Фурията на курсора

Глава 27

— Исана — избоботи Джиралди. — Холтър, съжалявам, но няма повече време. Трябва да станете.

Исана замръзна за миг, за да остане в блажената тъмнина на съня, но после се застави да отвори очи и да седне.

Чувстваше се напълно разбита, опустошена и най-много от всичко искаше пак да легне.

Но това не беше вариант.

Исана примигна, опитвайки се да прогони умората от очите си.

— Благодаря, центурион.

— Госпожо — каза Джиралди с поклон и се отдръпна от леглото.

Верадис погледна Исана от мястото, където седеше до Фейд и лечителската вана, държейки ръката на припадналия роб.

— Моите извинения, холтър — промърмори лечителката със слаба усмивка. — Днес мога да отделя само час от времето си.

— Всичко е наред, Верадис — отговори Исана. — Ако не ми беше дала възможност да поспя малко, никога не бих успяла да стигна толкова далеч. Може ли само още няколко секунди…

Верадис кимна с лека усмивка.

— Разбира се.

Исана се възползва от удобствата и застана на колене до Верадис, плъзна ръка между нея и Фейд и пое контрола над фуриите, които не спираха да се борят с инфекцията на мъжа.

Първият път, когато прехвърли контрола на Верадис, това се оказа сложна маневра, всъщност възможна единствено поради необичайната степен на сходство на изкуството им с фуриите.

Повторението направи този необикновен подвиг нещо обичайно за последните двадесет дни. Или бяха двадесет и един, уморено си помисли Исана. Или деветнадесет.

Дните започнаха да се размиват заедно с покриването на града с тежки ниски облаци. Дори сега те предизвикваха безпокойство, премигвайки със заплашителни гръмове и малинова светлина, но все още задържайки дъжда, който би трябвало да дойде с тях.

Бурята беше потопила света в постоянен здрач и тъмнина и тя трудно можеше да измери времето.

Въпреки това Исана едва успяваше да удържи изкуството на фуриите и това беше единствената надежда на Фейд.

Ако не беше Верадис, която от време на време й предоставяше възможност да поспи час-два, Фейд отдавна щеше да е умрял.

— Как е той? — попита Исана. Тя се отпусна в стола, от който току-що стана Верадис.

Младата лечителка отново завърза ръцете на Исана и Фейд с мека превръзка.

— На някои места разлагането спря — тихо каза Верадис. — Но той е твърде дълго във ваната и не получава достатъчно храна. Кожата му се покрива с язви, които…

Тя поклати глава, въздъхна и продължи:

— Знаете какво се случва след това.

Исана кимна.

— Други заболявания ще атакуват организма му.

— Той отслабва, холтър — каза Верадис. — Ако в най-близко време той не…

Прекъсна я силен удар, който отвори вратата.

— Лейди Верадис — каза влезлият в стаята въоръжен легионер. — Трябва да побързате. Той умира.

Верадис се намръщи, очите й потънаха и станаха съвсем уморени. Тя се изправи и се обърна към Исана:

— Не знам дали ще имам възможност да се върна отново.

Исана кимна с разбиране. Верадис се обърна и се насочи към изхода с бързи, спокойни, уверени стъпки.

— Опишете естеството на нараняването — каза тя. Думите на легионера за тежкия удар с чук затихнаха, когато излязоха от стаята.

Джиралди ги изпрати с поглед и промърмори:

— Холтър. Трябва да ядете. Ще ви донеса бульон.

— Благодаря ви, Джиралди — тихо отговори Исана. Старият войник излезе от стаята и тя се съсредоточи върху фуриите, работещи по Фейд.

Болката от излагането й на веществата, които вилнееха в тялото на Фейд, не беше намаляла ни най-малко. Но поне се беше превърнала в нещо малко по-познато, нещо, към което беше привикнала и можеше да обясни, и колкото по-уморена ставаше с всеки изминал ден, толкова по-неспособна беше да различава тази болка от усещанията на собственото си изтощено тяло, но като че ли това вече нямаше значение.

Тя се настани по-удобно на стола, очите й бяха отворени, но гледаше в нищото. Инфекцията присъстваше в съзнанието й като ясен образ на това, което живее във Фейд.

Тя си я представяше като могила от кръгли камъни, твърди, тежки, но въпреки това подвижни. Изчакваше момента, когато ритъмът на сърцето и дишането й ще съвпадне с ритъма на ранения.

Тогава си представяше как се приближава до могилата, взема най-близкия камък, пренася го отстрани и го хвърля в безформен, въображаем поток. После тя повтаряше тези действия, уверено, решително, камък след камък.

Не знаеше колко време е минало, откакто се съсредоточи върху борбата с инфекцията на Фейд, но внезапно усети нечие присъствие до камъните.

