Фурията на курсора

Глава 52

Мостът Елинарх беше чудо на алеранското инженерство. Неговата арка беше хвърлена над водите на Тибър на разстояние повече от половин миля, с дъги от твърд гранит, добит от недрата на земята. Имайки собствени фурии, мостът беше почти живо същество, сам лекуваше нанесените му щети и променяше структурата си, за да се приспособи към летните горещини и зимния студ.

Същата магия, която позволяваше на пътищата да помагат на алеранските пътници, простираше своята неразрушима сила по цялата дължина на моста. Той можеше да променя повърхността си, за да се освобождава от излишната вода и лед, а по време на буря дъждовната вода се стичаше по гладки жлебове в каналите, разположени от двете му страни.

Единствено по време на тази буря по каналите течеше кръв.

Тави насочи хората си с бързи крачки по моста.

След двайсет крачки Тави видя струйки кръв в каналите. Отначало си помисли, че червеникавият цвят е просто отблясък на водата, останала след дъжда. Но дъждът беше спрял преди няколко часа и навъсеният ден беше погълнал цветовете на света. Той всъщност първоначално не осъзна, че това е кръв, докато не усети миризмата — остра, метална, тревожна.

Ручейчетата бяха малки — с дълбочина колкото свита длан на възрастен човек и ширина една педя. Дори не бяха повече от потоците дъждовна вода. Но Тави знаеше, че кръвта, която течеше по безжалостните, равнодушни камъни по склона на моста, носеше в себе си живота на много, много хора.

Тави отметна поглед и вторачен напред, се съсредоточи върху прохода, който все още се издигаше пред него. Зад гърба си чу звуци от повръщане — легионерите бяха разбрали какво виждат очите им.

— Гледай напред! — извика Тави към легионерите. — Имаме работа, господа! Концентрирайте се.

Те стигнаха до края на отбранителната стена, която сега бе защитавана от около половин кохорта легионери — всички бяха ранени, но способни да държат оръжие. Те поздравиха Тави, когато той и доброволците му се приближиха.

— Дайте им да разберат на тези животни, момчета! — изрева един сивокос центурион.

— Изпратете ги на враните, капитане! — обади се ранен новобранец с окървавена превръзка на главата.

— Дайте им жега!

— Разкъсайте ги!

— Напред, алеранци!

— Издерете им косматите…

— Бойна формация! — извика Тави.

Кохортата в движение се престрои в колона по двама.

Темпото им донякъде се забави, докато колоната се промъкваше през тесния проход в отбранителната стена. Тави ги накара да се държат по-близо един до друг, докато стигнат до следващата отбранителна стена. Грохотът на битката ставаше все по-силен.

Основните сили на легиона сега бяха там, на втората стена. Тави виждаше ниската, набита фигура на Валиар Маркус на стената да реве заповеди. Легионерите стояха до стената в две дълги колони от двете страни на моста, откъдето очукани стъпала водеха към импровизираните бойници.

Когато някой от легионерите, защищаващи стената, паднеше мъртъв, друг от опашката заемаше мястото му. Тави потръпна, като си представи какво ли е да чакаш своя ред да отидеш на смърт, като дотогава единствената ти възможност е да наблюдаваш как кръвта на братята ти по оръжие се смесва с мръсотията под краката ти.

Най-големият отряд стоеше на позиция, блокираща отвора в центъра на стената. Най-близките до пътеката легионери се сражаваха с щитове и къси мечове, докато стоящите зад тях носеха копия и нанасяха удари над главите на щитоносците, за да наранят и разпръснат непрекъснатия поток от канимски рейдъри, които се опитваха да проправят път на основните сили.

Телата на канимите лежаха на купчини, създавайки своеобразна барикада. Сред тях, без да помръдват, лежаха и алеранци, но другарите им не можаха да ги извадят от хватката на това безумно сметище.

Чу се вик и изтощените легионери на Първи алерански изведнъж се оживиха.

— Макс! — извика им Тави. — Красус!

— Момчета! — изкрещя Макс. Той се усмихна и намигна на полубрата си. Красус му отговори със страховита, слаба пародия на усмивка. Макс и Красус застанаха начело на колоната, след тях — рицарите на земята, а зад тях — Тави и Ерен.

