Фурията на курсора

Глава 1

Тави дърпаше въжето с всички сили, докато не осъзна, че гърбът му е на път да се прекърши от напъването.

— По-бързо! — изръмжа през зъби.

— Не бива да бързаш, ако наистина искаш да научиш нещо, момчето ми — отвърна старецът, коленичил до пусковия механизъм с лост в ръце. Магнус леко се наклони над механизма, изсумтя и с металическо стържене пъхна лоста в пусковото устройство.

— Изследванията са същността на Академията.

Пот на ручеи се стичаше по тялото на Тави.

— Ако сега не го сложите този лост, ръката ми може да се изплъзне и случайно да ви метне през цялата долина — изръмжа той.

— Търпение, момчето ми. По-добре да се отдръпна по-далече. Този ще се счупи, също като предишния.

Той изсумтя.

— Ето, всичко е готово. Бързай бавно — далече ще стигнеш.

Тави започна постепенно да отпуска въжето, въпреки че ръцете му плачеха за незабавна почивка. Дългите дървени „ръце“ на механизма трепнаха, но отново се огънаха, готови всеки момент да започнат да действат. Въжетата, свързващи няколкото въртящи се колела, които Магнус беше направил, се отпуснаха на земята.

— Ето, виждаш ли? — каза той с гордост: — Ти направи всичко сам.

Тави наведе глава, опитвайки се да си поеме дъх.

— Но все още не разбирам принципа на работа на колелетата.

— Той се заключава в това да концентрираш силата в една точка — отговори Магнус. — Ти издърпа четиридесет фута въже, за да придвижиш „ръката“ само с пет.

— Мога да броя — отвърна Тави. — Просто… това е практически невъзможно. Дори на чичо ми щеше да е трудно да премести това нещо, а той е силен призовател на земя.

— Нашите предци са знаели работата си — промърмори Магнус. — Ех, само ако Ларус можеше да види това. Щеше да се пръсне на място с пяна на уста. Хайде, младежо, помогни ми със снаряда.

Тави и Магнус заедно изтърколиха и вдигнаха камък, тежащ около петдесет фунта, поставиха го в дупката в края на „ръката“ на механизма и отстъпиха назад.

— Може би все пак трябваше да използваме поне няколко професионално изработени детайла?

— Никога, абсолютно никога — изфуча Магнус. — Ако използваме дори един детайл, произведен с помощта на фурии, ще трябва да започнем отначало, но вече без него, в противен случай Ларус и подобните му ще ни направят на пух и прах, основавайки се само на този факт. Не, момчето ми, всичко трябва да бъде направено така, както са го правили римляните и Апия.

Тави изсумтя. Намираха се сред руините на древен град. Построен някога като венец на древна планина, с течение на времето той се беше смалил до размера на голям хълм, а всичко наоколо беше направено от камък. Стените, оцелели от няколкото десетки сгради, с времето се бяха превърнали в неравни камъни и отломки, разпръснати около тях. Трева и дървета растяха сред разрушени къщи и стари градски стени. Вятърът пееше безкрайна, тиха и тъжна песен сред камъните. Елени тихо пристъпваха по улиците, така разрушени, че да разбереш, че са направени от човек можеше само като ги гледаш отдалеч, и се криеха сред стените по време на редките бури. Птици гнездяха върху останки от статуи, оказали се безпомощни пред времето.

Камъните, използвани за разрушените в момента апийски конструкции, нямаха извитите арки и точните ъгли, характерни за работата на фуриите, а бяха изградени на части, от по-малки камъни, върху които се виждаха следи от инструментите, използвани в древността, и съдейки по текстовете, издълбани върху намерените от Магнус под руините камъни, се наричаха „кариери“. Друго изображение, очевидно принадлежащо на римляните и останало за всичките тези години незасегнато от влиянието на природата в тишината на пещерите, показваше на Магнус и Тави използването на военни машини в битка с враг, наподобяващ на рогат великан.

