Фурията на курсора

Глава 4

Те пристигнаха в тренировъчния лагер на Първи алерански легион посред бял ден. Тави обра няколкото къдрави черни косъма, паднали във врата му, след което прокара ръка по твърдата четина тип „таралеж“, която беше останала върху главата му, и погледна Макс.

— Просто не мога да повярвам, че си направил това, докато спя.

— Правилата са си правила — отвърна Макс с благочестив тон. — Освен това, ако не спеше, щеше да започнеш да мрънкаш по този повод.

— Мислех, че това е въпрос на личен избор за всеки войник — каза Тави.

— За войника — да, сър. Но вие сте офицер, сър.

— Който е длъжен да бъде пример — измърмори Магнус — както с външния си вид, така и във всичко останало.

Тави хвърли сърдит поглед към Магнус и придърпа широката куртка от тежка твърда кожа, която можеше да го предпази от порязващ удар с острие. Куртката беше тъмносиня, за разлика от светлата туника под нея. Носеше колан с легионерски меч и въпреки че беше свикнал с по-големи оръжия, чувстваше стандартното армейско острие комфортно в ръцете си, особено след упражненията с Макс и маестрото.

Лагерът на легиона беше с точно същия размер като крепостта Харисън и Тави знаеше, че това си има своите причини: всички лагери на легиона се създаваха по един и същ образец с цел да се улесни ориентацията на всеки офицер, куриер или който и да е друг служител, който по волята на службата е бил прехвърлен в чужд лагер, както и да спомогне опълчението, призовано в армията, да се влее по-леко в дисциплинираните редици на легиона.

Тави осъзна, че Харисън като цяло е бил стандартен легионерски лагер, просто камъкът бе заменил брезента и дървото, казармите бяха заменили палатките, а каменните стени и бойници — дървената ограда. В самия лагер имаше много по-малко хора, отколкото можеше да се очаква. Макар лордът на Рива да твърдеше, че това се дължи на факта, че Бърнард е установил приятелски отношения с маратите в съседните територии, Тави вярваше, че това е по-скоро поради прехвърлянето на пари от военния бюджет на Рива за други цели.

Земята около лагера през последните няколко седмици беше старателно изпотъпкана от хилядите маршируващи крака. Обичайната за долината гъста тревна покривка беше унищожена и само на няколко места се забелязваха наченки на възстановяване. Тави дори в момента виждаше стотици трениращи хора и няколко кохорти новобранци в златистокафяви туники, които те трябваше да носят, докато не си спечелят брони. Държаха големи дървени подобия на реални щитове, но по-тежки от истинските, както и дървени колове, дълги колкото бойните копия на легиона. Всеки новобранец, разбира се, си носеше свое собствено острие, и по лицата на маршируващите хора беше изписано, че не са много доволни от начина, по който прекарват времето си. Докато те тримата минаваха бодри, свежи и без работа покрай маршируващите новобранци, Тави улови няколко недоволни погледа.

Преминаха през порта, която щеше да е източна в Харисън, и бяха спрени от двама души, облечени в униформи на легионери-ветерани. Бяха по-възрастни и по-небрежни от новобранците отвън. „Няма да е зле да се избръснат — помисли си Тави, — а и да се измият — допълни, когато се приближиха.“

— Стой — каза първият, само няколко години по-възрастен от Тави, по-висок, по-едър и с малко коремче. После през прозявка каза. — Име и цел на посещението, моля, или си тръгвайте по пътя.

Тави дръпна юздите на няколко метра от часовия и учтиво му кимна:

— Сципио Руфус, от Рива. Идвам, за да служа като подтрибун на трибуна по снабдяването.

— Сципио, така ли? — проточи легионерът. Извади от джоба си парче хартия, изтръска го от нещо, приличащо на трохи, и прочете. — Трети подтрибун.

После поклати глава:

— Честно казано, едва ли имаме нужда от трибун, да не говорим за трима подтрибуни. Ти си поредното главоболие, малки Сципио.

Тави погледна ветерана и присви очи.

