Фурията на курсора

Глава 25

Макс примигна изненадано и недоверчиво попита Тави:

— Ти си я взел?

Тави му се ухили и хвърли тежка торба със зърно във фургона на снабдяването.

— Беше бясна заради кесията си. Не спря да се оплаква на Сирил, че я била изгубила някъде — Макс се плесна по челото. — Разбира се! Ти си я свил и така си подкупил Фос и Валиар Маркус, за да ти позволят да пътуваш с фургон.

— Само Фос. Мисля, че после той е платил на Маркус.

— Ах, ти, крадец такъв! — каза Макс не без нотка на възхищение.

Тави хвърли още една торба във фургона. Остана място само за още няколко торби, а дъските на фургона стенеха и скърцаха от тежестта.

— Предпочитам да се смятам за човек, който превръща минусите в плюсове.

Макс изсумтя.

— Не е далеч от истината — той примигна към Тави. — Колко имаше вътре?

— Заплатата ми за няколко години.

Макс сви устни.

— Какъв късмет. И какви са плановете ти за това, което е останало?

Тави изсумтя и хвърли последната торба във фургона. Кракът го наболяваше, но вече не така силно.

— Няма да ти дам назаем, Макс.

Макс въздъхна.

— По дяволите. Това ли е всичко?

Тави затръшна вратата на фургона.

— Надявам се.

— Да, има храна, достатъчна целият легион да се храни поне месец.

Тави изсумтя.

— Всъщност това ще стигне за едно подразделение. За една седмица.

Макс подсвирна.

— Никога нищо не съм разбирал от логистика — каза той.

— Не се и съмнявам.

Макс изсумтя.

— Колко пари останаха?

Тави бръкна в джоба си и хвърли копринената кесия на Макс. Макс я улови и беззвучно я разтърси.

— Не е много — каза Тави с безстрастен глас. — Почти няма монети, които да са сечени в Антилус и да циркулират в легиона, така че ще ги махам на малки порции.

Той се върна от тъмното в големия холтски хамбар и купи зърно от общителния холтър, който се съгласи да продаде излишното зърно на легиона, особено като се има предвид, че Тави му предложи двадесет процента повече от стандартните тарифи, любезно използвайки кесията на лейди Антилус.

Той плати на човека договорената цена и се върна при фургона. Макс го посрещна с копринената кесия в ръце и най-накрая се реши да му я върне, като я подхвърли с нещастния вид на наказано хлапе. Тави я улови.

И нещо глухо звънна в нагръдника му.

Тави намръщено вдигна ръце, а Макс замръзна на място.

— Какво?

— Мисля, че има нещо в кесията — каза Тави. — Чух как се удари в бронята ми. Можеш ли да светнеш?

Макс сви рамене и откъсна малко плат от връзките на торбите във фургона. После го разтри с пръсти и слаб огън облиза плата, събуждайки се за живот.

Невъзприемчив към горещината, той отпусна ръка с горящата тъкан и я задържа на няколко фута над земята.

Тави се наведе напред, примигна и видя отражение от гладка повърхност в светлината на импровизираната свещ. Извади отвътре малък камък с големина на детски нокът и го приближи до светлината.

Въпреки че камъкът не беше шлифован, той беше прозрачен, буквално скъпоценен, и имаше толкова искрящо червен цвят, че изглеждаше мокър. Това напомни на Тави за голяма, прясно пролята капка кръв.

— Рубин? — попита Макс, приближавайки пламъка.

— Не — отговори Тави намръщено.

— Циркон?

— Не, Макс — каза Тави все още намръщено, втренчен в камъка. — Ризата ти се запали — допълни разсеяно.

Макс примигна, после се намръщи на пламъка, който беше плъзнал по ризата му. Тръсна рязко китка и пламъкът внезапно угасна.

В настъпилата тъмнина Тави усети миризмата на дим, идващ от плата.

— Виждал ли си някога подобни камъни, Макс? Може би мащехата ти ги е създавала?

— Не знам — каза Макс. — Това е нещо ново.