Кайтай, съвсем предвидимо, не вървеше с всички в колоната, а се държеше настрана. Зелените й очи блестяха, походката й беше лека и непринудена, въпреки тежестта на чуждата броня.

— Алера! — извика Тави и вдигна ръка с меч, давайки сигнал за атака. Колоната набра скорост. Сърцето му блъскаше толкова силно, че сякаш всеки момент ще му счупи ребрата.

Валиар Маркус въртеше бясно глава и раздаваше заповеди. В последния момент силите, съсредоточени на земята, се разделиха и се притиснаха към страните. Няколко канима с тържествуващ вой се втурнаха в открилата се пролука.

Синовете на Антилус Рокус ги посрещнаха със святкаща в ръцете им стомана.

За Тави атаката на Макс и Красус беше искрящо, размазано петно. Макс направи крачка напред и нападна пръв, острието му удари високо с цялата скорост, жестокост и смъртоносен разчет на времето. Ударът му попадна в най-близкия каним и разряза до кост рамото на ръката, стискаща оръжие, след което се обърна и плъзна острието по гърлото на втори каним.

После отново се завъртя и нанесе друг удар, с който отклони атакуващия го сърповиден меч.

До него Красус се сражаваше с такава безупречна съгласуваност с атаката на Максус, че изглеждаше като сянка на своя брат.

Той довърши обезоръжения каним с удар, който му проби небцето, отблъсна отчаяната, яростна атака на втория каним, чийто живот бързо изтичаше от гърлото му, и отсече китката с оръжието на третия, когато Макс отвори защитата му.

Братята се справиха с първите нахлули каними и стигнаха до отвора в стената, след което без забавяне се пъхнаха в него. Оттам веднага се чуха виковете и воплите на умиращите каними, а земните рицари се втурнаха след тях.

Дойде ред на Тави и Ерен и те веднага бяха блъснати от задушаващата миризма на метал и разложение, тесният проход ограничаваше движенията. Излязоха от него на един дъх, макар на Тави да му се стори, че това е отнело много повече време. Изведнъж той осъзна, че гледа, без да откъсва поглед, невероятната дължина на моста, водещ към стената, издигната на върха на Елинарх.

Не биваше да губят инерция, и Макс и Красус започнаха да проправят пътя си през канимите, сякаш бяха родезианци, които си изсичат път през джунглата у дома. Веднага след като рицарите на земята бяха готови да се разположат от двете им страни, те също се включиха в играта с огромните си оръжия.

Тави видя как меч, със сила, усилена от фуриите, разрязва един каним на две, оставяйки двете му части да кървят на земята. Огромен чук се издигна нагоре и се стовари върху друг каним, смазвайки го с такава сила, че парчета счупени ребра и гръбначен стълб разкъсаха кожата му.

С крайчеца на окото си Тави забеляза рязко движение, обърна се и видя как един каним прескочи рицарите и се приземи на камъните точно пред тях. Над главата си беше вдигнал огромна тояга.

Тави избягна удара, накланяйки се встрани, след което се хвърли към канима, преди той да е възстановил равновесието си. Замахна със сила отдолу нагоре и преряза артерията от вътрешната страна на бедрото му, отскочи от падащото тяло и със замах удари по шията му.

Ударът не беше толкова силен, че да отреже защитената от гъста козина мускулеста шия на канима, но беше повече от достатъчен, за да счупи шийния прешлен, оставяйки го безпомощно да кърви на земята.

Следващ каним прескочи колоната, приземи се извън обсега на меча на Тави и се насочи към Ерен.

Дребният курсор размаха дръжката на знамето с овъгления орел, който сега по-скоро приличаше на врана, проблесна мисълта в главата на Тави, и като камшик плесна канима по носа.

Но този удар разсея канима само за част от секундата. Тави можеше да се възползва от това и да удари, но не го направи. Инстинктът му каза да не го прави, а Тави беше свикнал да се доверява на инстинктите си.