— Нима капитан Сирил ви е разрешил да не спазвате протокола за ранговете, легионер?

Вторият легионер приближи по-близо. Беше по-нисък, набит и подобно на партньора си, с коремче, подсказващо за минимум упражнения и за любов към бирата.

— Какво си имаме тук? Някакво цивилно паленце е решило, че е по-добър войник, защото е обикаляло домашната си градинка с легион, без никога да е напускало града си?

— Винаги е така — обади се първият и продължи да се подиграва на Тави. — Моля за извинение, сър. Питахте ли нещо? Дори да е така, нещо по-важно изби въпроса ви от главата ми.

Без да каже и дума, Макс скочи от коня, извади къс тежък жезъл от чантата на седлото си и удари първия по носа с такава сила, че онзи се отлепи от земята и падна по гръб в калта.

Вторият страж несръчно хвана копието си, върхът му се наклони в посока на невъоръжения Макс. Младежът го сграбчи с една ръка и го блокира така, че върхът да опре в камъка, след което заби дръжката в корема му с такава сила, че онзи се олюля и падна. Преди да успее да се надигне, Макс опря тъпия край на копието под брадичката му и натисна. По-дребният страж издаде задавен звук и застина на земята.

— Сър — лениво проточи Макс, обръщайки се към Тави. — Трябва да простите на Нонус — сръга го и го принуди да издаде квакащ звук, — и на Бортус също — Макс срита в ребрата първия страж. — Преди няколко години те успяха да се откупят, за да не бъдат изхвърлени от Трети антилански и съм убеден, че просто нямат достатъчно мозък в главите си и че именно липсата на подходящо уважение към офицерите е първопричината за всичките им неприятности.

— Антилар — задавено каза по-малко задушеният.

— Сега не говоря с теб, Нонус — каза Макс, като продължаваше да натиска с дръжката в гърлото на легионера. — Но се радвам, че ме позна. Мисля, че трябва да спомена, че съм изпратен тук като центурион и ще отговарям за тренировките с оръжия. Ти и Бортус току-що си спечелихте правото да бъдете манекени на първата ми тренировка с новобранците — гласът му стана по-суров. — Кой е вашият центурион?

— Валиар Маркус — едва произнесе мъжът.

— Маркус! Мога да се закълна, че той се пенсионира. Ще поговоря с него за тази случка — той се наведе и каза. — Ако предположим, че всичко с подтрибун Сципио е наред. Той е в правото си да заповяда да ви набият с камшик още тук, ако пожелае.

— Но аз нищо не съм направил… — притесни се Нонус. — Бортус първи започна…

Макс се облегна на жезъла малко по-силно и Нонус сподавено замълча, издавайки приличащи на скимтене звуци. Огромният Антилар погледна през рамо към Тави и намигна: — Какво ще кажете, сър?

Тави поклати отрицателно глава и положи немалко усилия да изтрие усмивката от лицето си.

— Няма нужда от наказание, центурион. Не се е случило нищо, което да не можем да разрешим по-късно.

Той се наклони и погледна проснатия в безсъзнание по-едър легионер. Човекът дишаше, но носът му беше подут, кървеше и видимо беше счупен. Около двете му очи вече се бяха образували великолепни тъмновиолетови синини. После се обърна към другия, когото Макс беше оставил в съзнание.

— Легионер Нонус, нали? Веднага щом посъберете малко сили, вземете приятеля си и го заведете при лекар. Когато се събуди, ще му припомните какво се случи, нали? И го посъветвайте, поне докато е на пост, да поздравява пристигащите офицери с дължимото уважение, а не да ги дразни, все едно са паленца, отгледани в домашна градинка. Разбрахте ли?

Макс отново натисна с жезъла в Нонус. Легионерът енергично закима.

— Браво — каза Тави, после пришпори коня си и препусна, без да се обръща.