Беше Фейд, който стоеше до тях и намръщено я гледаше. Сега не изглеждаше както в реалния живот — уморен, блед и изтощен. Напротив — яви се пред нея като млад мъж — младежки строен и с все още силно тяло.

Косата му беше подстригана според стила на легиона, на лицето му нямаше никакво клеймо и носеше прости бричове и туника, като войник при изпълнение на задълженията си.

— Здравейте — каза той. — Какво правите тук?

— Ти си болен — отвърна му Исана. — Имаш нужда от покой, Фейд, и ми позволи да ти помогна.

При споменаването на името фигурата вдигна вежди. Лицето му започна да се променя и да се състарява, клеймото на страхливец започна да избива през кожата.

Той протегна ръка, за да докосне лицето си, мръщейки се.

— Фейд… — промърмори той. Очите му се разшириха. Погледна Исана и лицето му рязко остаря, а косата му ставаше все по-дълга и по-дълга, появиха се и белези.

— Исана?

— Да — прошепна тя.

— Аз бях ранен — каза той. Примигна, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Не сме ли в Церес?

— Да — каза тя. — Ти си в безсъзнание. Опитвам се да те излекувам.

Фейд поклати глава.

— Не разбирам какво се случва. Това сън ли е?

Интересна мисъл. Исана спря да я обмисли.

— Възможно е. Аз съм някъде наблизо в състояние, близко до сън. Ти имаше треска от няколко дни и аз бях в близък контакт с теб чрез Рил почти през цялото време. Усещах откъслеци от няколко твои сънища, но ти беше в треска. Беше предимно някаква каша.

Фейд леко се усмихна.

— Значи това трябва да е ваш сън.

— Може и така да се каже — отвърна тя.

— Дни… — той се намръщи. — Исана, подобен вид призоваване не е ли твърде опасно?

— Страхувам се, че не толкова е опасно, колкото, че не прави нищо — каза тя.

Фейд поклати глава.

— Имах предвид, че е опасно за вас.

— Готова съм за това — каза Исана.

— Не — рязко каза Фейд. — Не, Исана. Не можете да рискувате така заради мен. Това трябваше да е някой друг.

— Освен мен няма никой друг — тихо отговори Исана.

— Тогава трябва да спрете — каза Фейд. — Не може да си причинявате вреда заради мен.

В същото време във физическия свят Исана смътно почувства, че Фейд се размърдва, за първи път през всичките тези дни. Той немощно се опитваше да издърпа ръката си от нейната.

— Не — твърдо каза Исана, взе следващия камък и продължи работата си. — Спри, Фейд, трябва да почиваш.

— Не мога — каза Фейд. — Не мога да нося отговорност за още по-голяма вреда, която ще ви бъде нанесена. Кървави врани, Исана.

Гласът му се обагри в мъка и тъга.

— Не мога да нанеса още повече, отколкото вече съм нанесъл.

— Не. Не, ти нищо не си направил.

— Аз се заклех да го защитя — каза Фейд. — И когато той най-много се нуждаеше от мен, аз го оставих да умре.

— Не — тихо каза Исана. — Той ти заповяда да наблюдаваш долината отстрани. За безопасност.

— Не трябваше да спазвам заповедта — каза Фейд и гласът му внезапно се изпълни с ненавист към самия себе си. — Мой дълг беше да го защитя. Да го предпазя. Вече беше загубил двама от телохранителите си заради мен. Аз бях този, който осакати Майлс. Аз бях този, който принуди Алдрик да се откаже — ръцете му се стегнаха. — Никога не бих го оставил. Без значение какво е казал.

— Фейд — каза Исана тихо, — каквото и да е убило Септимус, то е било прекалено голямо, за да може да бъде спряно. Той беше син на Първия лорд и беше толкова могъщ, колкото и баща си. А може би и повече. Наистина ли мислиш, че си можел да промениш нещо?

— Бих могъл — каза Фейд. — Каквото и да е убило Септимус, бих могъл да го спра или най-малкото да го забавя достатъчно, за да може той да се справи. Дори да успеех да го защитя за секунда и дори да умра при това, то можеше да е нещото, което му е било нужно.

— Може би, а може би не — каза тихо Исана. — Можеше да умреш безсмислено с него. А знаеш, че той не би искал това.

Фейд стисна зъби, напрегнатите мускули изкривиха чертите му.

— Бих искал да умра с него. Бих искал — той поклати глава. — Част от мен умря онзи ден, Исана. Арарис Валериан. Арарис Храбрия. Аз избягах от бойното поле. Оставих човека, когото се заклех да защитавам.

Исана спря и докосна клеймото на лицето му.

— Това беше само маскировка, Арарис. Костюм. Маска. Всички трябваше да си помислят, че си умрял, за да имаш възможност да защитиш Тави.

— Това беше маскировка — горчиво каза Арарис, — но освен това беше и истина.

Исана въздъхна.