Облечената в броня Кайтай скочи от стената зад тях и удари с двата си меча по канима, нанасяйки му ужасни щети. Момичето-марат беше изтичала нагоре по стълбите, докато те се промъкваха през тунела, и сега се хвърли от бойниците секунда след появата им.

Кайтай се претърколи напред под яростния вихър от удари на сърповидния меч на канима, изправи се на крака зад гърба на рейдъра и го довърши с бърз, безмилостен удар на смъртоносните остриета.

Кайтай изтръска кръвта от мечовете си и се придвижи напред, заемайки позиция вдясно от Тави, докато Ерен застана отляво. Те тръгнаха напред през вихър от невероятен шум и насилие, а зад тях Бойните врани започнаха да изникват от отвора в стената, водени от изпълняващият длъжността центурион Шулц, буквално като дръжка на копие, следваща смъртоносния връх — Макс и Красус.

Тави осъзна, че канимите не бяха готови да отблъснат подобна атака. Те най-вероятно са били убедени, че силите на алеранците са на изчерпване и че времето и раните ще свършат своята работа.

Канимите, Тави беше сигурен в това, са прекарали последния час в очакване на победния финал, на падането на алеранските защитници. И когато защитниците се отдръпнаха от отвора в стената, канимите бяха решили, че е дошло времето за последния смъртоносен напън. Бяха се втурнали, подтикнати от жажда за фаталния удар, който да унищожи враговете им.

Вместо това те срещнаха отчаяната съпротива на най-смъртоносния мечоносец на легиона и свръхчовешката сила на рицарите на земята, придружени от почернялото, окървавено знаме на капитана, който предизвика Сари и неговите шамани, опозори го пред собствената му армия и оцеля, въпреки цялата мощ на силите, стоварени върху него от шаманите.

Тави осъзна, че битки се водят в кални полета, горящи градове, в коварни гори, в неумолими планини, на опръскани с кръв стратегически важни мостове. Но битките се печелят в сърцата и умовете на сражаващите се войници. Никоя армия не може да бъде победена, докато не повярва в своето поражение. Никоя армия не може да спечели, докато не повярва в своята победа.

Първи алерански повярва.

Рейдърите на канимите не бяха уверени.

В този момент, на моста, пред ужасяващите мечове на синовете на Антилус, пред смазващата сила на рицарите на земята, пред почернялото знаме на Първи алерански и безразсъдния, неистов порив на Бойните врани, тези два факта бяха определящи.

Беше толкова просто, колкото беше.

Съпротивата на канимите не просто се разклати, тя изведнъж изчезна, когато паниката ги погълна.

Макс и Красус засилиха атаката и Тави поведе Бойните врани след тях. На стената зад тях прозвучаха тръби. Валиар Маркус видя, че канимите са разбити и останалите сили на отслабения легион се втурнаха напред, за да може с помощта на техните сили и напор задачата да се изпълни.

Задачата беше да се измине повече от петстотин ярда нагоре към защитниците на най-високата точка на моста, която освен това не беше изградена, за да възпира атаки от алеранска страна.

Без бойници, единствената защита, която предоставяше на канимите, беше просто забавяне на самите нападатели от стените и сравнително тесните проходи в тях.

Но тези проходи забавяха и канимите, които сега се опитваха да отстъпят. Легионерите бяха по-бавни от враговете си, но успяха да ги притиснат до стената, когато тесният проход като гърло на бутилка задържа канимите от северната й страна.

Тави едва успяваше да се справи със задачата да задържи бойната формация с рицарите в центъра й, когато канимите започнаха да падат пред жадните за отмъщение алеранци. Канимите виеха, легионът напредваше.

Тави се стараеше да запази редиците равни, за да изваждат ранените преди да бъдат стъпкани. Отчаяните каними се хвърляха към импровизираните стени и скачаха над тях, по-готови да паднат от високо, отколкото да се изправят пред безмилостно напредващия Първи алерански. Някои дори скачаха от моста. Това беше дълго, опасно падане от най-високата точка на моста.

Опасните, доколкото е възможно, чакащи акули бяха много по-сериозна заплаха — след два дни постоянна миризма на кръв във водата и сравнително малкото количество храна, те бяха гладни. Никой от падналите в реката не се показа жив.

