Фурията на курсора

Глава 34

Исана, изтощена, без да вдига глава, попита:

— Кой ден е днес, Джиралди?

— Двадесет и деветият ден на обсадата. След няколко часа ще се развидели.

Исана накара мислите си да се раздвижат през уморения мозък.

— Битката. Лейди Верадис ще има ли днес свободно време?

Джиралди дълго мълча. Накрая постави стол пред Исана и седна на него.

Той се наведе и нежно повдигна брадичката й с мазолестите си пръсти, така че тя трябваше да го погледне.

— Не — каза той тихо. — Тя няма да има свободно време, Исана.

Исана с всички сили се опитваше да мисли. Не днес. Тя трябваше да издържи още един ден. Поредният безкраен, безмилостен ден. Тя облиза сухите си напукани устни и каза:

— Гай скоро ще дойде тук.

— Не — отвърна Джиралди. — Има нещо в тази буря, което кара рицарите Аери да остават на няколко ярда над земята. Първият лорд не може да изпрати войски за бързо реагиране, за да премахне обсадата, а Калар унищожи пътищата между Церес и столицата. Така че ще мине поне още една седмица, докато пристигнат тук.

Седмица. За Исана седмицата изглеждаше като митичен период от време. Може би това дори беше милостиво. В крайна сметка всеки ден беше източник на мъки.

Добре, че не можеше ясно да си спомни колко дни имаше в седмицата.

— Няма да спра.

Джиралди се наведе напред.

— Силите на Калар пробиха през градските стени. Церес и Майлс успяха да съборят достатъчно сгради, за да ги задържат за известно време, но това са само няколко часа, вероятно по-малко от ден, след което ще бъдат принудени да се оттеглят обратно в цитаделата. Ситуацията в битката се влошава с всеки час. Церес и Майлс загубиха много рицари и сега противникът нанася все повече и повече загуби на обикновените легионери. Верадис и нейните лечители работят, спасявайки животи, докато не паднат от изтощение. А после се надигат и го правят отново. Никой от тях няма да може да дойде да ви помогне.

Тя тъпо се взираше в него.

Джиралди се наведе напред, обръщайки глава към Фейд.

— Погледни го, Исана. Погледни го.

Тя не искаше. Не можеше да си спомни защо, но знаеше, че не иска да гледа Арарис.

Но не можа да намери сили да се противопостави на заповедта на центуриона. И погледна.

Арарис, Фейд, най-близкият приятел на съпруга й, лежеше блед и неподвижен. В течение на няколко дни той беше кашлял слабо, но това бе спряло някъде в замъгленото, недалечно минало.

Гърдите му се надигаха и спадаха едва забележимо, като всеки път издаваха бълбукащи звуци. Кожата му се беше покрила с нездрави, жълтеникави петна по торса и шията. Цялата беше напукана, възпалените рани се бяха подули и зачервили.

Косата му висеше на кичури и всеки детайл от тялото му изглеждаше мек, някак размит, като при все още влажна глинена статуя, която бавно се стопява под дъжда.

Две неща ясно се открояваха.

Клеймото на лицето му, което изглеждаше по-грозно и по-изпъкващо от всякога.

И засъхналата с отблъскващи тъмни алени петна кръв над устните.

— Спомнете си какво каза лейди Верадис — каза й Джиралди. — Всичко свърши.

Исана погледна кръвта и си спомни какво означаваше. Тя нямаше сили да поклати глава, но успя да прошепне:

— Не.

Джиралди обърна лицето й към себе си.

— Враните да те вземат, Исана — каза той отчаяно. — В някои битки е невъзможно да се победи.

Наблизо на улицата се разрази огнена буря и накара мебелите в стаята да се раздрънкат, а водата в лечителската вана да вибрира.

Джиралди погледна към прозореца, а после отново към Исана.

— Време е, холтър. Не сте спала няколко дни. Вие се старахте. Великите фурии знаят как се старахте. Но той умира. При това бързо. И ако не се отдръпнете, ще умрете с него.

— Не — повтори Исана. Тя чу лекото треперене в гласа си, също като в тялото си.

— Проклето да е всичко — каза Джиралди, тонът му беше мек и разтревожен. — Холтър. Исана. Врани и пепел, момиче. Фейд не би искал да хвърляш живота си на вятъра.

— Това решение е мое — толкова много думи й се удадоха със забележимо усилие и тя се задъха. — Няма да го оставя.

— Оставете го — каза Джиралди и гласът му стана тежък и твърд. — Обещах на Бърнард да се грижа за теб. И ако се наложи, Исана, аз ще те откъсна насила от него и ще те измъкна от тази стая.

Тиха и много далечна вълна от неподчинение потече през мислите на Исана, карайки гласът й едва доловимо да изръмжи в окончателно решение.

— Бърнард никога не би оставил един от своите — тя си пое дъх. — Ти го знаеш това. Фейд е мой. Няма да го оставя.

Джиралди не каза нищо. После поклати глава и извади нож от колана си. Той посегна към връзките, които я свързваха с ръката на Фейд.

Непокорността се надигна в нея, по-силна отпреди, и Исана хвана китката на центуриона с ръка. Ставите й изпукаха от напрежение. Пръстите й побеляха.

После вдигна глава и погледна в очите на центуриона.

— Докосни някой от нас — каза тя, — и ще те убия. Или ще умра, опитвайки се.

Джиралди потресено залитна назад, не заради отслабената хватка на Исана, тя го знаеше, не и заради заплахата, отправена със слаб глас. А заради това, което беше в погледа й.

— Врани — прошепна той. — Ти наистина си готова да го направиш.

— Да.

— Защо? — попита той. — Защо, Исана? И не ми казвайте, че той е просто обикновен роб, който обича да се мотае около племенника ви. Кой е той?

Исана се опита да мисли ясно, опита се да си спомни кой знае, кой може да знае и кой абсолютно сигурно не знае.

Но беше толкова уморена, минаха толкова много години и имаше толкова много лъжи. Беше уморена до смърт от лъжи и тайни.

— Арарис — прошепна тя. — Арарис Валериан.

Джиралди повтори тези думи за себе си и очите му забележимо се разшириха. После погледна от ранения към Исана и обратно и лицето му стана абсолютно бяло. Старият войник прехапа устни и се обърна.

Бръчките на лицето му станаха забележимо по-дълбоки, сякаш изведнъж остаря с десет години.

— Е — каза той, а гласът му трепереше. — В това някак има повече смисъл.

Исана пусна китката му.

Той погледна ножа в ръката си и го върна в ножницата на колана.

— Ако не мога да ви спра… мога поне да се опитам да ви помогна. От какво имате нужда, милейди?

Очите на Исана внезапно се разшириха, докато гледаше Джиралди, и изведнъж видя начин да стигне до Фейд. Сърцето й заби, а внезапната надежда премина през уморения й разум като вълна внезапна, гъделичкаща топлина.

— Ето го — каза Исана.

Старият войник примигна и се огледа.

— То? За какво говорите?

— Джиралди, донеси ми чай. Някой по-силен. И ми намери меча му.