Фурията на курсора

Глава 36

Звукът на целеустремени стъпки приближи и в момента, в който платнището на входа на палатката беше отметнато настрана, Тави вече държеше меча си наполовина изваден от ножницата.

— Леле — каза Ерен и вдигна отворени длани. Загорелият светлокос дребен курсор изглеждаше по-скоро доволен, отколкото уплашен, осветен от мрачната обедна светлина. — Предавам се, капитан Сципио.

Тави премигна няколко пъти, огледа се с размътен поглед, след което прибра меча си.

— И правилно. Извинявай.

Ерен спусна плата на палатката и отново я потопи в мрак.

Тави въздъхна.

— На сандъка, вляво от теб.

— О-о — каза Ерен. — Извинявай. Забравих. Светлина — малката магическа лампа на сандъка примигна и се съживи.

— Не си забравил — каза Тави с половин усмивка. — Искаше да провериш дали са ми се появили собствени призователски способности. Не.

Ерен прие невинен вид.

— Едва те познах с толкова къса прическа.

— И аз едва те познах с този тен — отговори Тави. — Съжалявам, че не можахме да поговорим по-рано, но…

— Ти работиш — каза Ерен. — Разбирам.

Тави спеше с панталона и ботушите. Той стана, наметна туниката си и се обърна да поздрави Ерен с груба прегръдка.

— Радвам се да те видя — каза Тави.

— Както и аз — отвърна Ерен. Отстъпи назад и изгледа подозрително Тави от горе на долу.

— Врани, станал си по-висок. Предполагаше се, че ще спреш да растеш след двадесет или повече години, това… — той тръсна глава. — Еха. Сципио, в Академията бяхме с един ръст. Вече си висок колкото Макс.

— Предполагам, че наваксвам загубеното — каза Тави. — Как си?

— Радвам се, че се отървах от островите — отговори Ерен.

Той се намръщи и се огледа.

— Макар че бих предпочел да се върна с по-добри новини. И да ги докладвам на някой друг.

— Говори ли със затворниците?

Ерен кимна.

— Те сътрудничиха. Напълно съм сигурен, че убитият е бил агент на Калар и е бил мозъкът на операцията. Останалите са били, ами-и… Винаги има тъмни дела, в които участват легионери.

— Особено нарушаващи дисциплината.

— Особено нарушаващи дисциплината ветерани — съгласи се Ерен.

— Отлично — каза Тави. — Освободи ги и ги изпрати обратно в техните центурии.

Ерен примигна.

— Какво?

— Това е цяло копие опитни легионери, Ерен. Имам нужда от тях.

— Но… капитане…

Тави улови погледа на курсора и тихо каза:

— Това е моето решение. Изпълнявай.

Ерен кимна.

— Добре — тихо отговори той. — Първото копие помоли да предам, че канимите в момента преодоляват втория ред колове и правят всичко възможно, за да скрият присъствието си. Той очаква те да са тук след около час.

Тави се намръщи.

— Казах му да ме събуди, когато стигнат до първата линия колове.

— Той каза, че за разлика от него, ти трябва да използваш всяка възможност да поспиш в следващите ден или два. Трибун Антилус се съгласи.

Тави отново се намръщи. Макс, разбира се, с помощта на своите фурии можеше да издържи без сън в продължение на няколко дни.

Най-хубавото беше, че и Валиар Маркус също притежаваше това умение, но Тави го нямаше. И въпреки че през последните две-три години му трябваха много по-малко време за сън или почивка, той нямаше представа колко дълго може да разчита на тази съмнителна своя издръжливост.

Макс и Първото копие може би бяха постъпили правилно, позволявайки му да почине колкото е възможно повече. Великите фурии знаеха колко много ще му трябват всичките му умствени сили днес.

— Добре — каза той тихо. — Ерен, знам, че не мога да ти давам заповеди, но…

Ерен вдигна вежди.

— Откога си станал толкова съвестен, сякаш законът те спира?

— Не се притеснявам за закона, освен ако не стане пречка по пътя.

Ерен изсумтя.

— Сякаш вчера бягахме от побойниците в двора на Академията, а днес — от армията на канимите — той страдалчески погледна Тави и въздъхна. — Добре. С теб съм.

Тави кимна.

— Благодаря ти.

Ерен кимна в отговор.

— Кажи на Магнус да ти даде куриерски кон — каза Тави — и броня. Искам да си наблизо. Може днес да ми потрябва пратеник и бих искал да е някой, на когото имам доверие.

— Разбира се — отговори Ерен.

— И още… — каза Тави намръщено. — Ако нещата тук тръгнат на зле, искам да си тръгнеш. И лично да съобщиш за това на Гай.

Ерен мълча почти минута. После тихо каза:

— Ти си курсор, Тави. Твое задължение е да тръгнеш самият ти, ако се стигне до това.

Тави прокара ръка по късата коса на главата си.