Тави беше първият легионер, който се изкачи на бойниците на стената в средата на моста. Ерен беше до него и от гърлата на алеранците изригна рев, когато знамето с черния орел-врана се появи на стената.

Тави гледаше как Макс и неговите рицари се гмурнаха в дупката в стената, за да се уверят, че канимите са достатъчно благоразумни, за да продължат отстъплението си. Те бяха преследвани от много развълнувани Бойни врани, които трябваше да задържат отбраната, но в разгара на битката прекалено се бяха увлекли.

Макс, Красус и рицарите на земята се разбраха да нанесат съкрушителен удар по бягащите каними от различни посоки, а след това легионерите да довършат страшната касапница, започната от рицарите.

Тави нямаше представа дали Макс е наясно колко далеч зад пределите на стената се е разгърнала всъщност атаката и даде знак на тръбача на Бойните врани да свири отбой.

Гръмкият призив се понесе по склона към далечния край на моста и когато го чу, Макс се огледа и дори от разстояние стотина ярда Тави видя изражението на ужас по лицето на Макс, когато осъзна колко напред е отишъл.

Стоящата до Тави Кайтай въздъхна и завъртя очи.

— Алеранци.

По заповед на Макс рицарите и легионерите спряха и започнаха организирано да се оттеглят към стената в центъра на моста.

Тави се огледа през рамо, после се обърна и започна да се спуска към моста, като крещеше заповеди.

— Докарайте инженерите! Рицарите Аери до стената! Бойни врани, след мен!

Ерен го следваше по петите.

— Ъ-ъ, сър? Не трябва ли да се подготвим, за да, ъ-ъ, ами вие знаете. Да се защитим от контраатака?

— Точно това правим — отговори Тави. Той мина през прохода в стената и се озова на повърхността на моста. Погледна надолу по склона на Елинарх към мястото, където канимите вече се бяха изтеглили зад следващата отбранителна стена.

— Шулц! Доведи ги!

— Така е — каза Ерен. В гласа му отчетливо звучеше нервност. — Просто е много обидно, че инженерите са си направили труда да ни построят толкова хубава стена, а ние сме застанали тук, пред нея. Изобщо не я използваме. Просто се притеснявам, че това може да нарани чувствата им.

— На рицарите им трябва пространство на стените, а инженерите не могат да си позволят да бъдат прекъснати от атака. Трябва да им предоставим възможно най-много място — каза Тави.

— Ние — каза Ерен. — И една кохорта — той погледна надолу по моста. — Срещу шестдесет хиляди от най-добрите каними.

— Не — тихо възрази Кайтай. — Ние сме срещу един.

Тави кимна.

— Сари.

— Аха — каза Ерен. Той хвърли поглед назад към Бойните врани, един след друг заемащи позиции около тях. — Не мислите ли, че има вероятност той да доведе със себе си един-двама приятели?

— Това е идея — каза Тави. — Увери се, че могат да видят знамето.

Ерен се зае и поправи знамето така, че вятърът да го развее.

— Сега те знаят точно къде сте.

— Точно така — каза Тави.

Долу по склона на моста медните рогове отново изреваха — сега в различна последователност от преди. Тави видя как от отвора в отсрещната стена започнаха да излизат каними и сърцето му заби по-бързо.

Всеки от тях носеше плащ и качулка на шаман. Те се подредиха в редици, от кандилата им се издигаха кълба зеленикав дим, много от тях стискаха дълги железни пръти — от всеки стърчаха десетки приличащи на зъби стоманени остриета. Те оформиха върха на колоната рейдъри и изпълниха моста с десетки. Със стотици. С хиляди.

— Ох, враните да ги вземат — тихо каза Ерен.

— Там — каза Тави на Кайтай, едва сдържайки прилива си на вълнение. — Върви отзад. Виждаш ли яркочервената броня?

— Това той ли е? — попита тя. — Сари?

— Да, той е.

Ерен каза:

— Предупреди вашите рицари на дървото. Нека го убият, когато приближи. Те и оттук почти могат да го достигнат.