— Имам чувството, че съм ги виждал и преди — промърмори Тави. — Но враните да ме вземат, не мога да си спомня къде.

— Може би струва нещо — каза Макс.

— Може би — каза Тави. Той пъхна камъка обратно в копринената кесия и здраво я завърза.

— Да вървим.

Макс се качи във фургона, хвана юздите и го подкара. Тави скочи до него и едва пълзящия фургон започна своят десетмилен път обратно към Елинарх — мястото, където лагеруваше Първи алерански.

Пътят от тренировъчния лагер до моста над дълбокия, могъщ Тибър им отне седем дълги, стресиращи дни.

Фос, веднъж честно подкупен, държа Тави „под наблюдение“, докато кракът му не заздравее напълно. На лейди Антилус това определено не се харесваше, но тъй като беше прехвърлила отговорността на Фос, сега не можеше да направи нищо по въпроса, без да демонстрира враждебността си към Тави, което беше недопустимо за офицер от легиона, който трябва да бъде безпристрастен.

Фос обаче не остави Тави без работа. Бардис, раненият рицар, спасен от лейди Антилус, се нуждаеше от постоянно внимание и грижи.

Два пъти по време на прехода Бардис просто спираше да диша. Фос успяваше да спаси младия рицар, но само защото Тави го забелязваше навреме.

Рицарят така и не можа напълно да дойде в съзнание по пътя, затова трябваше да го хранят, мият и поят като дете.

Когато за първи път седна до ранения рицар, Тави се изненада колко млад изглежда. Без съмнение един алерански рицар трябваше да е по-висок, по-широк в раменете и гърдите, с по-плътно окосмяване по лицето и с по-развита мускулатура от този юноша.

Бардис изглеждаше като… болно, неоформено дете. И това незабавно предизвикваше неочакван изблик на грижовност в младия курсор. За своя собствена изненада той пое задълженията да се грижи за Бардис без оплакване или съжаление.

По-късно осъзна, че Бардис не е чак толкова млад, за да бъде рицар. Тави беше само с пет години по-голям.

Той познаваше света много по-добре от това момче, беше виждал много повече ужаси в живота си и накрая получи онези килограми и сантиметри, които винаги му бяха липсвали.

Всичко това беше причината младият рицар да изглежда много по-малък и по-млад. Всичко зависеше от гледната точка.

Тави внезапно осъзна, че вече не е дете, подсъзнателно очакващо онези, които са по-възрастни и по-силни от него, да му помагат и да го защитават. Сега той беше този, който е по-силен и по-възрастен, така че нямаше друг избор, освен да приеме своите задължения и да ги изпълнява, без да се опитва да ги избегне.

Не знаеше кога са настъпили тези промени в мирогледа му и макар в някои аспекти те може да изглеждаха незначителни, на практика бяха по-сериозни и значими.

Това означаваше, че той най-вероятно никога повече няма да бъде детето, което се нуждае от защита и подкрепа. Време беше да предостави това на другите, точно както някога му беше предоставено на него.

Затова той се грижеше за бедния Бардис и прекара по-голямата част от прехода в размисли.

— Напоследък си някак мрачен — каза Макс, нарушавайки мълчанието, докато фургонът се клатеше по пътеката — път, оформен от честа употреба, а не от фурии. — През целия път и дума не си обелил.

— Мисля — отговори Тави. — И гледам да не привличам внимание.

— Как е рибката?

— Бардис — поправи го Тави. — Фос каза, че ще се оправи, сега сме спрели и ще можем да се погрижим по-внимателно за него — той поклати глава. — Но най-вероятно повече няма да може да ходи. И не съм сигурен, че ще може да използва дясната си ръка. Той отдаде дълга си към Империята с тялото си, Макс. Не го наричай рибка.

Мрачен червен огън играеше в гръмотевичните облаци, един от конете нервно пристъпваше от крак на крак. Тави видя как Макс кимна.

— Прав си — съгласи се той със сериозен глас.

