Фурията на курсора

Глава 50

Амара се потопи в гъстата мъгла и установи, че тя е страшно студена. Беше летяла през облачната покривка и преди, разбира се, но не и толкова леко облечена. Климатът на разположените по-ниско имения по това време на годината беше толкова задушливо-зноен, колкото никъде другаде в Империята, но този път слънцето сякаш беше отказало да затопли земята през изкуствените облаци.

Можеше да вижда в мъглата не повече от няколко десетки метра и при скоростта, с която летеше, беше все едно е сляпа. Което не й се отразяваше добре, особено като знаеше какво живее в тези магически облаци.

Амара започна да трепери и знаеше, че това не се дължи на ниската температура.

За известно време се възцари зловеща тишина и само постоянният звук на вятъра заглушаваше бързото й тежко дишане. А после тя чу пронизителен, накъсан звук, подобен на воя на един от малките пустинни вълци от сухия планински изток на Парция.

Воят веднага беше подхванат от всички страни и макар Амара да не виждаше създанията, които го издаваха, той ставаше все по-силен и по-близък.

Тя видя светкавично движение с крайчеца на окото си и веднага промени своя курс, влизайки в остър завой, от който мъглата се завихри.

Нещо осезаемо докосна бедрото й и тя почувства внезапно болезнено изгаряне, като от ухапвания на червени мравки. После започна да излиза от мъглата и докато обхождаше облаците отдолу, видя всичките четири крила на рицарите Аери, които я преследваха, да се носят право към нея, разпръснати в линия за търсене.

Амара отново забави скорост, дори когато мъглата зад нея внезапно избухна в писъци и движения. Извиващите се пипала на чудовищата, които канимите бяха скрили в мъглата, се втурнаха след нея. Рицарите Аери ги видяха и се опитаха да избегнат кошмарното задръстване — но Амара отново бе пресметнала всичко много точно и те влязоха в гората от парещи змиевидни пипала, без да могат да направят нищо.

Хората крещяха и умираха и изведнъж се оказа, че никой не я преследва. Сърцето й бясно блъскаше от ужас и възторг, че е оцеляла — и в същото време тя потисна болезнения срам и отвращение към смъртта и болката, за които беше отговорна. Някои от рицарите биха могли да се промъкнат през тези същества, но никой от тях не би бил в състояние да продължи преследването. Със сигурност щяха да се откажат.

Амара се снизи и се втурна след все още спасяващия се с бягство екипаж с цялата скорост, на която беше способна. Веднага забеляза, че го атакуват.

Много рицари Аери сигурно се бяха отказали от преследването й и очевидно десетина от тях бяха преодолели това разстояние и бяха настигнали каретата. Петима летяха над и пред каретата — лорд Калар и неговите Безсмъртни. Амара не можеше да разбере защо още не са нападнали или свалили каретата. Изглежда изчакваха подходяща възможност.

Половин дузина рицари се носеха от двете страни на каретата, под нивото на пътниците, за да нанесат удар по носачите. Сигурно някой извика предупреждение, защото каретата рязко потъна с около шест фута и направи остър завой, почти към нападателите на този фланг. Рицарите Аери се гмурнаха надолу, за да хвърлят копия в прозорците на паланкина, но вратата му внезапно се отвори и в отвора се появи Алдрик Меча с присвити колена, държащ се за нещо в каретата с едната ръка и с меч в другата. С два бързи удари той счупи копията и рани единия от нападателите така, че от бедрото му бликна фонтан от кръв, след което разцепи черепа на друг — кръв потече в очите и лицето му, разпръсквайки се като мъгла зад него.

Лейди Акватайн се плъзна покрай Алдрик и махна с ръка в повелителен жест. Късчета бели облаци се завъртяха около пръстите й в миниатюрни гръмотевични бури, после тя ги тръсна навън, където те се разшириха в огромен слой непрозрачна мъгла. От своята позиция — малко по-високо и зад тях, Амара видя как каретата се накланя на едната страна, а после и на другата, така че атакуващите рицари трябваше да развалят строя си, заслепени и неспособни да се подкрепят един друг. Да не говорим, че в случай на грешка или просто лош късмет те щяха да бъдат ударени от цялата тежест на клатещата се платформа, което можеше да бъде фатално, като се има предвид колко близо бяха върховете на дърветата.