— Днес — каза той тихо, — аз съм легионер.

Тави стоеше на крепостната стена в южната част на града, на бойниците над портата.

Укрепленията не бяха толкова високи, колкото в крепостта на гарнизона в родната му долина Калдерон, не бяха монолитни, но всичко, което закостенелите алеранци наричаха крепостни стени, растеше от самите кости на земята и беше имунизирано срещу всяка атака, неподкрепена от масова употреба на фурии.

Разбира се, той нямаше представа дали ще могат да издържат на въздействието на онези странни сили, които канимските шамани притежаваха. Но държеше маска на спокойствие и увереност на лицето си, а устата му беше затворена.

Победата днес зависеше по-скоро от смелостта на хората му, отколкото от грубата им сила, и той не би си позволил да отслаби бойния им дух.

Въпреки че много се страхуваше от втори удар на пурпурна мълния, който можеше да се стовари точно там, където беше, той продължаваше да стои неподвижен, дишането му беше равно, а погледът му поне се надяваше да е напълно безразличен към приближаващите опасности.

Около него стояха ветерани от центурията на Първото копие. Братските центурии в състава на тяхната кохорта чакаха по цялата дължина на стената, готови да защитят или подкрепят другарите си.

В двора зад тях чакаха още две пълни кохорти, едната със смесен състав, а другата почти изцяло съставена от рибки, включително и тези, които служеха в центурията на Макс. Общо около хиляда легионери стояха в готовност, с оръжие и в брони.

Тави знаеше, че зад тях, разположени на ключови защитни позиции и готови да излязат в помощ на защитниците на портата, имаше още десет центурии, а зад тях, в началото на моста, още три хиляди.

Останалите бдяха на северната страна, докато кавалерията на върха на моста стоеше в готовност да отблъсне всяка атака на врага, която идва от неочаквани посоки.

Когато канимите дойдоха първото, което Тави видя, бяха враните.

Отначало той си помисли, че това е стълб черен дим, издигащ се от хълмовете на югозапад от града. Но вместо да се носи с вятъра, сянката се разрастваше, разширяваше се и се разтягаше в линия, докато накрая Тави видя, че през цялото това време е гледал врани, кръжащи над главите на канимите, като колело на обърната каруца.

Той очакваше да види самите каними миг по-късно, но мина почти четвърт час, а огромното ято врани продължаваше да расте.

Тави разбра. Беше подценил броя им. Четири или пет пъти, тъй като много птици паднаха, както той предполагаше, когато прелитаха над канимите.

Което означаваше, че това е най-грандиозното изтребление на врани, което някога е виждал, включително случилото се по време на клането при Втората битка за Калдерон.

Ропот премина нагоре и надолу по строя на легионерите. Тави чу, че никога досега не са виждали толкова много врани.

После чуха барабаните и екота на бойните рогове. Звукът на барабаните започна като слаб, едва чуващ се тътен, но бързо прерасна в далечен, равномерен, пулсиращ грохот.

Роговете тъжно се извисяваха през шума и това беше като да чуеш как вият някакви невъобразимо огромни вълци, носещи се през буря.

Тави почувства нарастващото безпокойство на хората зад гърба си, изразено в неудобно потропване на място, в тихо мърморене, в търкането на метал в метал, когато притеснените легионери проверяваха и препроверяваха оръжието и бронята си.

На полето под стените се появиха ездачи и пехота, които се движеха в посока към града — копиеносци и конници, които бяха наблюдавали канимите и ги бяха тормозили по пътя им насам. Те се събираха в групи, продължавайки да се оттеглят, и приближаваха града в изморен тръс след цял ден, а понякога и повече, в полето. Не всички от тях се завръщаха.

Някои без съмнение бяха паднали в битка. Други, най-мощните призователи на дърво от спомагателните войски и местните доброволци, бяха останали на бойното поле, криейки се от вражеската армия и наблюдавайки нейните движения, като нанасяха удари по фланговете и тила, използвайки тактиката „удари и бягай“.

Поне такъв беше планът. Тави добре знаеше колко бързо и смъртоносно реалността може да се размине с неговите очаквания.

Последните завръщащи се войски стигнаха до градските стени и портите загърмяха, затваряйки се зад тях. Барабаните и роговете приближаваха и на Тави му се искаше да крещи от безкрайното изтощително чакане. Копнееше да се бие, да убива, да бяга, да прави каквото и да е всъщност.

Но все още не беше време за действие, а хората му би трябвало да се чувстват също като него. Така че Тави стоеше с лице към врага, демонстрирайки спокойствие и скука и продължаваше да чака.

Първите каними най-накрая се появиха в полезрението, преодолявайки върха на последния хълм, който ги криеше от погледа. Предната линия рейдъри, разтегната пред армията, пресичаше хълмовете с фронт половин миля.

Виждайки града и алеранските защитници по стените му, те отметнаха глави назад и нададоха протяжен вибриращ вой. Пронизителните викове накараха космите по врата на Тави да се изправят.

