Фурията на курсора

Глава 5

Исана се събуди на груб сламен матрак от усещане за празнота. Раната я болеше. Беше объркана от писъци и проблясъци светлина и това мигновено я накара да дойде до себе си и да различи звуците наоколо.

Чуваше се тропот на бягащи ботуши по твърда земя, явно от голям брой мъже. Сиви центуриони крещяха заповеди. Метал звънеше в метал, непрекъснато минаваха легионери в пълно бойно снаряжение, закачайки се един друг с нараменници, мечове, щитове, брони. Деца плачеха. Някъде, не много далеч, неистово и яростно пръхтяха бойни коне, било то от паника или от нетърпение. Тя чуваше как техните дресьори им говорят с тих монотонен глас.

Миг по-късно почувства чудовищен натиск върху способностите си като воден призовател, небивал прилив на емоции, по-силен от всичко, което беше преживяла за десетина или повече години, от момента, в който тя и Рил, нейната водна фурия, се бяха намерили взаимно. Най-ясно в този неистов поток от емоции се усещаше страх. Хората около нея бяха уплашени до смърт — Легионът на короната, съставен от най-опитните и калени бойци на Алера, се давеше в блатото на страха.

Страхът беше придружен и от други емоции. На първо място — възбуда, после решителност и гняв. Сред тях се мятаха и други тъмни потоци, които тя би могла да определи като похот и още нещо, толкова смътно и неопределено, че дори нямаше да го забележи, ако то не продължи бързо да расте — покорност.

Не знаеше какво се случва, но осъзна, че легионерите около нея се примириха с неизбежната смърт.

Тя скочи от матрака абсолютно гола и бързо навлече блузата, роклята и туниката. Събра косата си на кок, въпреки болката в гърба и раменете, предизвикана от тези движения. После сграбчи вълненото си елече и прехапа устни, чудейки се какво да прави по-нататък.

— Охрана? — извика с несигурен глас.

В голямата палатка веднага се появи мъж, облечен в същата броня като всички легионери, макар и с много вдлъбнатини и драскотини. Човекът излъчваше невероятна увереност, непоклатимо спокойствие и рационален, контролиран страх. Той свали шлема си с една ръка и Исана позна в него Арарис Валериан, личният оръженосец на принцепса.

— Милейди — каза той и склони глава.

Исана почувства как бузите й пламват, а ръката й сама се протегна към верижката с пръстена, скрит под дрехите. Миг по-късно тя пусна пръстена, оставяйки го върху закръгленото си коремче.

— Едва ли аз съм вашата лейди — каза му тя. — Не сте ми се клели във вярност.

Очите на Арарис проблеснаха.

— Милейди — повтори той настойчиво, — дългът на моя господар не му позволи да ви намери лично и той го възложи на мен.

Гърбът на Исана отново я заболя и сякаш това не беше достатъчно, а и детето започна да се върти с присъщата си енергия, сякаш е чуло и разпознало познати звуци.

— Арарис, сестра ми…

— Вече е тук — каза той с обнадеждаващ глас. Невзрачният млад мъж се обърна, даде знак с ръка и по-малката сестра на Исана, наметната с огромния походен плащ на Арарис, влезе в палатката.

Алия веднага се втурна към Исана и те силно се прегърнаха. Беше миниатюрна девойка, взела от майка им всички прекрасни женствени черти, косата й беше с цвят на мед.

На шестнадесет години вече представляваше изкушение за много легионери и техните придружители, но Исана я защитаваше възможно най-твърдо.

— Исана — задъхано каза Алия. — Какво става?

Исана беше почти десет години по-възрастна от нея. Тя, както и сестра й, имаше дарбата на призовател на вода и Исана отлично знаеше, че при такъв вихър от емоции Алия едва ли би могла да си каже дори името.

— Успокой се и не забравяй, че трябва да контролираш дишането си — прошепна тя на Алия и погледна Арарис. — Рари?

— Маратите нападнаха долината — отговори той спокойно и ясно. — Вече разбиха нашите аванпостове и продължават да настъпват. Конете ви вече са готови, вие и всички останали цивилни трябва незабавно да се оттеглите към Рива.

На Исана й секна дъхът.

— Да отстъпим? Маратите наистина ли са толкова много? Но защо? Как така?

— Не се притеснявайте, милейди — отговори Арарис. — Справяли сме се и в по-сложни ситуации.

Но Исана го виждаше в очите му, чуваше как трепери гласът му. Той лъжеше. Той не се надяваше да оцелее.

— Къде? — попита на глас: — Къде е той?

Арарис се намръщи и каза:

— Конете са готови, милейди. Бъдете така любезна да дойдете с…

Исана вирна брадичка, подмина Валериан и като излезе от палатката, се огледа. Лагерът беше в състояние на хаос — ако не всички, то придружаващият персонал — със сигурност.

Самите легионери се придвижваха забързани и напрегнати, но дисциплинирано и предпазливо, Исана ги видя как се строяват до оградата.