После всичко си застана на мястото. Калар знаеше, че лейди Акватайн е тук и че използва минимума от своите призователски способности, запазвайки силите си, докато той лично не атакува платформата. Калар едва ли беше смелчага, щом пилееше живота на своите рицари в опит да изморят или, ако имат късмет, дори да наранят или убият лейди Акватайн. Но тази тактика трябваше да му осигури максималното предимство, което би могъл да получи в тази ситуация, и той безпощадно я използваше. Наблюдавайки носачите, Амара забеляза, че започват да се изморяват. Носенето и маневрирането с толкова голяма тежест ги изтощаваше.

Вражеските рицари изчакаха паланкинът да излети от мъглата, създадена от лейди Акватайн, и веднага подновиха атаката. Този път отсреща очакваха нападението им и щом се приближиха от едната страна, вратата на каретата се отвори рязко и Алдрик удари единия рицар, но в същото време ръката на втория, замъглена от скоростта, придадена от фуриите, хвърли копието в могъщия мечоносец.

Ръката на Алдрик се устреми в най-съвършената защита, но закъсня с десета от секундата и копието се заби в дясното му бедро, пробивайки крака му.

Мечоносецът подгъна крак и едва не падна, и макар Амара да знаеше, че ако е необходимо, Алдрик може да игнорира болка, достатъчна да изпрати в безсъзнание силен мъж, този талант не можеше да помогне на наранения крак да изпълнява функциите си и да издържи тежестта му. Лейди Акватайн го хвана за врата и го хвърли обратно в каретата, а рицарите Аери отново приближиха, стиснали копия и мечове в готовност за атака.

Единият беше отхвърлен назад и падна, завъртя се неконтролируемо и изчезна сред дърветата, вероятно поразен от удар или оръжие. Друг от приближилите се твърде много беше издърпан през раменете в каретата, след което беше изхвърлен като камък, с глава, увиснала свободно на счупената му шия. Още един взрив на бяла мъгла скри всичко случващо се от погледа на Амара, но тя чуваше писъците и ударите на вражеските рицари, които бяха наблизо и продължиха атаката, вместо да се оттеглят.

Калар насочи крилото си по-близо до сцената на действието и извади меча си с предвкусващо движение, като вълк, който облизва зъби. Той размаха меч и се насочи право към платформата, като извика на хората си и…

… и Амара осъзна, че никой не забелязва присъствието й.

Гърлото й пресъхна и за секунда й се стори, че всеки момент ще изпусне меча си. Калар Бренсис, Върховен лорд на Алера. Един от най-могъщите призователи, човекът, от който изключително много се страхуват лейди Пласида и лейди Акватайн, човекът, който ги нападна и сега водеше битка за контрол над небето, като същевременно поддържаше воала, запазваше височина и командваше атаката на своите хора.

Човек със славата на един от най-добрите фехтовачи, който със силата на своите фурии веднъж загасил пожар, когато това заплашвало безценната му износна дървесина. Някой дори твърдеше, че е успял да убие левиатан, който заплашвал бреговете му. И той притежаваше сила, власт и благоразумие, достатъчни да представляват заплаха за Гай в борбата за трона.

Нещо повече, Амара видя в какво бе превърнал града си, видя хората, които му служат, и знаеше кой е той всъщност: чудовище във всеки смисъл на думата — гнусен убиец, поробващ деца с яки на послушание, превръщайки ги в луди Безсмъртни; човек, чиито агенти избиваха курсори из цяла Алера. Нейните сънародници. Нейните приятели. Човек, който не придава стойност на човешкия живот, с изключение на своя собствен. Ако се обърне към Амара, щеше да я смачка със същата лекота и безразличие, с която щеше да се отърве от мравка.

Но докато не знае, че е наблизо, не беше късно — тя имаше шанс. В крайна сметка той е просто човек. Опасен, могъщ, с много опит, но въпреки това — смъртен. Смъртоносният удар може дори да не е необходим. Вероятно бяха на около двеста фута над платформата, но ако се спусне отгоре му и го лиши от контрол поне за няколко секунди, гората щеше да се отнесе с него точно както с тези, които вече паднаха. Най-малката грешка щеше да коства смъртта й и Амара го знаеше.

Но ако тя не направи нищо, той определено ще унищожи платформата и ще убие всички на нея. Осъзнаването на това направи избора по-лесен, отколкото очакваше. И въпреки че започна да се тресе от собствения си болезнен ужас, тя се устреми напред, опитвайки се да задържи потока по-близо до себе си, така че нито Калар, нито хората му да го усетят. Тя се втурна напред, през групата рицари, като изчисли мястото, където щяха да се окажат в зависимост от курса им. После извади меча си толкова рязко, че болката прониза дясната й ръка, и освободи Сирус, а с него и потока въздух.