След малко Макс каза:

— Магнус казва, че Калар е направил своя ход. Че е преминал в настъпление с четири допълнителни легиона. И че ако превземат Церес, ще стигнат до Алера Империя. Което според мен няма смисъл. Легионите на Плацида ще ги изхвърлят от градските стени и ще ги разкъсат на парчета.

— Плацида кротува — каза Тави.

— Разбира се! Познавам го. На него не му пука за останалата част от Империята, но няма да позволи предателство. Ще се бие.

— Той не мърда — каза Тави. — Изобщо, според последната — и единствената — депеша, получена от Първия лорд, въпреки че там не е казано защо.

— Това беше преди седмица — каза Макс.

Тави кимна, гледайки към небето.

— Откъдето и да идва тази буря, тя неутрализира рицарите Аери като пратеници. Първият лорд и Върховните лордове могат да общуват чрез реки, но много добре знаят, че съобщенията, предавани по този начин, лесно могат да бъдат подслушани.

— Или още по-лошо — каза Макс, — да се изкриви съобщението по пътя.

— Може ли да се направи?

— Възможно е — каза Макс. — Макар при мен все още да не се получава. Това е твърде фино умение. Но баща ми може. Също и мащехата ми.

Тави закрепи този факт в паметта си за бъдещето.

— Как мислиш, Церес ще устои ли?

Макс мълча известно време, преди да отговори.

— Не. Церес не е войник. Той е вече доста стар и няма наследник, който би могъл да помогне в битката — гласът му придоби оттенък на съжаление. — Дъщеря му Верадис има талант, но се проявява повече в лекуването. А и тя е студена като риба.

Тави неволно се усмихна.

— Хубава ли е?

— Много.

— Отблъснала те е, а?

— Сто пъти! — тонът на Макс отново стана мрачен. — Калар е много силен. Дори баща ми мисли така. А това побъркано копеле Бренсис успя да ме заблуди, всъщност той е много по-силен. Церес не може да ги победи. И ако Първият лорд бъде принуден да се бие с тях, ще трябва да обърне гръб на Акватайн. Той е в капан.

Настъпи тишина. Тави наблюдаваше мълниите, танцуващи между облаците.

— Мисля, че трябва да свикна с това.

— С кое?

— Да се чувствам много незначителен — каза Тави.

Макс избухна в смях.

— Незначителен? Врани, Тави. Ти осуети преврати, организирани от двамата най-влиятелни Върховни лордове в Империята. На два пъти. Не познавам никого, за когото думата „незначителен“ да е по-малко подходяща.

— Късмет — каза Тави. — Като цяло имах късмет.

— И това го има — съгласи се Макс. — Но това не е всичко. Пич, ако имаше фурии…

Макс внезапно млъкна и преглътна края на изречението, но Тави така или иначе почувства обичайния прилив на разочарование и копнеж.

— Извинявай — каза Макс секунда по-късно.

— Забрави.

— Добре.

— Иска ми се да направим нещо — каза Тави.

— Нещо. Ние сме заседнали тук, в най-отдалечената част на нищото, докато Империята се бори за съществуването си.

Той махна с ръка.

— Отлично разбирам, че този легион още не е готов да се сражава. И никой не е сигурен, че сред множеството войници и офицери, събрани от всички краища на Империята, може да се изгради доверие. Но бих искал да можем да направим поне нещо различно от това да се мотаем тук, да тренираме и — облегна глава на фургона, — да се занимаваме с доставки.

— Аз също — каза Макс. — Но не мога да кажа, че бихме се наслаждавали на битката, ако бяхме там. Този легион няма да издържи дълго. Да пазиш мост в Харисън, разбира се, е скучно, но поне няма да ни убият.

Тави изсумтя и отново замълча. Светлините на град Елинарх, както и огромния осветен мост, най-накрая станаха ясно видими.

Няколкостотин ярда по-късно косата на врата на Тави се изправи.

Макс не беше особено опитен призовател на вода, но имаше основни умения, и Тави разбра, че Макс е почувствал внезапния му прилив на тревога. Усети как Макс се напряга до него.