Само чу как Магнус слиза от седлото и веднага започва да рови в чантата на седлото си, след което показва документите си на поваления страж. После прочисти гърло, подуши и се представи:

— Магнус. Старши камериер на капитана и неговия щаб. Намирам състоянието на вашата униформа за неприемливо. Кървави врани, тази тъкан е просто нелепа. Винаги ли мирише толкова зле? Или самият вие миришете така? И тези петна. Как сте успели… не, не ми казвайте. Просто не искам да знам.

Макс избухна със своя лесно разпознаваем смях и миг по-късно той и Магнус догониха Тави. Минаха през редиците бели платнени палатки. Някои от тях изглеждаха строго легионерски. Други бяха схлупени и провиснали, потвърждавайки, че четвъртинката новобранци в легиона все още се обучават.

Тави се изненада колко шумно е това място. В постоянната какофония се промъкваха и гласове на хора. Мръсна сляпа просякиня седеше на главния път на лагера и свиреше на тръстикова флейта за дребни монети. Работни групи копаеха ровове и влачеха трупи, внасяйки своя дан в общия шум. Тави успя да различи и звука на ковашки чукове, които удряха безспирно някъде наблизо. Сивокос ветеран тренираше пълна кохорта (четири центурии по 80 души всяка) на основните удари с меч, които Тави също бе учил не толкова отдавна — застанали по двойки в дълга редица, а ветеранът крачеше покрай тях и понякога крещеше, гледайки движенията им.

Ударите бяха бавни и нерешителни; неправилните движения се коригираха от инструктора. Пред погледа на Тави едно острие се изплъзна от ръцете на новобранеца, който го държеше, и се вряза в коляното на човека до него. Пострадалият започна да крещи и да подскача на един крак, при което се спъна в съседа си и събори половин дузина новобранци.

— Аха — каза Тави. — Рибки.

— Рибки — съгласи се Макс. — Мисля, че тук можем спокойно да говорим. Толкова е шумно, че подслушването ще е доста затруднено.

— Щях и сам да се справя с тези двамата, Макс — тихо каза Тави.

— Един офицер не би направил това — отговори Макс. — Задължение на центурионите е да натриват носа на самозабравили се легионери. Особено на такива нещастници като Нонус и Бортус.

— Познаваш ги отпреди — констатира Тави.

— Ами… Служил съм с тях. И двамата са мързеливи, шумни, жадни пияници и заядливи маймуни.

— Сякаш не ти се зарадваха особено.

— Веднъж имах спор с тях как трябва да се отнасяме към дамите в лагера.

— И как приключи всичко? — попита Тави.

— Същото като днес, само зъбите по земята бяха повече.

Тави поклати глава.

— И такива хора при нас ги наричат ветерани. И им плащат по-висока заплата.

— Когато не става дума за битка, те не струват и парчето плат, с което се изтриват петната кръв по острието — Макс поклати глава и се обърна в тяхната посока. — Но те са бойци. Разбират си от работата и дори в най-опасните сражения не се огъват. Така че по-скоро доброволно ще подадат оставка, отколкото да бъдат разжалвани за хулиганство.

— И също така това обяснява защо са тук — добави Магнус. — Съдейки по записките, тези почетни ветерани са пожелали да започнат на чисто в нов легион — и техният опит е безценен при обучение на новобранци и за удържане на строя в битка. Знаят, че ще са със старши звания, няма да вършат неприятната работа в лагера и ще получават по-висока заплата.

Макс изсумтя.

— И не забравяйте, че този легион действа в „кървавата“ Амарантска долина. Много свободни хора биха убили, само за да живеят тук — Макс с жест показа наоколо. — Няма сняг, поне не такъв, който да се спомене. Няма лошо време. Няма диви, разрушителни фурии. Има много храна, а болшинството най-вероятно са убедени, че този легион никога няма да участва в бойни действия.

Тави наклони глава.

— Нима хората от този тип не вредят на легиона като цяло?

Магнус се усмихна и поклати глава.

— Не и под командването на капитан Сирил. Той позволява на своите центуриони да поддържат дисциплината по всеки начин, който сметнат за подходящ.

Макс завъртя жезъла си с ослепителна усмивка. Тави замислено сви устни.

— Всички ветерани ли са такива?