— Искаш аз сама да го намеря, така ли, Рари?

Гласът му остана равен и учтив, но Исана почувства раздразнението в отговора му.

— Както ви е угодно, милейди.

Той се обърна към двамата коняри, които държаха юздите на потръпващите коне, махна им с ръка и каза:

— Вие двамата — с мен — и се насочи към източната страна на лагера. — Дами, бъдете така любезни да дойдете. Трябва да побързаме. Не знам кога ордите ще се появят тук, всяка секунда е ценна.

В следващия момент Исана за първи път в живота си видя война.

От тъмнината полетяха стрели. Един от конярите изкрещя, но викът му се изгуби в цвиленето на коня, който държеше. Исана се обърна, усещайки биенето на сърцето в ушите си, всичко се случваше много бавно.

Тя видя как конярят се препъна и падна, а от тялото му стърчаха бели маратски стрели. Конят зацвили и разтърси глава, опитвайки се да се освободи от стрелата, забила се в шията му.

От тъмнината се чуха викове. Марати, светлокоси и светлокожи, изскочиха иззад каруците с храна, които се бяха появили в лагера през деня, размахвайки оръжия, които бяха трудни за по-точно описване от нещо тъмно от стъкло и желязо.

Арарис светкавично се завъртя. Исана можеше само да стои и ужасено да гледа как други три стрели летят към нея. Мечът на Арарис ги натроши на трески с небрежно движение, дори и тези, които бяха на сантиметри от лицето й.

После той отрази атаката на групата крещящи марати — мина през тях като човек през тълпа на пазара, движейки рамене и бедра, подскачайки и изпълнявайки пируети, за да не се препъне в нещо, лежащо на земята.

Когато спря, всички марати лежаха на земята, превърнали се в храна за враните.

Той отпусна меча си, избърса кръвта от него, прибра го в ножницата и протегна ръка към Исана, сякаш нищо не се беше случило.

— Насам, милейди.

— Насам, милейди — промърмори нисък, кадифен мъжки глас. — Не бива да се разстройваме, че известно време няма да сме заедно. Във всичко може да се намери нещо положително.

Исана вдигна глава, беше задрямала на удобните седалки на паланкина, който Акватайн беше изпратил да я вземе от Исанахолт. Яркият сън, пълен със спомени, продължи по-дълго от обикновено.

Сънищата, дошли предната нощ, се повтаряха през последните две години. Страхът, объркването, тежестта на вината повтаряха този сън, сякаш никога не го беше виждала. Сякаш тя отново не беше виновна за случилото се.

Беше уморена от тях.

Но в същото време тези сънища й връщаха кратките мигове на радост, опияняващите моменти от същите тези пролетни дни. В онези щастливи моменти тя забравяше какво ще се случи след това и каква ще стане самата тя. И отново имаше сестра. И отново имаше съпруг. И любов.

— Току-що ти доведох съвсем ново момиче, Атис — разнесе се ясен и уверен женски глас отвън до паланкина. — Забавлявай се, докато се върна.

— Тя е сладка — отговори мъжът. — Но тя не си ти.

Тонът му стана саркастичен.

— За разлика от предишната.

Вратата на въздушната карета се отвори и Исана призова Рил, за да скрие сълзите, появили се в очите й. Пръстите й докоснаха под блузата висящия на врата й пръстен. За разлика от нея той си оставаше чист и лъскав, въпреки изминалите години.

Тя тръсна глава, прогонвайки остатъците от съня и, доколкото това беше възможно, върна мислите си към настоящето.

Върховен лорд Акватайн Атис, който преди пет години организира заговор, в резултат на който загинаха стотици нейни съседи в Калдерон, отвори вратата на каретата и приветливо й кимна.

Приличаше на лъв, съчетавайки физическа сила с грациозност на движенията. Тъмнозлатистата му коса падаше върху раменете, а черните му очи излъчваха интелигентност. Придвижваше се със съвършена увереност, а фуриите му бяха едни от най-силните в Империята, с изключение, може би, на фуриите на Първия лорд.

— Холтър — учтиво каза той и кимна на Исана.

Тя му кимна в отговор, макар да почувства, че вратът й отказва да се подчини. Не се надяваше, че ще успее да говори учтиво с него, затова предпочете да замълчи.

— Предпочитам да прекарвам свободните си дни извън дома — обади се жената, гласът й прозвуча наблизо. — И съм напълно способна да се грижа за себе си. Освен това вие си имате много собствени грижи.

Жената влезе в каретата и седна на отсрещната седалка. Стройна, бледа, с тъмна коса, царствено изглеждащата Върховна лейди Инвидия Акватайн олицетворяваше идеала на идеята за гражданин.

Въпреки че лейди Акватайн беше на над четиридесет, както и съпругът й и самата Исана, тя изглеждаше едва ли не на двайсет. Подобно на всички, надарени с дарбата на призователи на вода, и тя не се отказваше от възможността да удължи младостта си.

— Добър вечер, Исана.