В крайна сметка всичко, което Тави видя и проучи, показваше кристално ясно, че предците на алеранците, какъвто беше и самият той, не са владеели фурии в никаква степен. Този факт беше толкова очевиден, че на Тави му се искаше да крещи от досада всеки път, когато си спомняше така наречените „учени“ от рода на маестро Ларус в Академията, които небрежно отхвърлиха неговото твърдение, без дори да си направят труда да проверят доказателствата.

Точно затова Магнус настояваше да използват само грубия и неефективен ръчен труд за всяка стъпка при създаването на военната машина. Искаше да няма никаква възможност за оспорване на факта, че подобни неща могат да се създават без използване на фурии.

— Разбирам защо трябва да правим всичко именно по този начин, сър. Но римляните са били много по-опитни от нас. Сигурен ли сте, че това ще работи?

— О — отвърна Магнус, — сигурен съм дотолкова, доколкото това изобщо е възможно. Сглобката този път е по-сигурна, напречната греда е по-дебела. Като цяло изглежда много по-стабилна от предишния образец.

Всъщност предишният механизъм се разлетя на парчета в момента, в който го пуснаха. Сегашният модел, пети поред, беше значително по-здрав.

— И това означава, че ако избухне, ще има повече отломки. И ще са по-тежки.

Те се спогледаха. После Магнус изсумтя и завърза края на дълго въже към лоста, който държеше издърпаната назад „ръка“. Отдръпнаха се на около двайсет крачки.

— Давай — каза Магнус, протягайки въжето към Тави, — аз свърших своята работа.

Тави предпазливо го взе и изведнъж разбра, че се усмихва.

— Кайтай щеше да иска да види това. Готов ли сте?

Магнус се ухили като луд.

— Готов!

Тави дръпна въжето. Лостът с трясък се освободи. Механизмът застана на задните си крака, ръката се изви във въздуха и изпрати снаряда в небето по стръмна дъга. Той събори няколко камъка от върха на полуразрушена стена, прескочи хълма и изчезна от поглед.

Магнус изпусна триумфално възклицание и започна да танцува, размахвайки ръце.

— Ха! Работи! Да! Е, кой сега ще ме нарече луд?

Тави нервно се засмя и искаше да попита Магнус какъв според него е обхватът на снаряда, но изведнъж чу нещо и завъртя глава в търсене на източника на звука.

Някъде от другата страна на хълма някой крещеше проклятия, които се издигаха в сутрешното пролетно небе.

— Маестро — започна Тави. Но преди да успее да продължи, същият камък, който те току-що бяха изпратили от другата страна на хълма, се извиси във въздуха и се устреми към тях.

— Маестро! — изкрещя Тави. После сграбчи Магнус за края на туниката му и го дръпна далеч от механизма.

Камъкът прелетя на няколко инча от тях и пръсна устройството на малки парчета. Дървото се счупи и разпръсна, металът изстена. Осколки се разлетяха във всички посоки и Тави усети рязка болка, когато парче камък с големина на юмрук удари ръката му с такава сила, че тя за момент изтръпна. Тави прикри с тяло стария мършав маестро от летящите отломки и извика:

— Залегнете!

Преди Магнус да падне на земята, Тави извади от пояса прашка и тежко оловно топче. В това време конникът вече заобикаляше хълма с меч в ръка, а проклятията му ставаха все по-гръмки. Тави опъна прашката, но миг преди да стреля я отпусна и прихвана със свободната ръка.

— Антилар Максимус! — извика той. — Макс! Това съм аз!

Ездачът дръпна юздите на коня си толкова силно, че горкото животно едва не счупи гърдите си със собствената си муцуна. Конят продължи да се движи още известно време по рохката земя на мястото на разкопките, но накрая все пак спря, вдигайки във въздуха облак прах.