Макс сви рамене.

— Подозирам, че повечето Върховните лордове ще направят всичко по силите си, за да задържат най-опитните си хора по-близо до себе си. В легиона няма кой знае колко много ветерани, но всички те са много подобни на плужеци като Нонус и Бортус.

— Искаш да кажеш, че хората в този легион са неопитни рибки…

— И един от тях си ти — каза Макс. — От техническа гледна точка, сър.

— И един от тях съм аз — съгласи се Тави. — Неумел и недоволен.

— И шпионите — добави маестрото. — Всеки, който е опитен и приятелски настроен, най-вероятно е шпионин.

Макс се подсмихна.

— Едва ли са чак толкова некадърни. И ако Валиар Маркус е тук, подозирам, че ще намерим няколко по-твърди центуриона, които е довел със себе си. Ще раздадем достатъчно шамари, за да ги държим в пътя и да ги накараме да работят с новобранците, докато не придобият опит. Всеки легион се сблъсква с такъв проблем при създаването си.

Маестрото поклати глава.

— Но не и чак в такава степен, както тук.

Макс сви рамене.

— Всичко ще се нормализира. Просто е нужно време.

Тави посочи към палатка, три-четири пъти по-голяма от всяка друга, макар и направена от същия обикновен плат като всички останали. Двете й страни бяха отворени, оставяйки вътрешността открита за всички минаващи. Няколко души бяха вътре.

— Това ли е палатката на капитана?

Макс се намръщи.

— На мястото на капитанската е. Но те обикновено са по-големи и по-луксозни.

Магнус се усмихна:

— Това е в стила на Сирил.

Тави задържа коня, за да спре и да се огледа. Строен джентълмен на средна възраст, облечен в обикновена сива туника, излезе да ги посрещне. Непосредствено над сърцето на туниката му, разделена по дължина на червена и синя половинка, беше избродиран орлов профил — символът на короната.

— С какво мога да ви помогна, господа? — той погледна всеки от тях, а после неочаквано се усмихна на маестрото. — Магнус, доколкото разбирам?

— Славата ми върви преди мен — каза маестрото. Той стисна ръце зад гърба си и се протегна. — Вие имате предимство пред мен.

Човекът отдаде чест, като притиска юмрук към сърцето си, както е обичайно в легионите.

— Лорико, сър. Камериер. Вие сте моят началник.

Той махна с ръка и млад паж пристъпи да поеме конете.

Магнус кимна и стисна ръката му в традиционно ръкостискане.

— Радвам се да се запознаем. Това е подтрибун Сципио Руфус. Центурион Антилар Максимус.

Лорико поздрави останалите.

— Капитанът провежда първото си общо събрание на подчинените, господа, ако желаете да присъствате, заповядайте вътре.

Макс им кимна.

— Лорико, а мен би ли ме упътил към моето подразделение?

— Моля за извинение, центурион, но капитанът помоли и вие да присъствате.

Макс вдигна вежди и направи подканващ жест към Тави:

— Сър.

Тави кимна и влезе в палатката, оглеждайки помещението. Навита на руло легионерска туника лежеше върху стандартно поолющено походно легло. Това беше единственият признак, че някой живее в палатката. Няколко бюра стояха покрай стените, но вниманието им беше привлечено от трикраките лагерни табуретки в центъра, които бяха заети от жена и половин дузина мъже.

Имаше и двадесетина мъже в доспехи, които се бяха разположили из цялата палатка, образувайки широк полукръг около с нищо незабележим плешив мъж в доспехи, надянати върху сива туника. Капитан Сирил.

Бронята на легиона правеше раменете на човек да изглеждат по-широки, но раменете на Сирил нямаха нужда от това. Предмишниците му бяха голи, покрити с белези, а кожата му беше опъната от дебели възлести мускули. Бронята му беше украсена със същия знак на червено-син орел, който Тави видя на туниката на Лорико, знак, който по някакъв начин беше вграден в стоманата.

Тави се отдръпна настрани, за да могат Магнус и Макс да влязат, и те се оказаха в центъра на вниманието, когато Лорико ги представи.