Амара полетя надолу, насочвайки се към малката фигура на платформата в пълна тишина, без да използва фурията си, тъй като някой със силата и опита на Калар можеше да я почувства. Тя знаеше как да управлява падането си, като разпери ръце и крака, и се концентрира, за да се приближи все по-бързо и по-бързо към целта си — голата ивица кожа на врата на Калар, точно над яката на сиво-зеленото му наметало.

Изведнъж той се приближи с няколкостотин фута и също толкова неочаквано — точно под нея, като все още държеше курса си и наблюдаваше напускащата мъглата платформа. Тя замахна, държейки меча с две ръце и с върха надолу по посока на падането си. Амара изкрещя и удари, едновременно с това призовавайки Сирус. Избухналият хаотичен вихър отбеляза появата на чужда фурия в редиците на Калар и неговия ескорт. В последния възможен миг един от Безсмъртните, летящ до Калар, вдигна очи нагоре и веднага се хвърли напред, прикривайки с тяло гърба на своя господар от меча на Амара.

Амара удари Безсмъртния с чупеща костите сила. Мечът мина през бронята му, сякаш изобщо я нямаше, и потъна до дръжката в него. Тялото й, подобно на чук, беше разтърсено от силата на отката. Тя чу изхрущяване и лявата й ръка пламна от болка. Светът се завъртя в замайващи кръгове и превъзмогвайки болката, тя едва успя да овладее Сирус. Нещо я удари по глезена и тя почувства как каишките на сандалите й се изплъзват от нея, като отнасят и самите сандали със себе си. Усещането за това я накара да дойде на себе си и да разбере, че е закачила клоните на високо тънко дърво, което при нейната скорост беше равносилно на удар с нож през коленете. Тя отчаяно призова Сирус, неспособна да се справи с огромната болка, цветовете и звуците. Въпреки това успя да не се блъсне в дърветата и се озова летяща до платформата, люлеейки се наляво и надясно като пияна, лявата й ръка бе увиснала безпомощно, а мечът й го нямаше.

— Графиньо! — извика лейди Плацида. — Пазете се!

Амара я зяпна за секунда, после се обърна и видя един от рицарите Аери да пикира към нея с копие в ръце. Тя започна да се отклонява, но разбра, че няма да успее. Движеше се прекалено бавно. Вражеският рицар вдигна меча си за удар. И в същия миг една стрела го удари в гърлото, предизвиквайки фонтан от кръв, а рицарят безпомощно падна сред дърветата. Амара примигна и погледна към платформата. Граф Калдерон беше приклекнат на покрива на фургона с лък в ръце и разкрачени крака, за да устои на свирепия вятър.

Той просто стоеше, балансирайки на паланкина — без никакво подсигуряване или поне въже. Бърнард свали плаща си и лицето му придоби изражението на откъснат, хладнокръвен професионален стрелец. Движейки се с професионална точност, той изстреля още една стрела, целейки се някъде зад Амара, а след това и друга. Тя се обърна и видя как беше улучен още един вражески рицар, въпреки че стрелата, отнесена от вятъра, го удари не в сърцето, а в ръката. Той изкрещя и забави, внимателно контролирайки полета си.

— Амара! — извика Бърнард. Той сграбчи единия край на лъка и й подаде другия.

Все още объркана, тя не разбра веднага какво трябва да прави, но хвана лъка и позволи на Бърнард да я издърпа на покрива на платформата.

Известно време тя просто седеше и Бърнард успя да отправи още два изстрела — и двата пропуснаха. Без да има възможност да докосне земята и да призове фурията си, той не можеше правилно да издърпа тетивата, което се отразяваше както на точността на стрелбата, така и на скоростта й.

И независимо от умението на стрелеца, турбуленцията не даваше възможност да се уцели каквото и да е, разположено на разстояние повече от няколко ярда, затова рицарите Аери се стараеха да стоят настрана, да лъкатушат, да се приближават и да се отдалечават, като провокираха Бърнард да стреля, което означаваше да изразходва стрели, но едва ли и да улучи някого. Подобно на Амара те виждаха, че в колчана му са останали само няколко стрели. В момента, когато Бърнард прозря идеята им, бяха останали само три стрели.

Изведнъж мислите на Амара потекоха по-бързо. Болката все още измъчваше ръката и лявото й рамо, но мина на заден план и вече не беше толкова важна. Погледът надолу към близките дървета й позволи да осъзнае, че макар платформата да се движеше бързо, тя опасно се люлееше настрани, тъй като силата на носачите отслабваше.