— Тави! — изрева младият ездач. В гласа му звучеше едновременно и радост, и гняв. — Какво, враните да те вземат, правиш? Ти ли хвърли този камък?

— Може и така да се каже — отговори Тави.

— Ах, ти! Нима най-накрая си усвоил някои от най-простите земни призовавания?

— По-добре — каза Тави. — Ние си имаме римска военна машина.

Обърна се, огледа останките и направи гримаса.

— Имахме — поправи се сам.

Макс отвори и затвори уста. Той беше млад мъж, в разцвета на силите си, висок и силен. Имаше волева брадичка, чупен на няколко пъти нос, сиви вълчи очи и макар че трудно можеше да се нарече красив, чертите на Макс бяха твърди, силни и посвоему привлекателни.

Той прибра оръжието в ножницата и скочи на земята.

— Римски? Това са онези хора, които не са имали фурии, като теб?

— Наричали са се римляни — поправи го Тави. — Римски се наричат нещата, които римляните са създавали. И да. Изненадан съм обаче, че си спомняш това.

— Не ме обвинявай. Направих всичко възможно, за да го предотвратя, но изглежда, че някои от лекциите са оставили следа в главата ми — каза Макс и намигна на Тави. — Беше близо до това да ми отнесеш главата с тази прашка. Паднах от коня. Това не ми се беше случвало откакто…

— Откакто за последен път се напи — прекъсна го Тави, усмихна се и протегна ръка.

Здравенякът изсумтя и крепко се ръкува с Тави.

— Фурии, Калдерон. Ти продължаваш да растеш. Вече си колкото мен. Прекалено си възрастен, за да растеш с такива темпове.

— Трябва да наваксвам пропуснатото — отговори Тави. — Макс, познаваш ли маестро Магнус?

Старецът стана от земята, изтупа праха от туниката и се намръщи.

— И този умствено изостанал е син на Антилус Рокус?

Макс се обърна към маестрото и за изненада на Тави се изчерви така, че се виждаше дори на загорялата му кожа.

— Сър — каза Макс, скланяйки неловко глава. — Вие сте един от онези хора, за които баща ми заповяда при среща да им предавам най-добрите му пожелания.

Магнус изненадано вдигна сивите си вежди.

Макс погледна останките на машината.

— О. И много съжалявам за вашето ъ-ъ… вашето римско нещо.

— Това беше военна машина — изплю Магнус. — Римска военна машина. Пещерните картини, които открихме, я наричат „тласкач“. Въпреки че, трябва да призная, е възможно известно объркване, тъй като някои от ранните текстове използват същата дума и за да опишат войниците от техните легиони… — Магнус поклати глава. — А аз отново се увлякох, моля да ме извините.

Старецът погледна съсипаното устройство и въздъхна.

— Кога за последен път разговаря с баща си, Максимус?

— Около седмица преди да избягам и да се присъединя към легионите, сър — отговори Макс. — Тоест преди около осем години.

Изпръхтяването на Магнус отразяваше степента му на възмущение.

— Предполагам, че знаеш защо той не ти говори.

— Тъй вярно — тихо отговори Макс. Тави усети нотка на тъга в гласа на приятеля си и трепна от състрадание. — Сър, ще се радвам да поправя това.

— Сериозно? — каза Магнус, присвивайки очи. — Доста щедро от твоя страна.

— Разбира се — отговори Макс, кимайки с глава. — Няма да отнеме и минута.

— Не е така — каза Магнус. — Това е работа за няколко седмици. После вдигна вежди и попита: — Наясно си, разбира се, че моите изследвания ни принуждават стриктно да спазваме римския метод. Никаква магия.

Макс, който вече беше взел устройството, беше принуден да забави темпото.

— Ъ-ъ… какво?

— Само пот и мускули — весело каза Магнус. — Всичко — от обработката на дървесината до оформянето на арматурата. Ще го възстановим. Вярно, че следващият трябва да бъде два пъти по-голям, така че се радвам, че ти сам предложи…

Не повече от леко движение мярна Тави с периферното си зрение, но изведнъж всичките му инстинкти завиха за опасност.