— Подтрибун Сципио, Асторис Магнус и Антилар Максимус, сър.

Сирил се откъсна от документите, които държеше в ръка, и им кимна.

— Тъкмо навреме, господа. Добре дошли.

Махна им с ръка да се присъединят към кръга около него.

— Заповядайте.

— Казвам се Ритиус Сирил — продължи той, след като те се присъединиха към останалите. — Мнозина от вас ме познават. За тези, които не знаят, аз съм роден в Плацида, но домът ми е тук, в легионите. Дълги години служих като легионер във Фригия, Рива и Антилус, а също и като моряк в Парция. Служил съм като рицар на желязото в Антилус, като трибун на териториалните войски, трибун по тактика и трибун на рицарите, а също и като подтрибун на легион. Участвал съм в бойни действия срещу ледени хора, каними и марати. Това е първият легион, който командвам.

Той направи пауза, за да плъзне поглед по стоящите в стаята, после каза:

— Господа, ние се оказваме в незавидното положение на пионери. Никога досега не е имало легион като този. Някои от вас може би очакват, че службата в подобно военно подразделение ще е политически символ, който ще направи ежедневната ви работа лесна, а военните действия — малко вероятни.

— Ако е така, значи грешите — каза той и гласът му стана сух като трохи хляб. — Не правете грешки. Възнамерявам да обуча този легион така, че да го направя равен на всеки друг легион в Империята. Предстои ни много работа, но аз няма да изисквам от никой от вас повече, отколкото от самия себе си.

— В допълнение, аз, както и всеки от вас, съм осведомен за разнообразните цели, които преследват лордовете и сенаторите, подкрепяйки основаването на този легион. За да няма недоразумения, всички трябва да знаете, че аз нямам търпимост към политиката и имам малко търпимост към глупаците. Това е легион. Нашата работа е войната и отбраната на Империята. Няма да позволя да се играе с това. Ако сте тук с други намерения или нямате смелост за тежка усилна работа, надявам се да подадете оставка тук и сега и да изчезнете още утре след закуска — погледът му обходи стаята. — Има ли желаещи?

Тави вдигна вежди, вперил учуден поглед в този човек. Малцина се осмеляваха да говорят толкова откровено с граждани, които бяха мнозинството сред офицерите на легиона. Тави огледа събралите се тук слушатели. Никой от тях не мръдна и не заговори, въпреки че Тави видя недоволни изражения на няколко лица. Очевидно и те като Тави не бяха свикнали някой да се изразява толкова откровено.

Сирил изчака още малко, след което продължи:

— Не? Тогава ще очаквам да направите всичко по силите си, за да изпълнявате своите задължения. Точно както аз ще направя всичко зависещо от мен, за да ви помогна и да ви подкрепя. Главното е казано, сега да проведем инструктаж по обичайния начин.

Сирил тръгна да обикаля стаята и започна да провежда инструктаж с всеки поотделно. Тави обърна особено внимание на мускулест мъж на име Грахус, трибун на снабдяването и непосредствен командир на Тави. Друг мъж, възрастен ветеран, чието лице никога не е било приятно дори преди появата на всичките му белези, беше идентифициран като Валиар Маркус, Първо копие, най-старшият центурион на легиона.

Когато Сирил почти завършваше инструктажа, се обърна към всички и каза:

— Днес ние сме сполетени от някакъв непредсказуем късмет. Господа, някои от вас вече я познават, но все пак — искам да ви представя Доротея Антилус, Върховна лейди Антилус.

Една жена се изправи от мястото, където досега седеше на табуретка. Носеше сива рокля, която също беше украсена със знака на Първия лорд — червено-син орел над сърцето. Беше стройна, средна на ръст, а дългата й права тъмна коса се стичаше по главата и блестеше като мокра. Чертите й бяха тънки и смътно познати на Тави.

До него Макс поразено затаи дъх.

Капитан Сирил учтиво се поклони на лейди Антилус и тя също така сериозно се поклони в отговор.