— Не, Фейд. Ти си най-смелият човек, когото някога съм познавала.

— Аз го оставих — каза той. — Оставих го.

— Само защото той искаше да защитиш нас.

— И аз го подведох. Позволих сестра ви да умре.

Исана буквално почувства старата болка в гърдите.

— Не можеше да направиш нищо. Вината не е твоя.

— Моя е. Трябваше да забележа марата. Трябваше да го спра преди…

Фейд обхвана главата си с ръце и поклати глава.

— Аз не мога повече така. Не мога да го видя, да видя вас, не мога да бъда тук повече, милейди, моля ви, оставете ме, позволете ми да отида при него, при моя лорд, оставих го, клеймо на страхливец, сърце на страхливец…

Той утихна, мърморейки несвързано, и докато тялото му се гърчеше слабо в лечебната вана, опитвайки се да освободи ръката си от нейната, лицето на Фейд отново изчезна, оставяйки Исана сама с купчината въображаеми камъни.

Тя се върна на работа.

По-късно тя присви очи и накара мислите си да се върнат за миг в стаята в цитаделата на Церес и се огледа.

Фейд лежеше във ваната, а мускулите му периодично потрепваха. Тя се протегна и докосна челото му със свободната си ръка, за да потвърди за себе си това, което вече знаеше.

Фаде се беше отказал да се бори. Не искаше да се излекува.

Треската му прогресираше.

Той умираше.

Вратата се отвори и Джиралди тихо влезе в стаята с купа бульон в ръка.

— Холтър?

Тя го награди с уморена усмивка, когато той й подаде купата. Беше й трудно да яде, предвид постоянната болка от лечението, но това беше жизненоважно.

— Благодаря, центурион.

— Няма за какво — той отиде до прозореца и погледна: — Врани, холтър. Винаги мразех да влизам в битка. Но ми се струва, че да съм до нея, както сега, е още по-лошо.

Пръстите на ръката, с която той обикновено държеше меча, ритмично се свиваха и отпускаха около бастуна.

Исана бавно изгълта бульона.

— Някакви новини за битката?

— Калар надделява — отговори Джиралди. — Измисли как да примами рицарите на Церес, за да ги унищожи.

Исана затвори очи и поклати глава.

— Какво стана?

— Заповяда на своите рицари да атакуват жилищни райони — отговори Джиралди. — Включително най-голямото сиропиталище, а също и районите, където живеят пенсионирани легионери.

Исана направи гримаса.

— Велики фурии. Този човек е чудовище.

Джиралди изсумтя.

— Но пък му се получи — гласът му стана някак далечен и безличен. — Можеш известно време да гледаш как избиват старци, можеш известно време да слушаш детски викове. Но в един момент си длъжен да направиш нещо. Дори да е глупаво.

— Колко големи са загубите?

— Калар и синът му лично участвали в нападението. Церес загуби половината си рицари. Повечето от тях бяха рицари Аери. Ако капитан Майлс и рицарите от Легиона на короната не се бяха намесили, щяха да загинат всички до един. Церес беше ранен, попадна в капан. Двамата с капитан Майлс се били с Калар и сина му в предната част на сиропиталището. Казват, че била невероятна битка.

— Изхождайки от моя опит, слуховете рядко предават коректно подробности за случилото се — раздаде се нисък глас откъм вратата.

Исана се обърна към застаналия на прага капитан Майлс, все още в пълна бойна екипировка и с шлем в лявата ръка. Бронята и шлемът бяха вдлъбнати и надраскани на толкова много места, че не можеха да се преброят. Десният ръкав на туниката беше напоен с кръв до лакътя, а ръката лежеше на дръжката на меча.

Носеше късата подстрижка, приета в легиона. Косата му беше сива. И от него миришеше на пот, ръжда и кръв. Не беше особено едър човек и чертите му веднага увериха Исана в неговата вярност и лоялност.

Влезе в стаята с видимо накуцване и макар да се обърна към Исана и Джиралди, очите му бяха насочени към мъжа в лечебната вана.

— Церес се престори на ранена птица и ги примами. Дойдоха да го довършат, а в това време аз се скрих на тавана. Нападнах сина му отзад и го раних достатъчно сериозно, за да може Калар да изпадне в паника и да хукне да го измъква от битката.

— Капитане — каза Джиралди с кимване. — Чух, че Калар се опитал да ви изпържи за това.

Майлс сви рамене.

— Не бях в настроение за пържене. Избягах.

Той кимна на Исана.

— Холтър. Знаете ли кой съм аз?

Исана погледна към Фейд и после отново към Майлс. Те бяха братя, въпреки че Майлс, подобно на повечето алеранци, смяташе, че Арарис е загинал преди около двадесет години.

— Знам кой сте — каза тя тихо.