— Макс! — извика Тави, като отново прикри маестрото.

Макс моментално се обърна и извади меча си от ножницата със скорост, която можеше да притежава само един призовател на вятър. Движенията му се размиха и Тави чу две леки щраквания — Макс беше отразил две тежки стрели с точност, която само опитен призовател на метал можеше да придаде на своите оръжия, и се метна настрани.

Тави постави отломък стена между маестрото и нападателите и се скри зад него. Обърна се и видя Макс да стои с гръб към огромна десетфутова колона, пречупена на седем-осем фута над земята.

— Колко? — попита Тави.

— Двама там — отговори Макс. Той се наведе и сложи ръка на земята, присвивайки очи: — И още един ни обхожда от запад.

Тави погледна нататък, но не видя нищо сред дърветата, храстите и разрушените стени.

— Призовател на дърво! — извика той. — Не го виждам!

Макс се плъзна от другата страна на колоната и едва успя да се отдръпне, преди стрелата да изсвисти на мястото, където току-що се намираше гърлото му.

— Шибани призователи, враните да ги вземат — промърмори той. — Ти можеш ли да видиш стрелците?

— Няма проблем. Всичко, което ти трябва, е да станеш и да се огледаш, Макс — отговори Тави. Едновременно с това обаче той посегна към чантата си и извади огледалце, което използваше при бръснене. Вдигна го над разрушената стена и се опита да улови отраженията на стрелците. Намери ги за няколко секунди: въпреки че в момента на нападението бяха под прикритието на фурии, сега им се налагаше да пожертват невидимостта си в името на точната стрелба. Но само секунда по-късно огледалото беше ударено от стрела, която откъсна връхчето на пръста на Тави, като едва не закачи костта.

Тави свали ръката и стисна кървящия пръст. Усещаше само изтръпване, но имаше толкова много кръв, че Тави беше сигурен — болката няма да се забави.

— Тридесет ярда северно от теб, в руината с триъгълна дупка в стената.

— Наблюдавай този фланг! — извика Макс и махна с ръка в посока към колоната. От върховете на пръстите му бликна огън, който прерасна в огромен облак и се насочи към стрелците. Тави чу как конят на Макс панически изцвили и побягна. Самият Макс хукна покрай колоната, следвайки пламъка.

Тави чу остъргване на камък в камък от запад и се надигна, стиснал напрегнато прашката.

— Чу ли? — прошепна той.

— Да — промърмори Магнус. — Ако го разкрия, ще го свалиш ли?

— Мисля, че да.

— Мислиш, че да? — попита Магнус. — Още щом го разкрия, той ще ме улучи в окото! Ще го свалиш ли или не?

— Да! — отвърна Тави. За негова изненада гласът му прозвуча доста уверено. Още по-изненадващо беше, че той дори го вярваше.

— Само го покажи и ще се справя с него.

Магнус си пое дълбоко въздух, кимна, после се изправи и изпъна ръка в посока на нападателите.

Земята затътна и забуча, но не като при земетресение, а с тихи яростни вибрации, подобни на тези, които съпътстват изтръскването на вода от кучешка козина. Фин прах се издигна от земята във въздуха в периметър от около петдесет ярда. На малко по-малко от двадесет крачки той очерта контур на човек, приседнал сред папратите, проваляйки маскировката му.

Човекът веднага скочи и вдигна лъка си, целейки се в стария маестро.

Тави стана, завъртя прашката и със свистене изпрати тежкото оловно топче във въздуха.

Лъкът на нападателя звънна.

Топчето на Тави удари целта си с тъп мляскащ звук.

Стрелата се пръсна в старата каменна стена на два фута зад маестро Магнус.

