въздъхна и се притисна към съпруга си. Тих глас дълбоко в нея й нашепваше, че трябва да се възползва от всеки миг на спокойствие и тишина, които има, защото скоро тези мигове щяха да се превърнат само в спомен.