— Не ни върши работа — каза Тави. — Не можем просто да го убием. Следващият по ранг жрец просто ще заеме неговото място. Ние трябва да го дискредитираме, да подроним властта му, да докажем, че независимо какво е обещал на остатъка от своя народ, той не е в състояние да го изпълни.

— Той не може да обещава, ако от гърлото му стърчи стрела — отбеляза Ерен. И въздъхна. — Изглежда, че винаги избирате трудния път.

— Навик — каза Тави.

— Как смятате да го дискредитирате?

Тави се обърна и махна с ръка. Красус с лекота скочи от стената, сякаш тя не беше десет фута висока. Той отиде при Тави през отстъпилите встрани войници и му отдаде чест.

— Капитане.

Тави се отдръпна малко от войската, така че да не ги чуват.

— Готов ли сте?

— Да, сър — отговори Красус.

Тави извади от джоба си малка платнена кесия и я подаде на Красус. Трибунът на рицарите я отвори и изтръска на дланта си малък кърваво червен камък. Той го гледа известно време, после го сложи обратно вътре и го пъхна в джоба си.

— Сър — каза той тихо. — Вие сигурен ли сте, че това е било в кесията на моята майка?

Тави знаеше, че няма да постигне нищо, като се повтори.

— Съжалявам — каза той на Красус.

— Това ли беше единственият такъв камък в нея?

— Доколкото аз знам — отговори Тави.

— Тя… тя е амбициозна — каза Красус тихо. — Знам го. Но просто не мога да повярвам, че тя е толкова…

Тави се намръщи.

— Може би не знаем цялата история. Може би сме разтълкували погрешно нейните действия.

Тави и за секунда не вярваше в това. Но целта сега беше да увери Красус в това, за да не бъде измъчван от чувство за вина и неувереност в себе си.

— Просто не мога да повярвам — повтори Красус. — Как мислите, тя добре ли е?

Тави положи ръка на рамото на Красус.

— Трибун — каза той тихо, — сега не можем да си позволим да се разсейваме. След това ще има достатъчно време за въпроси и ви се кълна, че ако остана жив, ще я намерим и ще им отговорим. Но сега имам нужда от вас, така че отложете това начинание за по-късно.

Красус затвори очи, а след това потръпна с движение, напомнящо на Тави за куче, което се отърсва от вода. После отвори очи и рязко отдаде чест.

— Да, сър.

Тави също му отдаде чест.

— Вървете. И успех.

Красус отговори на Тави с пресилена усмивка, размени кимване с Макс, който стоеше с рицарите на стената, след което се изви в небето с внезапен порив на вятъра.

Тави прикри с ръка очите си от разлетелите се пръски вода и кръв и проследи как Красус се издига нагоре. След това се върна на мястото си в редиците.

— Мислех, че в тези облаци е пълно с някакви същества — каза Ерен. — И затова не можем да летим.

— Така е — отговори му Тави. — Но кървавия камък е някакъв вид защита от силата на шаманите. Той трябва да го защити.

— Трябва?

— Мен ме защити — каза Тави. — От онези мълнии.

— Не е същото като облаци, пълни със създания — каза Ерен. — Сигурен ли сте?

Тави отмести поглед от смаляващата се фигура на младия рицар и погледна надолу по склона.

— Не. Той знае, че това е моето правдоподобно предположение.

— Предположение — тихо каза Ерен.

— Хм-мм.

От канимската войска се надигна грохот на барабани и канимите потеглиха към тях, стъпките им бяха равномерни и премерени. Звукът на стотици ръмжащи гласове, които скандират заедно, нарастваше подобно на мрачен и страшен вятър.

— Какво ще се случи, ако грешите?

— Красус най-вероятно ще умре. После инженерите и нашите рицари на земята ще разрушат моста, докато ние задържаме канимите.

Ерен кимна и прехапа устни.

— Хм. Неприятно ми е да го казвам, но ако камъкът е в Красус, тогава какво ще попречи на Сари да те разкъса с мълния веднага щом те види?

Тави се обърна към Шулц, който му подаде щит. Той започна да го прикрепя плътно към лявата си ръка.