— Какво правиш, съвсем ли си оглупял? — извика тя на Бърнард.

— Вътре няма къде да се разгърна за изстрел, любов моя — отговори Бърнард.

— Ако оцелеем след всичко това, ще те убия с голи ръце — изръмжа му тя в отговор. После се наведе встрани и извика:

— Лейди Акватайн! Трябва да се движим по-бързо!

— Не може да ви чуе! — отговори Алдрик с глас, напрегнат от болка. — Това е всичко, което могат да направят те двете, за да удържат екипажа във въздуха!

Светна червена светкавица и върху задната част на каретата падна сянка.

Амара се огледа и видя спускащия се към тях Калар. Плащът му беше разкъсан на няколко места от същите клони на дървета, които бяха разкъсали лявата страна на лицето му до кървящо, подпухнало месо. Зъбите му скърцаха от омраза и ярост и когато срещна погледа на Амара, острието на меча му внезапно започна да свети като желязо в пещ, червено, после оранжево, а накрая се нажежи до бяло. Металът изписка в агонизиращ протест.

Бърнард, чиито ръце се движеха толкова бързо, че изглеждаха размити, изстреля две стрели веднага щом Калар се озова точно пред него. Върховният лорд Калар ги отклони настрана с горещото си острие, натрошавайки тежките им стоманени накрайници. Калар приближаваше, а очите му бяха гладни за убийство. Амара изпрати Сирус срещу него, но това беше като да се опиташ да спреш вбесен гаргант с копринена нишка. Върховният лорд мина през Сирус сякаш нея изобщо я нямаше. Тя искаше да крещи от безсилие и ужас, в безпомощен протест, че този мерзавец, този, този… изрод ще я убие, ще убие съпруга й, ще убие всички в каретата и ще потопи Алера в пълен хаос. Обърна се към Бърнард, търсейки очите му. Искаше да гледа него, когато острието на Калар й отнеме живота. А не звярът, който ще я убие.

Лицето на Бърнард беше бледо, но в очите му нямаше и следа от поражение или намек за капитулация. Той хвърли един мимолетен поглед на Амара и й намигна. След това сложи последната си стрела върху тетивата и я изстреля, когато Калар беше на не повече от десет фута от каретата. Калар отново се ухили и острието му описа грациозна вълнообразна линия, за да отблъсне стрелата, преди тя да стигне до него. Стрелата се пръсна на парченца. Но накрайникът й, оформен от полупрозрачен кристал каменна сол, като онези стрели, с които той стреляше по ветрогоните в Калдерон, се натроши на прах. Солта се вряза във въздушната фурия на Калар, смути я и разкъса въздушния й поток на късчета, унищожавайки силата, която го държеше във въздуха. Калар имаше време само за една кратка, озадачена гримаса на шок и неверие. След което той изкрещя и падна като камък върху дърветата отдолу.

След това настана тишина, нарушавана само от звука на наподобяващия прибой постоянен вятър. Бърнард бавно отпусна лъка и си пое дълбоко дъх. После кимна замислено с глава и каза:

— Може би ще пиша на Тави и ще му благодаря за тази идея.

Амара се взираше в съпруга си, изгубила дар слово. Трябваше да каже на носачите да издържат възможно най-дълго, преди да се спуснат за почивка под горския балдахин, някъде близо до голям поток или река, за да може да изпрати новината на Първия лорд. Но това можеше да го направи и малко по-късно. Сега за нея да гледа лицето му, да осъзнае, че са живи, че са заедно, беше много по-важно от грижата за насъщните проблеми.

Бърнард увеси лъка на рамото си и коленичи до Амара, като нежно взе ръката й.

— Успокой се. Виж какво успяхме да направим благодарение на теб.

— Благодарение на една от твоите стрели със сол — тихо възрази тя, клатейки глава.

Той й се усмихна, очите му сияеха зелени и кафяви със златни искри; цветовете на живота, радостта и топлината.

— Често незначителните неща се оказват важни — каза той.

— Да — отговори тя и нежно го целуна по устните.

— Отлично — каза образът на Гай във водата. За автентичност на прозрачната фигура й липсваха само цветовете, предпочитани от Първия лорд. — Браво, графиньо. Какво е състоянието на освободените?

Тя стоеше до голям, бърз поток, който се спускаше от планините на много мили от Калар. Гората тук беше особено гъста и те едва успяха да кацнат с екипажа на една малка полянка. Носачите веднага се сринаха от изтощение и заспаха, без дори да свалят сбруята.

