Фурията на курсора

Глава 3

Преди Тави да успее да вдигне своя меч, Макс нанесе силен удар по китката му под застрашително опасен ъгъл. Тави чу страховито хрус и си помисли, че това е от счупването на костта му, преди светът около него изведнъж да избухне в аления взрив на болката и той да падне на хълбок.

Макс нанесе с дървения си меч няколко доста силни удара по главата и рамото на Тави, преди той да успее да извика „Спри!“

Маестро Магнус, който през цялото това време беше до тях, бързо атакува Макс със собственото си острие и изби широкия легионерски щит от лявата му ръка. После хвърли меча си и приклекна до Тави.

— Я дай да видя, младежо.

— Врани — изръмжа Макс и се изплю, — ти изпусна щита си. Ти отново изпусна шибания си щит, Калдерон.

— Счупи ми ръката, враните да те вземат! — изръмжа в отговор Тави. Болката не стихваше.

Макс ядно захвърли меча си.

— Грешката си беше твоя! Не се отнасяш към това сериозно. Трябва повече да практикуваш.

— Върви при враните, Макс — промърмори Тави. — Ако не беше настоявал за тази идиотска техника на бой, нищо нямаше да се случи.

Магнус спря и се спогледа с Макс. После въздъхна, махна ръце от ранената ръка на Тави и взе щита и острието.

— Вдигни щита си и се приготви — каза Макс, гласът му беше спокоен, а острието — готово за действие.

Тави изсумтя.

— Ти ми счупи проклетата ръка. Как трябва да…

Макс изръмжа и замахна към главата на Тави с тренировъчното си оръжие.

Тави навреме се претърколи назад, за да избегне удара, и вложи максимални усилия да се изправи на крака, балансирайки между болката и тежкия щит в лявата ръка.

— Макс! — извика отчаяно.

Приятелят му отново изкрещя и замахна с меча.

Острието на Магнус изсвистя във въздуха и отклони удара, после старият маестро застана отстрани до щита на Тави, за да изравни шансовете.

— Дръж отбраната — изръмжа Магнус, докато в това време Макс ги обикаляше в опит отново да атакува. — Щитът ти трябва да се припокрива с моя.

Тави дори не можеше да измисли думи, с които да опише болката в ръката си, но се подчини. Заедно те не оставиха на Макс нищо освен щитовете си като мишена, докато той продължаваше да кръжи в посока към слабото им място — Тави.

— Той е по-бърз и ръцете му са по-дълги. Трябва да ме защитаваш, иначе и двамата няма да издържим.

Магнус леко бутна Тави с лакът в ребрата и той бързо се извъртя, създавайки малка пролука между щитовете, през която маестрото веднага нанесе бърз, подъл удар, който Тави всъщност не би искал да научи.

Макс едва успя да отрази удара с помощта на щита и веднага направи ответна атака, но Тави прикри маестрото с щита си, така че той да има възможност да възстанови своята защита.

— Отлично! — извика Магнус. — Не отпускай щита!

— Ръката ми… — с усилие изпъшка Тави.

— Дръж щита! — изрева Макс и нанесе серия удари към главата на Тави.

Макс продължи да обикаля около тях, а старият маестро го отблъскваше точно толкова, колкото да не му позволи да осъществи сериозна атака, която със сигурност щеше да пробие отслабената защита на Тави. Но изведнъж Тави се спъна в камък и се оказа твърде далеч от Магнус. Мечът на Макс го удари по темето с такава сила, че пред очите на младежа избухнаха искри, въпреки че главата му беше защитена с кожен шлем.

Той падна на едно коляно, но тънко гласче в съзнанието му заповяда да прикрие Магнус и успя да отрази удара, който Макс се опита да стовари в маестрото при обратното си движение. Магнус замахна с меча и нанесе удар по вътрешната страна на лакътя на Макс, при което здравенякът изсумтя, размаха меча си в поздрав, означаващ края на схватката, и се отдръпна от тях.

Тави се свлече на земята — беше толкова уморен, че едва дишаше. Наранената му китка пулсираше в агония. Полежа малко, после отвори очи и погледна приятеля си и Магнус.

— Е, позабавлява ли се?

— Моля за извинение — отвърна Макс. Гласът му звучеше уморено, но дишането му беше равномерно.

Тави знаеше, че е по-добре да си държи устата затворена, но болката и гневът заглушиха гласа на разума.