— Незнанието. Сари не знае, че той не е в мен.

Ерен примигна.

— Защо това звучи като още едно предположение?

Тави се усмихна, докато наблюдаваше разгръщащата се атака.

— Ще ти кажа след малко.

И тогава Сари отметна глава назад с ужасен вой и цялото множество около него отговори с оглушителен до болка, като буря, боен вик. Едва Тави започна да чува нормално, когато ушите му отново писнаха и повърхността на моста се разтресе.

— Пригответе се! — извика Тави, но гласът му беше удавен от шума на тълпата. Той извади меча си, вдигна го над главата и всички Бойни врани около него направиха същото. По същия сигнал рицарите на дървото на стената зад него започнаха да засипват със стрели напредващите каними, като се стремяха да ги ранят и да накарат нападението да се забави заради ранените.

Сари обаче не позволи на нападателите да се поколебаят и канимите минаха покрай ранените почти без да забавят темпото, оставяйки ги да кървят по земята.

Тави измърмори проклятие. Но все пак си струваше да се опита.

— Защитна стена! — извика Тави и Бойните врани промениха постройката си, като се притиснаха плътно до съседите си, така че стоманените щитове да се застъпят един друг. Ерен и Кайтай не можеха да се присъединят към стената без собствени щитове и отстъпиха няколко реда навътре в строя.

Тави усети как щитът му трепти по щитовете на мъжете до него и стисна зъби, опитвайки се да успокои предизвиканото от ужаса треперене.

После Сари отново зави, вдигайки осеяния си с куки жезъл, и канимите, водени от шамани с безумни очи, атакуваха Бойните врани.

От смъртния ужас зрителното поле на Тави се стесни до тунел. Усещаше, че крещи заедно с всички хора в кохортата. Той се прилепи още по-плътно до мъжете до него и редиците от бронирани фигури се събраха възможно най-добре, опирайки се на хората отпред и добавяйки собствената си тежест и устойчивост към защитната стена.

Тълпата каними се вряза в стената алеранци буквално като побеснял овен. Засвяткаха мечове. Плисна кръв.

Тави трябваше да се бие яростно, просто за да се огледа и да разбере какво се случва около него, но шумът, виковете и бъркотията на близкия бой скриваха всичко извън непосредствения миг.

Той се наведе зад щита си, като едва успя да отдръпне глава встрани, когато сърповиден меч падна отгоре му, а кривото острие заплашително увисна над щита и се насочи към шлема му. Сляпо нанасяше удари, които Макс и Магнус му бяха набили сякаш преди цял един живот.

За повечето от тях дори не можеше да каже дали са достигнали целта си, а още по-малко — дали са нанесли поражения, но стоеше здраво на крака, заел твърда позиция, подкрепена от подкрепата на задните редове.

Други нямаха толкова късмет. Шипеста тояга на шаман удари и разкъса шията на най-близкия легионер като някакъв ужасяващ вид трион. Друг се гмурна зад щита си само за да може кривото острие на сърповидния меч да прониже шлема му заедно с черепа.

Още един легионер бе измъкнат от стената, като го хванаха за щита му, и веднага бе разкъсан на парчета от три виещи шамана в халати от човешка кожа.

Бойните врани продължаваха да стоят стабилно въпреки загубите и атаката на канимите падаше върху тях в свирепи опити да ги разбие, с рев като прилив на кърваво море, безплодно разбиващо се в скалите.

Всеки път, когато хората падаха, събратята им по кохорта само усилваха натиска напред с цялата сила, съгласуваност и бойни умения, които притежаваха.

Това беше безнадеждно. Тави го знаеше. Една скала може да устои на океана за известно време, но малко по малко океанът ще я разруши, беше само въпрос на време. Бойните врани можеха да спрат атаката на самия проход, но Тави знаеше, че не могат да задържат огромния брой каними на моста за повече от няколко минути.

Неочаквано Тави се озова редом до Шулц. Младият центурион нанасяше бързи, яростни, мощни удари с острието си, сваляйки един шаман и двама рейдъри с четири точно разчетени удара, докато не плати за доблестта си, подхлъзвайки се в кръвта на враговете си и падайки напред. Веднага друг каним замахна с копието си към незащитената шия на Шулц.