Скритият от праха призовател се олюля, направи крачка встрани и посегна към колчана на рамото си. Но преди да успее да направи още един изстрел, коленете му сякаш сами се огънаха и той се свлече на земята в безформена маса.

На няколко ярда северно се чуваше звук от удар на стомана в стомана, след това се раздаде шумна експлозия. Прозвуча кратък човешки вик, който беше прекъснат насилствено.

— Макс? — извика Тави.

— Готово! — отзова се Макс. — Флангът?

Тави въздъхна облекчено, когато чу гласа на приятеля си.

— Готово — отговори той.

Маестро Магнус протегна ръце и ги погледна. Те силно трепереха. Той приседна много бавно, въпреки че краката му трепереха не по-малко, след което въздъхна, притискайки ръце към гърдите си.

— Днес научих нещо, момчето ми — каза той със слаб глас.

— Сър?

— Разбрах, че съм твърде стар за подобни неща.

Макс заобиколи ъгъла на най-близката развалина и се насочи към неподвижната фигура на третия мъж. Кръв аленееше по неговия меч. Макс за миг приклекна при него, избърса меча в туниката му и го пъхна в ножницата, докато се връщаше при Тави и Магнус.

— Мъртъв — докладва кратко.

— Останалите? — попита Магнус.

Макс мрачно се усмихна:

— Също.

— Врани — въздъхна Тави. — Трябваше да оставим поне един жив, труповете нищо няма да ни кажат.

— Бандити? — предположи Магнус.

— С такава екипировка? — вдигна вежди Макс и поклати глава. — Не знам за третия, но тези двамата бяха добри като рицарите на земята, които веднъж видях. Имах късмета, че се разсеяха в опит да се скрият и успях да направя два изстрела. Толкова добре подготвени хора няма смисъл да бъдат бандити, могат да получат много повече, служейки в кой да е легион.

Той се обърна и погледна трупа в праха.

— По дяволите, какво си направил с него, Калдерон?

Тави вдигна ръката, в която все още стискаше прашката.

— Шегуваш се.

— Израснал съм с нея — каза Тави. — Убих голям слайв, за да спася едно чичово агънце, когато бях на шест. Два планински вълка, леопард. Веднъж изплаших овцерез. Не съм я използвал, откакто навърших тринайсет или там някъде, но си припомних, за да ловувам дивеч за маестрото и себе си.

Макс изсумтя.

— Никога не си говорил за това.

— Гражданите не използват прашки. Аз имам достатъчно проблеми в Академията и без всички да знаят колко съм добър в използването на оръжия за селяндури.

— Добре направено — каза Макс. — За оръжие на селяндур.

— Наистина — каза възстановилият дишането Магнус. — Отличен изстрел, трябва да призная.

Тави уморено кимна.

— Благодаря.

Погледна кървящия си пръст, който беше започнал да набъбва и да пулсира.

— Врани, Калдерон! — възкликна Макс. — Колко пъти съм ти казвал да спреш да си гризеш ноктите?

Тави направи гримаса на Макс и извади кърпа.

— Помогни ми, ето.

— Защо? Явно не се грижиш много добре за тези, които имаш.

Тави вдигна вежди.

Макс се ухили и върза кърпата около пръста на Тави.

— Просто да го предпази от замърсяване и да спре кръвта. Веднага след това ми намерете ведро с вода и ще мога да затворя раната.

— Не сега.

Тави стана на крака и се насочи към телата на стрелците.

— Хайде, помогнете ми. Може би имат нещо, което да ни подскаже кои са.

— Не се притеснявай — каза Макс и примигна към точка в далечината. Гласът му стана по-тих. — Ще трябва цяла седмица, за да намерим всички парчета.

Тави преглътна и кимна в отговор. После направи няколко крачки и погледна човека, когото беше убил.

Неговото топче го беше уцелило точно между очите с такава сила, че му беше счупило черепа. Бялото на оцъклените му очи се беше наляло с кръв. От носа течеше тънка струйка.