— Какво? — прошепна Макс.

— Не съм сигурен — отговори Тави, — мисля, че чух нещо.

— Просто не разбирам, алеранецо — раздаде се глас на по-малко от ярд от главата на Тави. — Камъните и рибите чуват по-добре от теб.

Тави подскочи и хвана ножа на колана си. Макс реагира още по-бързо, завъртя се и протегна ръце в посока на гласа, за да удари с енергията на фуриите.

Червена светкавица освети пространството за няколко вдишвания и Тави видя усмивката на Кайтай, когато ръката на Макс прелетя буквално на инч от нея. Тя седеше върху торбите със зърно и под качулката на наметалото й се виждаше само бледата кожа на лицето.

Беше облечена в същите дрипи, в които Тави я видя последния път, единствено превръзката за „слепи“ висеше свободно около врата й. За щастие миризмата от тогава не се беше запазила.

— Кръв и врани — изплю Макс. Конете нервно затанцуваха, карайки каруцата да се накланя и той трябваше да ги успокоява.

— Посланик?

— Кайтай — каза Тави, сега осъзнавайки откъде идва странното му инстинктивно усещане. — Какво правиш тук?

— Държа те под око — каза тя и изви вежди. — Очевидно е.

Тави й хвърли спокоен поглед. Кайтай се усмихна, притисна се към него и уверено го целуна по устните.

Сърцето на Тави щеше да изскочи от гърдите му и той почувства как се задъхва. Несъзнателно плъзна ръце под плаща й, за да бъде още по-близо до тялото й, но секунда по-късно Кайтай издаде доволен звук и бавно се отдръпна от него. Тави погледна в екзотичните й очи и се опита да не обръща внимание на внезапната страст, обзела тялото му.

— Няма справедливост на този свят — въздъхна Макс. — По средата на нощта, в средата на забравеното от всички нищо, и ти си единственият с жена — той успокои конете. — Ще бъда наблизо. Ще се видим сутринта.

Кайтай тихо, дяволито се засмя.

— Твоят приятел е мъдър — усмивката й угасна. — Но не дойдох тук, за да се наслаждаваме един на друг, алеранецо.

Тави с всички сили се опита да укроти глада, причинен от целувката, и да приведе мислите си в ред.

Кайтай можеше елегантно да превключва мислите си от едно на друго, но Тави не притежаваше този талант — и въпреки че направи израз на сериозна загриженост, му трябваха около три сърдечни удара, преди да зададе въпроса:

— Какво се е случило?

— Някой пристигна в лагера — каза Кайтай. — Заяви, че има съобщение за капитан Сирил, но охраната го върна с предложение да се върне на сутринта. Той им каза, че е важно и че трябва да събудят капитана, но те не му повярваха и…

— И какво? — прекъсна я Макс. — Това се случва непрекъснато. Почти всеки пратеник смята, че светът ще рухне, ако веднага не предаде съобщението си. А дори капитаните на легиони понякога трябва да спят. Никой не иска да бъде този, който ще го вдигне от леглото.

Тави се намръщи.

— В мирно време — каза той тихо, — но сега е война, Макс. Капитанът се нуждае от всяка информация, която може да получи, и без това вече сме практически слепи. Сирил заповяда незабавно да му водят всеки пратеник.

Тави свъси вежди и погледна Макс:

— Въпросът е защо не спазват тази заповед?

— Това не е всичко — каза Кайтай, — когато пратеникът напусна, охраната го последва и…

— Какво? — избухна Макс и мислите му се понесоха. — Макс, който днес дежури на портата?

— Центурията на Ерасмус. Осмо копие, мисля.

— Кървави врани — мрачно каза Тави. — Те са от Калар. Сигурно ще го убият и ще прихванат съобщението.

Кайтай изръмжа от безсилие и с едната ръка запуши устата на Тави, а с другата — тази на Макс.

— В името на Единствения, алеранци, затворете си устите и ме оставете да довърша.

Тя се наведе към тях, очите й святкаха от напрежение.

— Пратеникът. Беше Ерен.