Тави не се поколеба. Той се извърна и нанесе един-единствен силен удар по спускащото се копие, но така остави цялата си лява страна отворена за шипестата тояга на шамана, който стоеше с пяна на уста пред него. Той видя удара на канима с ъгъла на окото си и разбра, че никога няма да може да отблъсне или да избегне смъртоносното оръжие.

Но нямаше и нужда.

Легионерът вляво от Тави пристъпи напред, отбивайки тоягата встрани с щита си, след което нанесе лек, заплашителен удар към главата на шамана, принуждавайки го да отскочи назад, за да го избегне.

Забавянето не беше голямо, но достатъчно, за да може Шулц да възстанови равновесието си. Двамата с Тави бързо се върнаха в строя и битката продължи.

Още.

И още.

Ръцете на Тави горяха от напрежение поради използването на щита и меча, цялото му тяло трепереше от изтощителната борба срещу настъпващия враг. Той нямаше представа от колко дълго продължава битката. Секунди, минути, часове. Можеше да е всяко едно от тях. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че те трябва да удържат позициите си, докато всичко не свърши. По един или друг начин.

Все повече хора умираха. Тави усети пареща болка на едната си буза, когато канимски сърповиден меч се плъзна покрай нея. Канимите падаха, но изглежда, че броят им изобщо не намаляваше, и удар след удар Тави усещаше как поддържащият натиск на задните редици отслабва.

Неизбежното поражение щеше да настъпи скоро. Тави стисна зъби в гневно разочарование и изведнъж забеляза червен проблясък само на няколко метра от себе си. Сари стоеше там, в своята алена броня, и Тави видя как шипестата тояга на шамана пада върху вече ранен легионер и го размазва на повърхността на моста.

Тави започна мрачно да дава заповед за атака. Единствено силен тласък можеше да доведе Сари до обсега на острието му и Тави реши, че независимо какво ще се случи, Сари няма да напусне моста жив.

Но точно се накани да изкрещи заповедта и златна слънчева светлина внезапно заля моста.

За един миг объркването превърна битката в тръпнеща, неумела блъсканица, тъй като всички участници шокирано обърнаха очи към небето.

За пръв път от почти месец златно слънце сияеше над Елинарх, невероятно горещото обедно слънце от края на лятото.

Макар да знаеше, че едва ли ще бъде чут, Тави извика:

— Макс!

Викът полетя към стената зад тях и рицарите, стоящи там, се отзоваха с внезапен вопъл от огромното усилие — и пуснаха по канимите оръжие, каквото никой алеранец не беше виждал досега.

Въпреки че не всички рицари Аери можеха да летят добре, тяхното неумение бе по-скоро въпрос на неопитност, отколкото на липса на сили. Всеки рицар Аери притежаваше значителна сила за други приложения на магията на вятъра, а като се има предвид колко базови бяха нужните сега умения, за рицарите те бяха повече от достатъчни, за да изпълнят задачата.

Тави можеше само да си представя какво се случва зад него на гребена на стената и в небето над Елинарх. Тридесет рицари, всички заедно, използваха магия за далечно виждане, подобна на тази, която обикновено се използва за наблюдение на обекти от разстояние.

Но за разлика от лещата, която се образува между две ръце, тази беше огромна, всичките им фурии обединиха сили, за да създадат дискообразно уплътнение на въздуха с диаметър четвърт миля точно над стената, на която стояха. То събираше цялата слънчева светлина и я изкривяваше в огнен поток енергия с ширина само няколко инча, който се устреми право към Макс.

Тави чу рева на Макс и мисленият му взор му показа нов образ — Макс, създаващ няколко свои собствени отделни лещи, които изкривяват и насочват светлината по цялата дължина на моста.

Превръщайки я в оръжие. Точно както Тави използва своето парче римско стъкло, за да запали огън, само че… по-голямо.