Бърнард се приближи до всеки мъж и внимателно ги освободи от ремъците, за да им даде възможност да се изпънат на земята. Върховните лейди бяха в същото състояние, въпреки че лейди Акватайн успя да седне в официална поза в основата на дървото, преди да склони глава, да притисне гръб към него и да гледа как Одиана помага на Алдрик да отиде до потока, за да промие раната му. Лейди Плацида изглеждаше в състояние едва да вдигне главата си, но настоя да остане с Елания Атикус, която беше получила травма по време на полета — не от оръжие, а когато раненият Алдрик рухна в каретата. Той беше паднал тежко върху една от претъпканите седалки и беше счупил глезена на момичето. Лейди Плацида успя да облекчи болката на Елания и след това веднага отново се свлече на тревата, за да заспи.

Рук излезе от каретата със затворени очи, държейки за ръка дъщеря си. Тя намери парче земя близо до потока, където слънчевите лъчи затопляха земята. Седна, окъпана в светлина, държейки дъщеря си, лицето й беше уморено и усукано от нещо, което изглеждаше като шок.

— Графиньо? — меко я подкани Гай.

Амара отново погледна изображението във водата.

— Моля, приемете моите извинения, сър.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Елания Атикус Минора беше ранена по време на бягството, но не сериозно. Счупен глезен. С умело лечение той бързо ще зарасне.

Гай кимна.

— А лейди Плацида?

— Уморена, но иначе добре, сър.

Гай въпросително вдигна вежди. Амара обясни.

— Тя и лейди Акватайн се изтощиха, опитвайки се да увеличат скоростта на нашето бягство и да затруднят преследването. Само малко повече от двадесет рицари Аери от около общо сто успяха да ни настигнат и без усилията на двете лейди съм сигурна, че щяхме да бъдем разбити и убити.

— Къде сте сега? — попита Гай. После веднага вдигна ръка. — Не, по-добре не говорете. Това съобщение може да бъде видяно и от други. Като цяло, какво е положението ви?

— След падането на Калар бързахме толкова дълго, колкото можахме, сър, но не сме се отдалечили чак толкова далече. Възможно е последващо търсене да ни намери, така че ще почиваме тук само час-два и след това ще продължим.

Гай вдигна вежди.

— Калар е паднал?

Амара се усмихна и кимна.

— Благодарение на изкуството на граф Калдерон, сър. Не съм сигурна, че е мъртъв, но ако е успял да оцелее, се съмнявам, че ще е в такова състояние, че да успее да организира преврат.

Гай оголи зъби в неочаквана вълча усмивка.

— Искам лично да чуя подробностите веднага щом можете да го направите, графиньо. Моля, предайте моята благодарност на негово превъзходителство Калдерон — каза Първият лорд, — а също на дамите и на техните хора.

— Ще се постарая да запазя безизразно лице, когато го правя, сър.

Гай отметна глава назад и се засмя, след което накара образа във водата да се промени.

За кратко той стана цветен, по-детайлен и по-жив. После поклати глава и каза:

— Ще ви оставя да починете и след това да продължите пътуването, курсор.

— Сър? — попита Амара. — Ще пристигнем ли навреме?

Гай кимна.

— Мисля, че да. Но трябва да действам бързо.

Образът погледна Амара в очите, след което Гай леко й се поклони.

— Добре направено, Амара.

Амара си пое дълбоко дъх, когато почувства проблясък от свирепа гордост и удовлетворение.

— Благодаря ви, сър.

Образът се разтвори в потока и Амара тежко се отпусна на брега, ръката й тъпо пулсираше, но неприятното усещане бавно се усили. Тя хвърли поглед към Бърнард, който стоеше до лейди Акватайн в сянката на същото дърво, погледът му беше отсъстващ — чрез връзките си със земните фурии и дървото той следеше дали някой не се приближава.

— Привет, Амара — весело каза Одиана.

Въпреки умората и дискомфорта, Амара трепна от изненада и почувства остра болка в сребристите линии от изгаряния от раменете до основата на шията. Водната вещица приближи напълно безшумно и й заговори от разстояние един фут.

— Съжалявам — каза Одиана и в думите й имаше лек смях. — Не исках да ви плаша така. Сигурно е страшно болезнено да подскачаш така, миличка.

— Какво искате? — спокойно попита Амара.

Тъмните й очи проблясваха.

— Е, разбира се, да излекувам бедното ви рамо, малка страннице. Иначе ще бъдете толкова полезна за господаря си, колкото сокол с едно крило. Не можем да допуснем това.