— Винаги се намира някой, който да иска да поиздевателства над мен, Макс. Но никога не бих помислил, че ти ще си един от тях.

— Мислиш, че издевателствам над теб? — попита Макс.

— А какво, не ли? — настоя Тави.

— Ти не внимаваш — каза Магнус със спокоен тон, свали учебната екипировка и отвори манерката с вода. — Това, че те боли, е резултат от собствената ти грешка.

— Не — изръмжа Тави, — резултат е от това, че моят приятел ми счупи ръката. И ме накара да продължа да участвам в тази идиотщина.

Макс клекна срещу Тави и го гледа в течение на дълга мълчалива минута. Изражението на лицето му беше сериозно и дори… смислено. Тави никога не беше виждал Макс такъв.

— Тави — каза той тихо, — ти видя как се сражаваха канимите. Мислиш ли, че някой от тях учтиво би ти позволил да станеш и да напуснеш бойното поле, защото си получил незначителна травма? Мислиш ли, че някой от маратите би игнорирал пропуските в твоята защита, за да не уязви гордостта ти? Мислиш ли, че вражески легионер ще те слуша как му обясняваш, че днес не си във форма, така че с теб трябва да се отнася по-нежно?

Тави го зяпна.

Макс взе манерката на Магнус и отпи. След това потупа с острието по земята.

— Ти си длъжен да прикриваш партньора си, каквото и да се случва. Дори и втората ти китка да е счупена, дори и ако това те излага на удар, дори и да ти изтича кръвта. Няма значение. Щитът ти остава на мястото си. Ти защитаваш партньора си.

— Дори и ако с това открия самия себе си? — попита Тави.

— Дори и в този случай. Трябва да си сигурен, че човекът до теб ще те прикрие в случай на нужда. Точно както и ти него. Това е дисциплина, Тави. Животът и смъртта са в твоите ръце, не само твоя живот, но и на тези, които се сражават рамо до рамо с теб. Ако допуснеш грешка, това със сигурност ще означава не само твоята смърт. Ти всъщност ще убиеш онзи, който разчита на теб.

Тави продължи да гледа приятеля си и яростта му отстъпи. Останаха само болката и безкрайната умора.

— Ще отида да приготвя вана — каза Магнус тихо и се отдалечи.

— Ти нямаш право на грешка — продължи Макс, свали щита от лявата ръка на Тави и му подаде манерката.

Тави изведнъж почувства неистова жажда и започна да я изпразва. След като се напи, той пусна манерката и положи глава на земята.

— Ти ме нарани, Макс.

Макс кимна.

— Понякога болката е единственият начин да накараш глупавия новобранец да бъде внимателен.

— Но тези удари… — започна Тави грубо, но не и агресивно. — Мога да използвам меча, Макс. Ти го знаеш. Но болшинството от тези движения са най-неудобните от всички, които някога съм виждал.

— Да — отговори Макс, — защото само с такива движения можеш да се биеш и при това да не забиваш лакът в окото на някой отзад, да не нарушиш равновесието на човека до теб и да не се подхлъзнеш на калта или леда. Откриваш се само за част от секундата, за да нанесеш удар по най-близкия враг, като използваш всички сили, които имаш. Именно с такива удари се печелят битките.

— Но нали вече съм се обучавал…

— Обучавал си се на самозащита — поправи го Макс. — Обучавал си се за дуели или схватки като част от бърза малка група бойци-единаци. Предната линия на легиона на бойното поле е съвсем друга работа.

Тави се намръщи.

— Защо?

— Легионерите не са воини, Тави. Те са професионални войници.

— Каква е разликата?

Макс се замисли за момент, свил устни.

— Воините се сражават. А легионерите се сражават заедно. Смисълът не е в това да бъдеш най-добрият мечоносец, а в това да създадеш едно цяло от индивидуалности, което да е по-силно от просто сумата на тези индивидуалности.

Тави се намръщи, опитвайки се да обмисли чутото, въпреки пелената от болка, която замъгляваше ума му.

— Дори и най-безнадеждният боец може да се научи на легионерската техника — продължи Макс. — Тя е толкова проста, колкото е мръсна. И тя работи. Особено в ожесточена контактна битка. Работи, защото този до теб вярва, че ще го прикриеш, а ти вярваш, че той ще прикрие теб. Когато става дума за битка, предпочитам да се бия заедно с легионер, а не с дуелист, дори ако това е духът на самия Арарис Валериан. Без изобщо да се замисля.