Горещата точка слънчева светлина пробяга през моста и там, откъдето минеше, рейдърите и шаманите крещяха от болка, кожата им се овъгляваше, а дрехите и козината им мигновено пламваше.

Тави погледна през рамо и видя Макс да стои на стената с високо вдигнати ръце и лице, почервеняло от напрежение и ярост. Той изкрещя и тази внушаваща ужас светлина започна да коси канимите като пшеница. Кошмарна воня и какофония от безкрайно отвратителни писъци изпълниха въздуха.

Светлината се мяташе от една страна на друга, смъртоносна, точна, и канимите нямаше къде да се скрият. Десетки умираха с всеки тежък удар на сърцето на Тави — и изведнъж хода на битката започна да се променя. Процепите в облаците се разшириха, слънчевите лъчи станаха повече и на Тави му се стори, че вижда сянката на човек високо във въздуха, в центъра на чистия участък от небето.

И когато от шока атаката на канимите спря, Тави отново видя Сари, не по-далеч от двадесет фута. Шаманът погледна за кратко нагоре, след което се обърна, за да види как армията му загива, изгаряйки пред очите му.

Той се обърна с откровен ужас на лицето си, тъй като решителната му атака се беше превърнала в безнадеждно поражение. В паниката си рейдърите, за да спасят живота си, тъпчеха своите събратя и се хвърляха от моста в опит да избегнат тази ужасна, неочаквана алеранска магия. Онези, които бяха по-близо до следващата стена, успяха да я преодолеят навреме.

Останалите загинаха. Загинаха в огъня, в обятията на другарите си или от зъбите на гладните морски чудовища в реката под моста. Умираха със стотици, с хиляди.

След броени секунди само канимите, които бяха най-близо до защитната стена на алеранците и следователно твърде близо до хората, за да бъдат мишена, бяха останали живи. Онези, които се опитаха да избягат, бяха разрязани от смъртоносния лъч на Антилар Максимус. Останалите, основно шамани, изпаднаха в още по-голяма ярост, породена от отчаянието и осъзнаването за неизбежната смърт.

Тави уверено избягна неистовия замах на тояга и когато погледна към Сари, видя как канимът обръща поглед от него към небето над главата си.

Очите на Сари бяха изцъклени, изгарящи от ярост и лудост, а после той неочаквано зави, извивайки тялото си в дъга, точно както го беше направил предишния ден.

Сари беше разбрал, че животът му е приключил, и Тави знаеше, че Сари има достатъчно време, за да призове мълнията още веднъж — а Тави беше заобиколен от своите събратя алеранци. Този взрив означаваше, че всички около него ще загинат, точно както всички онези в палатката на капитан Сирил, която беше поразена от мълнията на Сари.

Кървавият камък на лейди Антилус беше в Красус, така че Тави избра единствената достъпна за него възможност.

Той се втурна напред от стената и се хвърли към Сари.

Отново силата пропука във въздуха. Отново светлина проблясваше по тялото на шамана. И отново алени мълнии се заизвиваха през облаците около единственото парче ясно синьо небе, открито от Красус.

И отново ослепително бяла светлина и гръмовен тътен се стовари от небето върху Тави.

И отново нищо не се случи.

Парчета нажежен камък се разхвърчаха от моста. Шаман, случайно оказал се твърде близо, беше овъглен до парче месо. Но Тави дори не се забави. Той преодоля останалото разстояние с един скок и вдигна меча си за удар.

Сари замръзна за момент, вперил поглед в Тави с широко отворени от шока очи. После закъсняло се размърда в опит да се защити с тоягата.

Но преди да успее да я вдигне, Тави заби меча си в гърлото му. За един миг той срещна уплашения поглед на канима, след което завъртя острието и го измъкна, оставяйки шамана с широко разкъсано гърло.

Кръвта бързо покри алената броня на Сари и той вяло се отпусна на моста, за да умре със застинало в изненада лице. Шаманите нададоха пронизителен вопъл на ужас, когато техният господар падна.

— Бойни врани! — изкрещя Тави и посочи с меча си напред. — Избийте ги!

Бойните врани с рев се нахвърлиха на канимите.

И миг по-късно битката при Елинарх приключи.