— Добре съм — тихо каза Амара. — Благодаря все пак.

— Ай-ай — поклати пръст Одиана. — Така да лъжеш. Обещавам ви, че ще спра болката.

— Спри да я дразниш — спокойно каза лейди Акватайн.

Одиана намръщено погледна лейди Акватайн, показа й език, след което се изправи, за да тръгне лениво по брега на ручея.

Лейди Акватайн се откъсна от ствола на дървото и каза:

— Вече стигнахме до кръстопът, курсор. Има трудни решения, които трябва да се вземат.

— Относно какво? — попита Амара.

— Бъдещето — отговори лейди Акватайн. — Например. Трябва да реша дали да ви позволя да живеете или не, в зависимост от това дали ще се окажете полезна или неудобна. В крайна сметка вие сте много способен агент на короната. Предвид политическия климат може да се окажете малка, но съществена пречка за моите планове, ако тръгнете срещу мен — тя погледна Амара със замислен поглед. — Но бихте могли да станете и много полезна, ако успеем да постигнем някакво споразумение.

Амара си пое бавно и дълбоко дъх, за да се успокои.

— Предполагам, че е било глупаво да се надявам, че ще постъпите коректно, щом получите това, което искате — каза тя тихо.

— Ние тук с вас не си играем игрички, курсор. Вие го знаете така добре, както и аз.

— Да. Но вече чух подобно предложение преди. Мисля, че знаете какъв беше отговорът ми.

— Когато за последно беше направено подобно предложение — каза лейди Акватайн, — вие не бяхте омъжена.

Амара присви очи и попита със студен тон:

— Наистина ли мислите, че това ще ви се размине?

— Ако тръгна по този път? — лейди Акватайн сви рамене. — Лесно мога да кажа, че някоя от групите преследвачи на Калар ни е открила през нощта и сме оцелели само няколко души.

— Мислите ли, че хората ще повярват на тази глупост?

— А защо не, скъпа? — каза със студен тон лейди Акватайн. — В крайна сметка вие самата току-що казахте на Гай, че все още сме изложени на риск от откриване.

Тя присви поглед и бледото й лице стана студено като камък.

— И никой няма да опровергае думите ми. И не само, че всичко ще ми се размине, графиньо. Най-вероятно дори ще бъда наградена с още един медал.

— Моят отговор е не — тихо каза Амара.

Лейди Акватайн изви вежди.

— Принципите са нещо страхотно, графиньо. Но в този конкретен случай вашите варианти са силно ограничени. Вие можете или да се съгласите да работите за мен… или Алдрик може да донесе главата на Ария и аз да задам въпроса още веднъж.

Амара хвърли поглед през рамо, където все още накуцващият мечоносец стоеше до проснатата фигура на лейди Плацида и държеше меча си в готовност.

— Точно сега — каза лейди Акватайн — Гай най-вероятно се е свързал с лорд Плацида и му казва, че жена му е в безопасност. Но ако тя умре сега, фуриите, които сдържа, ще бъдат освободени с катастрофални последици за земите на Плацида и нейните жители. При положение че знае, той няма да има други варианти освен да реши, че Гай го е предал.

— Дори да предположим — каза Амара, — че вашите заплахи не са само думи, не мисля, че вие можете хладнокръвно да убиете един от членовете на лигата.

— Така ли мислите, графиньо? — произнесе с леден тон лейди Акватайн. — Нали ви е ясно, че по-скоро ще убия всеки от вас, отколкото да допусна дори възможността да застанете на пътя ми. Знаете го много добре.

Амара погледна към Рук, която притискаше Маша плътно до себе си и се стараеше да стои по-близо до брега със сведена глава и се преструваше, че не е тук.

— Дори и малко момиченце?

— Децата на убитите родители често порастват, за да си отмъстят, графиньо. Това е тъжна съдба със страшен край. Ще й направя услуга.

Бърнард допря върха на кинжала си към врата на лейди Акватайн, сграбчи лъскавата й черна коса, за да я държи по-здраво, и каза:

— Бъдете така любезна да кажете на Алдрик да прибере меча си, ваша светлост.

Алдрик оголи зъби и изръмжа.

Лейди Акватайн изви устни в презрителна усмивка.

— Одиана, скъпа?

Водата в потока изведнъж закипя от множество извиващи се пипала, не много по-различни от тези на облачните зверове на канимите. Те се завихриха около Рук и Маша и се увиха около тях като змия. За една болезнена секунда някои от по-малките пипала запушиха носовете и устите им, така че да не могат да дишат, след което Одиана направи жест с ръка и им позволи да си поемат дъх.