Изглеждаше по-млад, отколкото Тави очакваше, не по-възрастен от самия него.

И Тави го уби.

Уби човек.

Той усети привкус на жлъч в устата и отмести поглед, борейки се с внезапния пристъп на гадене, който заплашваше да изхвърли съдържанието на стомаха му право върху ботушите. Борбата се оказа обречена; накрая трябваше да се отдалечи няколко крачки и да повърне. След известно време успя да се успокои. Заключи чувството на отвращение и вина в най-далечния ъгъл на ума си, върна се до трупа и старателно го претърси. Той се съсредоточи върху тази задача, изключвайки се от всичко останало.

Не смееше дори да мисли за това, което току-що беше направил. В стомаха му не беше останало нищо, което би могло да тръгне към гърлото.

Приключи и се насочи към маестрото и Макс, полагайки усилие да не хукне.

— Нищо — каза тихо.

Макс разочаровано въздъхна.

— Врани. Щеше да е добре да разберем кои са. Ако бяха дошли тук преди да пристигна, вече щяха да са ви убили.

— Не е сигурно — тихо отговори Магнус. — Може някой да ги е изпратил след теб, разчитайки, че ще ги доведеш при нас.

Макс направи гримаса, сведе поглед и въздъхна.

— Врани.

— Във всеки случай — каза Тави, — все още може да сме в опасност. Не бива да оставаме тук.

Макс кимна.

— Така или иначе — каза той, — мен ме изпратиха да ти предам инструкции, Тави.

— И какви са те?

— Тръгваме към Блекболс в южните покрайнини на Плацида. Там се създава нов легион и Гай има нужда от присъствието ти.

— Колко скоро трябва да съм там?

— Още вчера.

Тави се намръщи.

— Това няма да се хареса на чичо и леля.

— Ха! — изсумтя Макс. — Искаш да кажеш, че няма да се хареса на Кайтай.

— И на нея също. Тя…

Магнус въздъхна.

— Врани, Макс. Не му давай повод отново да говори за това момиче. Няма да спре.

Тави се намръщи.

— Просто исках да кажа, че тя трябваше да дойде заедно със семейството ми, за да ме види в Церес след месец. А сега аз ще трябва да пропусна тази среща.

— И… това лошо ли е? — уточни Макс, мръщейки се. — О, съвсем забравих: на твоето семейство му харесва, когато си с тях.

— И това е взаимно. Не съм ги виждал повече от две години, Макс — той тръсна глава. — Разбери ме правилно. Знам, че това е важно, но… две години. Това няма да ми помогне да стана добър легионер.

— Не е и нужно — отговори Макс. — Ти ще бъдеш офицер.

— Но аз дори още не съм служил. Никой не става офицер през първата година.

— А ти ще станеш — каза Макс. — Е, само фиктивно. Гай се нуждае от очи и уши в командването. И това ще си ти. Маскировка, работа под прикритие и така нататък.

Тави примигна.

— Защо?

— Новата концепция за легион — каза Макс. — Акватайн прокара тази идея в Сената. Ще служиш в Първи алерански. И редовите, и офицерите ще се състоят от равен брой доброволци от всеки град. Идеята е, че…

Тави кимна утвърдително.

— Разбирам. Ако в легиона има представители на всеки град, тогава няма да представлява заплаха за никой конкретен град. Винаги ще има офицери и легионери, които ще се противопоставят.

— Вярно — каза Макс. — Така алеранският легион ще бъде свободен да отиде във всяка точка, където има проблеми, и да ги разреши, без да се съобразява с нечии интереси.

Тави кимна с глава.

— Защо Акватайн би подкрепил тази идея?

— Помисли — каза Макс. — Цял легион, с хора от всички краища на Алера, тренира до сферата на влияние на Калар. Хората постоянно ще сноват насам-натам, куриери, писма от цялата Империя… Направи си изводите.