— Бих искал да ви помоля за услуга — той погледна към Джиралди за подкрепа. — Няколко минути от вашето време насаме, холтър?

— Тя работи — каза Джиралди и макар тонът му в никакъв случай да не беше неучтив, той не предполагаше компромиси. — Нищо не бива да я разсейва.

Майлс се замисли за момент, сякаш избираше с коя стратегия да продължи. После каза:

— Разговарях с лейди Верадис. Тя каза, че няма много време.

Исана отмести поглед. Отчаянието я прониза, засилено от умората й. Но тя отблъсна това чувство от себе си и каза:

— Всичко е наред, Джиралди.

Центурионът изсумтя. После кимна на Исана и с накуцване тръгна към вратата.

— Не за дълго — каза той на Майлс. — Аз ще ви изчакам, сър.

Майлс кимна и изчака Джиралди да напусне стаята. После отиде при Фейд, отпусна се на колене и сложи ръка върху главата на изпадналия в безсъзнание роб.

— Той целият гори — тихо прошепна Майлс.

— Знам — отговори Исана, — правя всичко, което мога.

— Трябваше да пристигна по-рано — каза Майлс с глас, изпълнен с горчивина, — трябваше да съм тук всеки ден.

Отвън се раздаде глух, приглушен екот, който обикновено придружаваше атаката на призователите на огън, и изведнъж от нищото се появи огнено цвете, което бързо разцъфна до нажежена топка. Миг по-късно отекна още един гръм и почти непрекъснат рев на гневна буря.

— Били сте малко зает — каза Исана с уморена развеселеност в гласа си.

Майлс поклати глава.

— Това не може да бъде. Това… — той се намръщи. — По-големият ми брат. Той винаги печелеше. Той отново и отново влизаше в битки, в които трябваше да го убият. И дори когато умря, той успя да се върне. Трябваха му двадесет години, но той го направи.

Майлс отново поклати глава.

— Непобедим. Може би част от мен не иска да признае, че може да бъде победен. Че аз бих могъл…

„Да го загубя“ — помисли си Исана, довършвайки мисълта му.

— Той чува ли ме? — попита Майлс.

Исана поклати глава.

— Не знам. Той ту е в съзнание, ту не. Но с всеки ден все повече не е на себе си.

Майлс прехапа устни и кимна, а Исана почувства цялата дълбочина на неговата мъка, болка и съжаление. Той я погледна и в очите му се появи страх, като на дете.

— Верадис е казала истината? — попита шепнешком. — Той умира?

Исана знаеше какво иска да чуе Майлс. Емоциите и очите му я умоляваха да му даде надежда. Тя улови погледа на Майлс и тихо каза:

— Възможно е. Но аз нямам намерение да го оставя.

Майлс примигна няколко пъти и прокара ръка по челото на Фейд, сякаш му избърсваше потта. Няколко тънки ивици кръв от ръкава му останаха на челото.

— Всичко е наред — каза той тихо. После се приведе по-близо до Фейд. — Рари, аз съм, Майлс. Аз… — той наведе глава и замълча.

— Тук съм, Рари, тук съм.

Той погледна Исана:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Исана поклати глава.

— Той… той е много уморен. И много слаб. И не иска да се бори. Той дори не се опитва да се възстанови.

Майлс се намръщи.

— Сякаш изобщо не става дума за него? Защо?

Исана въздъхна.

— Не знам. Понякога идва в съзнание и казва нещо. Но дори и тогава няма смисъл. Може би чувство за вина. А може би е прекалено уморен.

Майлс гледа известно време Фейд. Тъкмо когато се накани да каже нещо, пред вратата се чуха стъпки.

— Капитане! — звънна силно младият глас на един от пажовете в цитаделата.

— Моят лорд настоятелно ви моли да се явите.

Майлс погледна Исана и отговори:

— Идвам.

После се наведе и за миг притисна главата си към Фейд. После се изправи.

— Когато се събуди отново… Моля, кажете му, че съм идвал.

— Разбира се — отвърна Исана.

— Благодаря — каза Майлс и излезе от стаята.

Джиралди отново надникна, огледа се и после влезе. Затвори вратата и се облегна с гръб на нея, за да предотврати всякакви прониквания, помисли си Исана.

Майлс беше прав. Фейд не беше от онези хора, които се отказват. Той живя с чувството за вина повече от двадесет години, не се опита да се самоубие, нито се предаде на отчаянието.

Имаше и нещо друго. Нещо повече. Кървави врани, изруга себе си Исана. Ако можеше само да говори. Поне минута. Тя скръцна със зъби от безсилие.

Отвън се чуваше шум и пукот от пожара. Пееха тръби. Биеха барабани. И надмогвайки това, се чуваше и разярения рев на армията. Гневен гръм разцепи мрачното небе.

Исана приключи с бульона, изхвърли всички външни мисли от главата си и се върна на работа.