Лейди Акватайн погледна Амара и наведе глава, изражението й казваше, че чака отговор от Амара.

— В аргументите ви има недостатък, ваша светлост — спокойно каза Амара. — Дори ако наемниците ви убият и двамата, вие пак ще сте с прерязано гърло.

Усмивката на лейди Акватайн стана още по-самоуверена.

— Всъщност не сте взели нещо предвид, графиньо.

— И какво по-точно?

Лейди Акватайн отметна глава назад и се засмя, а тялото й започна вълнообразно да се променя, лицето й се изкриви в различни гримаси — и когато отново изправи глава, там, където беше лейди Акватайн, стоеше Одиана.

— Аз не съм лейди Акватайн.

Зад Амара се раздаде гласът на лейди Акватайн:

— Всъщност, графиньо, аз донякъде съм разочарована от вас. В крайна сметка ви дадох всички възможности да различите измамата.

Амара погледна през рамо, за да види, че лейди Акватайн, а не Одиана, контролира водните чудовища, които държаха Рук и Маша в обятията си.

— А сега вече можете ли да осъзнаете ситуацията, курсор? — продължи лейди Акватайн. — Играта свърши. Вие загубихте.

— Може би — Амара почувства как устните й бавно се разтягат в усмивка и посочи с кимване към Рук. — А може би не.

Устата на Рук се изкриви в твърда, неприятна усмивка, след което избухна светлина, внезапен облак пара и светещите очертания на сокол — огнената фурия на лейди Плацида. Той пръсна водните окови и се понесе към лейди Акватайн като малка комета.

В същия миг проснатата в безсъзнание фигура на лейди Плацида подсече опорния крак на Алдрик и се хвърли върху него, събаряйки го на земята. Преди да успее да се осъзнае, лейди Плацида вече седеше на гърба му, беше забила коляно между лопатките му и стягаше дебела връв около врата му.

Лейди Акватайн рязко вдигна ръце, за да отблъсне атаката на огнената фурия. Но се препъна и се подхлъзна от брега право в потока.

Рук се надигна — тя също се промени, стана по-висока и по-стройна, докато накрая на нейно място не се появи Ария Плацида, притиснала озадаченото дете към бедрото си. Тя вдигна свободната си ръка, огнената фурия полетя към китката й и се настани там, докато самата тя се обърна към лейди Акватайн.

В същото време очертанията на фигурата, седнала върху Алдрик, също се разплуха, превръщайки се в Рук, която продължаваше да го държи.

— Признавам — обърна се Амара към лейди Акватайн, — че съм донякъде разочарована от вас. В крайна сметка ви дадох всички възможности да различите измамата.

Тя показа зъби на лейди Акватайн.

— Наистина си мислихте, че не подозирам, че подслушвате разговорите ми с Бърнард?

Лицето на лейди Акватайн почервеня от ярост.

— Наистина ли повярвахте, когато казах, че нямам представа какво можете да направите, че нямам представа как да се подготвя и че не знам дали ще ни нападнете? — Амара поклати глава. — Никога не съм ви пречела да подслушвате, защото исках да чуете, ваша светлост. Исках да мислите, че си имате работа с малко агънце. Но за да бъда честна, не мислех, че ще бъдете чак толкова егоцентрично глупава, че да се вържете на всичко това.

Лейди Акватайн яростно се озъби и започна да се надига от потока.

— Инвидия — предупреди я лейди Плацида и леко разклати китката си, където седеше огнената фурия. — Имах лоша седмица.

— Владеете ли ситуацията сега? — попита Амара с груб тон. — Тази игра приключи. Вие загубихте.

Лейди Акватайн издиша бавно, полагайки видими усилия да обуздае характера си.

— Добре — каза тя с тих, заплашителен глас. — Вашите условия?

Амара отвърна:

— Никакви преговори.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита Бърнард.

— Разбира се — каза Амара.

— Как разбра, че тези двете ще се опитат да си разменят лицата по време на бягството?

— Защото Одиана беше тук — каза Амара. — Защо иначе ще идва с нас? Леди Акватайн със сигурност не се нуждаеше от лечител и не мога да си представя, че би позволила на луда жена да участва в подобна операция, единствено за да прави компания на Алдрик. Тя просто нямаше нужда от това. Но имаше нужда от някой, способен да се превърне в нея и да й служи като двойник, нейният тъмен кон. Изглежда разумно лейди Акватайн да иска да скрие истинската си самоличност по време на спасителната операция. Ако работата се оплеска или ако Калар в крайна сметка заеме трона, тя ще има възможност да отрича всичко.