— Гнездо за шпиони — кимайки, каза Тави. — Акватайн ще може да продава и купува тайни като пресни кифлички на Зимния фестивал. И тъй като всички те ще бъдат близо до Калар и далеч от Акватайн, той ще получи много повече информация за Калар, отколкото ще предостави за себе си.

— И Гай иска да знае всичко за това.

— Нещо конкретно? — уточни Тави.

— Не. Старецът има недостатъци, но потискането на инициативата на подчинените не е сред тях. В допълнение, това ще бъде тест за новия легион. Без опит, без знания, без история, без традиции. Лесно ще се слееш с останалите зелени офицери.

Тави кимна.

— Какъв точно офицер ще бъда?

— Трети подтрибун на трибуна по снабдяването.

Магнус трепна.

Тави погледна маестрото и попита Макс:

— Това лошо ли е?

Макс се ухили, а на Тави тази усмивка му изглеждаше зловеща.

— Това е… нормално. Да го кажем така: няма да бездействаш.

— Ох — каза Тави. — Добре.

— Аз също отивам там — каза Макс. — Като себе си. Центурион.

Той кимна на Магнус.

— Това се отнася и за теб, маестро.

Магнус изненадано вдигна вежди.

— Сериозно?

— Старши камериер — отговори Макс, кимайки.

Магнус въздъхна.

— Какво пък, можеше да е и по-лошо. Няма да повярвате колко пъти ми се е налагало да играя ролята на мияч на чинии.

Тави се обърна и изненадано примига, напълно шокиран.

— Маестро… знаех, че сте били на служба при Първия лорд, но… значи вие сте курсор.

Магнус кимна и се усмихна.

— Мислиш, че се спирам да пия вино или ейл с минаващите търговци, защото ми липсва компания през последните дванадесет години ли, моето момче? Пияните търговци и охраната им бълват много повече информация, отколкото изобщо някой може да си представи.

— И никога не си ми казвал? — попита Тави.

— Наистина ли? — каза Магнус, а в очите му се появи искра. — Сигурен съм, че съм ти споменавал.

— Не — повтори Тави.

— Не? — Магнус сви рамене, все още усмихнат. — Сигурен ли си?

— Да.

Магнус театрално въздъхна.

— Струва ми се, че съм споменавал. Е, добре. Казват, че паметта ни напуска първа — той се огледа. — Въпреки че ще ми е мъчно за това място. В началото работата ми беше просто прикритие, но враните да ме вземат, ако това не ме увлече.

Тави поклати глава.

— Не трябва ли да знам нещо за войниците, щом се планира да бъда офицер там? Какво ще стане, ако ме назначат отговорник за нещо?

— Ще бъдеш само технически офицер — увери го Макс. — Всички ще идват при теб, така че не се притеснявай, ти си в отбора. Разбира се, ще имаш нужда от основи. Аз ще ти ги дам по пътя. Достатъчно ще е да се преструваш, докато наистина не започнеш да се справяш.

Магнус тежко се изправи на крака.

— Е, момчета, да не губим деня и по-добре да не чакаме да се появят други убийци. Максимус, иди да си хванеш коня и да видим какво са били така добри да ни оставят нашите посетители. Събрах достатъчно храна, така че ще ни стигне за известно време. Тави, опаковай си нещата.

Те започнаха да се подготвят за тръгване. Тави се съсредоточи върху задачата като цяло, докато ръцете му опаковаха чанти, раници, дрехи, разни други дреболии, проверяваха оръжията. Използваха трите коня на убийците като товарни и малко след обяд тримата потеглиха в нишка по един. Макс зададе бързо темпо.

Тави се опитваше да се концентрира върху работата си, но пулсиращата болка в пръста му пречеше. Преди да прехвърлят хълма, от който се виждаше разрушената Апия, той се огледа.

Тялото на мъртвеца все още се виждаше в праха сред руините.