Тави сведе поглед.

— Не разбрах.

— Е, ти беше в неизгодна позиция. А сега всичко се промени — Макс се усмихна. — Ако от това ще ти олекне, с мен беше същото. Китката ми беше чупена шест пъти, а коляното — два пъти, преди да ми влезе в главата.

Тави се намръщи и погледна собствената си китка, която сега наподобяваше огромна, набъбнала наденица от мъки и болка.

— Това е още едно доказателство, че аз се уча по-бързо от теб, Макс.

— Ха. Продължавай в същия дух и ще лекуваш китката си със собствени сили.

Въпреки казаното, Макс изглеждаше притеснен.

— Добре ли си?

Тави кимна.

— Извинявай, че ти крещя, Макс. Аз просто…

Тави усети внезапен пристъп на самота. Това чувство вече му беше станало привично за последните шест месеца.

— Ще пропусна срещата. И няма да видя Кайтай.

— О, велики фурии, дарете ме поне с един ден без неговото хленчене по нея! Тя е първата ти приятелка, Калдерон, ще ти мине.

Пристъпът на самота прерасна в болка.

— Не искам да ми минава.

— Такъв е животът, Калдерон.

Макс прехвърли здравата ръка на Тави през рамото си и го вдигна от земята, помагайки му да стигне до огъня, където Магнус вече изливаше вряла вода в почти пълния казан с вода.

Здрачът в долината Амарант продължаваше дълго, освен ако, разбира се, не се сравнява с родните планински места на Тави. Всяка вечер, час преди залез-слънце, те спираха, за да имат време да дадат няколко урока на Тави по военната тактика и техниката на легионите. Уроците бяха трудни, предимно практически упражнения с тежко острие, и през първите две-три вечери той не можеше да движи лявата си ръка без болка. Макс реши, че ръката на Тави не е достатъчно тренирана, докато за две седмици упражнения под кожата не се оформиха възлести мускули. Още седмица Тави беше принуден внимателно да изучава тромавата техника, но призна, че никога не е бил в по-добра бойна форма от сега.

Докато Макс не му счупи китката.

Макс настани Тави близо до казана и Магнус потопи счупената ръка в топлата вода.

— Младежо, някога лекували ли са те с помощта на водни фурии?

— Много пъти — отвърна Тави. — На леля ми многократно й се е налагало да ме лекува.

— Добре, добре — одобри Магнус. Забави се за минута, след което затвори очи и постави длани върху повърхността на водата. Тави почувства как водата започва да се движи, сякаш невидима змиорка се усуква около ръката му, стана топло и ръката му изтръпна, както винаги се случваше при лечение.

Болката изчезна и Тави облекчено въздъхна. Той се наведе напред, стараейки се да не движи ръката. Не беше сигурен, че може да заспи седнал, при това с отворени очи, но сякаш успя. Следващият път, когато вдигна глава, вече беше нощ и във въздуха се носеше миризмата на яхния.

— Добре — уморено каза Магнус и махна ръката си от водата. — Опитай сега.

Тави вдигна ръка от водата и сви пръсти. Движенията бяха болезнени, но отокът беше спаднал и пулсиращата болка беше изчезнала, оставяйки само лек намек за нея, в сравнение с това, което беше преди.

— Отлично — тихо каза на глас Тави. — Не знаех, че сте лечител.

— Само помощник-лечител по време на пребиваването ми в легионите. Но тези неща не се забравят и са най-обикновена рутина. Сега малко ще те боли. Яж колкото можеш на вечеря и се опитай да държиш ръката вдигната за през нощта, ако не искаш болката да се обажда.

— Знам — увери го Тави. После стана и протегна изцелената си ръка към лечителя. Магнус се усмихна някак странно и я прие. Тави му помогна да се надигне и заедно отидоха при котлето, сложено над огъня. Тави беше страшно гладен, както винаги след изцеление. Той изгълта две чаши подред, събра всичко останало в котлето в третата чаша, и малко забави темпото, като натопи залъци изсъхнал хляб в бульона, за да станат поне малко годни за консумация.

— Може ли един въпрос? — обърна се той към Макс.

— Разбира се — отговори здравенякът.

— Защо ме учиш на тези техники? — попита Тави. — Нали според легендата аз съм офицер, а не редови войник.