Взрив от гласове се раздаде от кохортата рибки в двора зад тях и Тави чу Шулц да им казва да се успокоят.

— Добре, Маркус — каза Тави. Изненада се колко спокойно звучи гласът му. — Вдигнете знамето.

Маркус се накани да направи движение, което можеше да издаде позицията на капитана на врага, но Тави го спря и един от легионерите вдигна знамето на Първи алерански на края на дървената дръжка на дълго бойно копие — носещ се по вятъра червено-син орел.

Щом знамето затрептя, подхванато от вятъра, Тави се качи на бойницата, където всички легионери можеха да го видят. Той извади меча си и го вдигна над главата си и веднага хиляда меча направиха същото — звук на излизаща стомана се издигна в отговор на зловещия вой и дивите барабани.

Тави отметна назад глава и нададе свой собствен вик, като предизвикателство без думи, влагайки в него цялото си нетърпение, страх и ярост, и той веднага бе подхванат от хиляди легионери. Яростна звукова вълна разтърси стените на града.

Когато армията на канимите се появи, тя бе посрещната от вида на хиляда легионери, облечени в стоманени брони, с искрящи мечове в ръце, готови за битка, крещящи предизвикателства към враговете си.

Без страх, яростен и готов за бой, Първи алерански стоеше зад своя капитан, повече от готов да посрещне армията на канимите. Въпреки че бяха по-малко, изгодната позиция, фуриите и волята ги правеха опасен противник.

Или поне така Тави искаше да го възприемат канимите. Чичо му Бърнард го учеше колко е важно да посрещнеш хищника, който заплашва стадото, смело, лице в лице. Първото впечатление е най-важното.

Когато виковете утихнаха, Тави скочи от върха на каменните зъбци и Първото копие започна да реве старата песен Марша на легиона. В нея повече се пееше за лековерни прислужнички и халби ейл, отколкото за война и битки, но пък всеки легионер я знаеше, а и куплетите й сякаш нямаха край.

Първото копие подаваше куплетите, а в отговор звучеше тътнещия, ритмичен рев на останалите легионери.

Това беше част от плана на Тави — да ангажира хората с пеене, докато армията на канимите се изкачва на хълма. Канимите бяха в черни лакирани брони, необичайно богато украсени, на различни места — с оттенъци на различни цветове, вероятно вид символика, показваща някакви лични постижения.

Много хиляди каними, всеки от които беше голям, тънък, страшен — и ако всичко казано от Варг за продължителността на живота им беше вярно, то всеки от тях най-вероятно имаше много повече личен опит и знания дори от ветераните му легионери.

Мъжете продължиха да пеят, докато Тави преценяваше броя на враговете и в крайна сметка стигна до мрачни числа. Най-малко двадесет хиляди основни сили и поне два пъти повече рейдъри, сновящи свободно на групи от по около петдесет индивида в близост до фланговете на основната армия, като стада чакали, следващи прайд лъвове в очакване на възможност да се доберат до остатъците от жертвите на хищниците.

Канимите ги превъзхождаха в съотношение десет към едно и добре въоръжените им основни сили нямаше да позволят на конницата да извършва успешни атаки срещу отделни отряди рейдъри. Пеещите зад него мъже щяха да умрат. Самият Тави можеше да умре.

Страхът, дошъл с тези мисли, направи предложението на Ерен, че той е курсор и задължението му е да докладва на Първия лорд, отровно съблазнително. Можеше да скочи на коня и да препусне далеч от канимите и легиона в момента, в който го пожелае.

Но Тави също така даде обещание на капитан Сирил да служи на легиона така добре, както и на короната. Не можеше да се откаже от това обещание. Не можеше да изостави своите приятели, а Макс никога нямаше да изостави своите събратя легионери в опасност, дори самият Гай да му заповяда да го направи.

Тави отчаяно искаше да си тръгне. Но същото искаше и всеки, роден с мозък, достатъчен за ходене и говорене. Същото искаха и всички мъже на стената, както и стоящите зад него.

Но той ще остане. Независимо от резултата, той ще види всичко докрай.

С това решение страхът изчезна, заменен от усещане за ясна цел. Той не спря да се страхува — не, просто това чувство стана част от ситуацията, както до вчера. Той прие възможността да умре и така тя загуби част от властта си над него.

Сега беше в състояние да се концентрира, да мисли по-ясно — и беше абсолютно уверен, че това е най-доброто, което може да направи за себе си и за хората, които го следват. На свой ред тази увереност го накара да се убеди в правилността на плановете, те даваха на легиона ако не безусловна победа, то поне шанс да оцелеят.

И докато наблюдаваше врага, първият отряд рейдъри се разцепи, ярка светкавица блесна в облаците и с разтърсващ земята рев канимите се понесоха към града като сянка на приближаващ буреносен облак.