— Нейна светлост предложи своите услуги като призовател на вода и лечител за периода на първоначалното ни изграждане като легион — продължи Сирил. — Всички знаете, че това не е първата й служба в легионите като трибун на медицината.

Тави вдигна вежди. Върховна лейди тук, в лагера? Това беше нещо сериозно за обикновен легион, независимо какво казва капитана. Върховната кръв на Алера притежаваше огромно количество сила благодарение на своя невероятен талант като призовател на фурии. Един Върховен лорд, както бяха казвали на Тави, имаше сила колкото центурия рицари, а Антилус, един от двата града, които защитаваха огромната северна Защитна стена, беше известен със своето майсторство и упоритост в битките.

— Знам, че това не е прието, но аз ще се срещна с всеки един от вас, за да приема неговите клетви. Ще го направя в следващите два дни. Междувременно инструкциите ви са при Лорико и той ще ви покаже вашите подразделения. Ще се радвам, ако всички вие се присъедините към моята маса за вечеря. Свободни сте.

Тези на столовете се изправиха и всички мъже учтиво се разделиха, за да пропуснат лейди Антилус първа. Почти без шум те взеха кожените си чанти за съобщения от Лорико.

— Хайде, момчета — измърмори им Магнус, без дори да отвори чантата. — Ще се разделим тук. Успех и на двамата.

Той се усмихна и се върна в палатката на капитана.

Тави и Макс си тръгнаха, четейки заповедите си. Достатъчно просто. Той трябваше да докладва на трибун Грахус и да му оказва съдействие в управлението на складовете и имуществото на легиона.

— Оказа се не такъв, какъвто очаквах — каза Тави.

— А?

— Капитанът — отвърна Тави. — Мислех, че ще прилича на граф Греъм. Или може би на сър Майлс.

Макс изсумтя и Тави се намръщи, поглеждайки приятеля си. Лицето на огромния Антилар беше бледо, а челото му беше покрито с капчици пот. Този му вид не беше нов за Тави, който неведнъж се беше грижил за Макс по време на махмурлук. Но сега видя нещо ново в лицето на приятеля си зад особеното изражение на лицето му. Страх.

Макс се страхуваше.

— Макс? — попита Тави с тих глас. — Какво става?

— Нищо — каза Макс тихо и рязко.

— Лейди Антилус? — попита Тави. — Това е твоята…

— Мащеха — отговори Макс.

— И защо е тук? Заради теб?

Очите на Макс се завъртяха наоколо.

— Отчасти. Но ако е изминала целия този път, това е защото брат ми е тук. Това е единствената причина тя да е тук.

Тави се намръщи.

— Страхуваш се.

— Не говори глупости — отговори Макс, въпреки липсата на топлина в гласа му.

— Не, не са глупости. Но…

Нещо опасно прозвуча в гласа на Макс.

— Престани, Калдерон, или ще ти счупя врата.

Тави спря като вкопан и примигна, гледайки приятеля си.

Макс спря няколко крачки по-нататък. Обърна глава леко настрани и Тави видя профила на приятеля си със счупения нос.

— Моля за извинение. Сципио, сър.

Тави кимна.

— Мога ли с нещо да ти помогна?

Макс поклати глава.

— Смятам да намеря пиене. Много пиене.

— И смяташ това за умно? — попита го Тави.

— Ех — въздъхна Макс, — кой би искал да живее вечно?

— Ако мога да направя нещо…

— Не можеш да помогнеш — каза Макс. — Никой не може.

След това се отдалечи, без да поглежда назад.

Тави се намръщи след приятеля си, разстроен и притеснен за него. Но не можеше да го застави да му каже нещо, ако той не иска да го направи. Можеше само да не прави нищо и да изчака, докато сам Макс реши да говори за това. Прииска му се Кайтай да е тук и да може да обсъди всичко с нея.

Но докато имаше задача, беше длъжен да я изпълнява. Тави препрочете отново заповедта, припомни си обясненията на Макс и маестрото за устройството на лагера, които те го бяха накарали да наизусти, и тръгна да работи.