— Трудно е да се каже — каза Макс. — Но дори и тези умения да не ти потрябват, ти трябва да знаеш за какво става дума. Начинът на мислене на легионера, причините за неговите действия.

Тави се намръщи.

— Освен това, за да изпълниш своята роля, трябва да можеш да забелязваш какво точно рибките правят неправилно.

— Рибките? — не разбра Тави.

— Новобранците — поясни Макс. — Първите няколко седмици се бият като риби в капан, а не като легионери. И е съвсем нормално за опитен мъж да забележи всяка грешка, която прави рибката, след което да я изложи по най-унизителния начин. И, ако е възможно, по-гръмко.

— Затова ли се държиш така с мен? — попита Тави.

Макс и маестрото едновременно се ухилиха.

— Първият лорд не би искал да се лишиш от този безценен опит — каза Магнус.

— О — каза Тави, — непременно ще му благодаря.

— Съгласен съм — отвърна Магнус. — А сега нека проверим дали си запомнил всичко, което те учих, докато яздихме.

Тави се намръщи и дояде остатъците от вечерята си. Практическите упражнения, болката, изцеляването — той беше напълно изтощен. Ако зависеше от него какво да прави по-нататък, просто щеше да легне и да заспи направо там, където седеше, което, без съмнение, Макс и Магнус отлично разбираха.

— Винаги готов — въздъхна той.

— Много добре — каза Магнус. — Защо за начало не ми кажеш всички санитарни и хигиенни изисквания, както и санкциите за тяхното неспазване?

Тави веднага започна да повтаря съответните предписания, въпреки че през последните три седмици главата му бе претъпкана с толкова много неща, че беше подвиг да си спомни всяко от тях, особено предвид умората му. От санитарните изисквания Магнус премина към логистиката, процедурите по разполагане и вдигане на лагера, графици на наблюденията, схеми на патрулите и стотици други особености, които Тави трябваше да помни.

Принуждаваше мозъка си да подава факт след факт до момента, докато умората не го принуди да се прозява след всяка дума, тогава Магнус каза:

— Стига, момче, достатъчно. Върви да спиш.

Макс вече от час хъркаше здраво. Тави намери одеялото си и го разстла. Пъхна ръка под тренировъчния си шлем и се замисли.

— Мислите ли, че съм готов?

Магнус наклони глава и замислено отпи от чая.

— Учиш се бързо. Работиш усърдно, за да овладееш ролята си. Но това едва ли има значение — той погледна към Тави. — А ти самият мислиш ли, че си готов?

Тави затвори очи.

— Мога да се справя. Най-малкото, ако се случи нещо извън моя контрол, няма да е толкова неправилно, че да убият всички нас.

— Не е лошо, младеж — изкикоти се Магнус. — Говориш като истински легионер. Но запомни едно нещо, Тави.

— Мммм?

— Сега се преструваш на войник — каза старецът. — Но тази мисия ще продължи определено време. И докато продължава, тя ще бъде истина.

Тави погледна към небето над главата си, в което се разливаше море от звезди.

— Имали ли сте някога лошо предчувствие? Сякаш нещо лошо ще се случи?

— Случвало се е. Обикновено поради лош сън или изобщо без причина.

Тави поклати глава.

— Не. Не точно това имам предвид — той се намръщи, гледайки звездите. — Просто го знам. Също както знам, че водата е мокра или че два пъти по две е четири. И това не е свързано със страхове или суеверия. Това е просто факт — той присви очи. — Такова чувство изпитвали ли сте някога?

Магнус мълча доста дълго, гледайки замислено към огъня, металната чаша не позволяваше да се види изражението на лицето му.

— Не — каза той накрая. — Но познавам човек, на когото се е случвало веднъж или два пъти.

Когато Тави разбра, че Магнус няма да добави нищо повече, попита:

— А какво ще стане, ако влезем в битка, маестро?

— И какво, ако влезем? — отговори Магнус.

— Не съм сигурен, че съм готов.

— За това не трябва да си готов — отговори маестрото. — Истински готов. Воините от старата школа често се хвалят, че им е било скучно по време на повечето битки, но, повярвай ми, всеки път е също толкова страшно, колкото и първия път. Това е нещото, което трябва да изпитваш.

— Но аз нямам чак толкова много практика — каза Тави.

— Мисля, че не — каза Магнус. Той поклати глава и отмести поглед от огъня. — По-добре да дам почивка на старите си кости. Да, и ти също, младежо. Утре ще се присъединиш към легионите.