Бърнард поклати глава.

— Аз не мога да мисля толкова витиевато. И ти накара лейди Плацида и Рук да направят същото? Да си сменят самоличностите?

— Да. Така по време на конфликта лейди Акватайн действаше срещу грешната цел и ни даде шанс да я поставим в абсолютно неизгодно положение.

— Някои хора — тихо прошепна Бърнард, — биха казали, че трябваше да ги убием.

Амара сви рамене.

— Ако са сигурни, че ще умрат, лейди Акватайн и нейните подчинени са напълно способни да вземат някои от нас със себе си. Условията позволяваха всички да си тръгнем цели и невредими. А като се имат предвид връзките и влиянието на лейди Акватайн, нейният арест също щеше да бъде безсмислено занимание.

— Някои хора няма да са доволни от този отговор — промърмори Бърнард. — Те биха казали, че можеше да ги убиеш безнаказано, веднага щом се предадат.

— Хора като Гай? — предположи Амара.

— На първо място — отвърна Бърнард, кимайки.

Амара се обърна към мъжа си и твърдо срещна погледа му.

— Аз съм се клела да подкрепям и защитавам короната, милорд. А това означава, че съм обвързана от закона. Което не предполага арест, съд, присъда и екзекуция на затворници по начин, различен от установения от закона — тя вирна брадичка. — Никога агент на короната не е престъпвал дадената веднъж дума. В допълнение, Първият лорд все още се нуждае от подкрепата на Акватайн, поне докато легионите на Калар не бъдат смазани. Убийството на жена му може рязко да намали желанието му да подкрепи короната.

Бърнард дълго гледа лицето й, чертите на неговото бяха непроницаеми.

— Тези хора са опасни, Амара. За мен, за семейството ми, за теб. Ние сме в дива местност, сред хаоса на войната. Кой щеше да знае?

Амара спокойно срещна погледа му.

— Аз ще знам. Достойните хора не убиват други човешки същества, освен ако не е абсолютно необходимо. А и в края на краищата Инвидия оказа голяма услуга на Империята.

— С изключение на малка лъжичка катран в края — изръмжа Бърнард.

Амара сложи ръце от двете страни на лицето му.

— Остави я в нейния свят. Той е студен и празен. За нас не е достатъчно да спечелим, милорд. Не е достатъчно дори просто да оцелеем. Аз няма да живея в свят, в който силата заменя правосъдието и закона, независимо колко неудобно ще се окаже това за короната.

Зъбите на Бърнард проблеснаха в свирепа бяла усмивка. Той нежно я целуна.

— Ти — прошепна той — си повече, отколкото старец като мен заслужава.

Тя му се усмихна топло в отговор.

— Внимавайте, милорд съпруже. Ако кажете прекалено много, може би ще трябва да докладвам за вашите скандални изказвания на Първия лорд.

— Направи го. Колко време мислиш, че ще им отнеме да се измъкнат оттук?

Те седяха един до друг в каретата. Рук, отново с дъщеря си, беше заспала, прегърнала и притиснала буза към къдриците на Маша. Бузите на момичето бяха розови с топъл оттенък на дълбок детски сън. Лейди Плацида и Елания също дремеха.

— Десет минути, може би — каза Амара. Щом лейди Акватайн си почине малко, тя ще скъса въжетата и ще освободи останалите. Но без транспорт за слугите си ще може да ни преследва единствено сама. Но няма да го направи, дори ако лейди Пласида не беше в състояние да унищожи публичния й образ и подкрепата й в Дианическата лига с компрометиращи доказателства за заговор с цел извършване на убийство.

Бърнард кимна.

— Разбирам — каза той. — А какво пречи на носачите просто да ни хвърлят на земята и да се върнат при нея?

— Те са наемници, любов моя. Ние им предложихме пари. Много, много пари.

— Вярно — каза Бърнард. — Това го разбрах. Но чувствам, че трябва да попитам… защо ги оставихме голи? За да ги забавим?

— Не — изсумтя Амара. — Защото подлата кучка го заслужава.

Ситни бръчици се появиха в ъгълчетата на очите на Бърнард и той бавно се обърна на място, за да целуне нежно устните й, след което първо единия, а после и другия клепач. Амара откри, че след като ги затвори, очите й просто отказват да се отворят, а после се потопи във възхитителната топлина на Бърнард и заспа преди още да успее да довърши доволната си въздишка.