— Милейди — измърмори Исана. Тя не изпитваше към тази жена по-топли чувства от тези, които изпитваше към лорд Акватайн, но все пак можеше да се обръща към нея, ако не приветливо, то поне учтиво.

Инвидия се обърна към съпруга си и се наведе, за да го целуне.

— И се постарайте да минете без нощни бдения. Имате нужда от почивка.

Той вдигна златисти вежди.

— Аз съм Върховен лорд на Алера, а не някакъв глупав академ.

— И зеленчуци — продължи тя, сякаш той не е казал нищо. — Не наблягайте на месо и сладкиши и не избягвайте зеленчуци.

Акватайн се намръщи.

— Предполагам, че ще се държиш така, докато не се съглася с теб?

Тя му се усмихна сладко.

Той обърна очи, дари я с бърза целувка и каза:

— Невъзможна жена. Добре, нека да е на твоето.

— Естествено — каза тя. — Довиждане, милорд.

Той склони глава към нея, кимна на Исана, затвори вратата и излезе. Удари два пъти по стената на каретата и каза:

— Капитане, грижете се за тях.

— Милорд — отговори мъжки глас зад вратата и рицарите Аери вдигнаха паланкина. Шумът на вятъра нарасна до нисък и постоянен рев, добре познат на Исана през последните две години. Невидима сила я притисна към мястото й, след като носилката се извиси в небето.

Няколко мига минаха в мълчание, по време на което Исана облегна глава на възглавницата и затвори очи с надеждата, че сънят ще послужи като извинение да не общува с лейди Акватайн. Надеждите й бяха напразни.

— Извинявам се за дългото пътуване — каза лейди Акватайн няколко секунди по-късно. — Но силните ветрове винаги са били пречка през този сезон, а тази година те са особено опасни. Затова се налага да летим много по-ниско от обикновено.

Исана си помисли, че все още е много по-високо от ходенето по земята.

— А има ли разлика? — попита тя, без да отваря очи.

— По-трудно е да бъдеш във въздуха по-близо до земята и е по-трудно да летиш бързо — каза лейди Акватайн. — Моите рицари Аери трябва да отчитат пътуването в мили, а не в левги, както и да вземат предвид броя на спирките, които трябва да направим, за да посетим моите привърженици, така че ще ни отнеме много повече време, за да достигнем нашата цел.

Исана въздъхна.

— Колко повече?

— Повече от три седмици, както ми казаха. И това е оптимистичната оценка, която предполага, че свежи екипи от рицари Аери ни очакват на станциите по маршрута.

Три седмици. Твърде дълго, за да се преструва, че спи, без при това да обиди спътничката си.

Исана беше наясно със стойността си за Акватайн, поради което можеше да си позволи да не раболепничи и да не ласкае своите покровители, но все пак имаше предели и за нейната независимост. Така че трябваше да отвори очи.

Лейди Акватайн разтегна прекрасните си устни в усмивка.

— Реших, че информацията няма да ви е излишна. Би било глупаво от ваша страна да прекарате целия път със затворени очи.

— Какво говорите, милейди — каза Исана. — Защо си мислите, че ще постъпя така?

Погледът на Инвидия за миг охладня. После каза:

— Дадоха ми да разбера, че планирате малко рандеву със семейството си в Церес.

— Но, разбира се, след срещата с Лигата — каза Исана. — Увериха ме във възможността да предприема стъпки, за да се върна в Калдерон, ако плановете ми не ви причиняват неудобство.

Студените черти на Инвидия разцъфнаха в лека, но искрена усмивка.

— Едва ли има нещо, което да разстрои плановете ми, Исана. Аз наистина с нетърпение очаквам това пътуване.

— Точно както и аз, милейди. Семейството ми липсва.

Инвидия отново се засмя.

— Имам една молба към вас, която е малко извън нашето споразумение, относно срещата с моите съюзници и Лигата.

Тя склони глава настрани и леко се наклони напред.

— Макар че вие не бяхте информирани за дневния ред на събранието.

Исана също наклони глава.

— Грахус Албус и неговият екип са поканени да участват на него.

— Сенатор Примус — промърмори тя. Очите й се разшириха. — Целта на нашата визита е да лобираме за еманципация в Сената.

Лейди Акватайн въздъхна.

— Иска ми се всички членове на Лигата да бяха толкова проницателни като вас.

— Трябвало е известно време да ръководят холт — отговори Исана с ирония в гласа. — Това занимание бързо развива способността да осъзнаваш последствията от малки, но осъзнати действия.

Върховната лейди сви рамене.

— Може би сте права.

— Грахус подкрепя ли ни?

— Той никога не е бил против промените. Съпругата му, дъщеря му и любовниците му ме увериха, че ще ни подкрепи — каза лейди Акватайн.

Исана се намръщи. Тя мразеше подобни манипулации, въпреки че именно те бяха първото и основно оръжие на Дианическата лига.

— А Сенатът?

— Невъзможно е да се предвиди — отговори лейди Акватайн. — Не се знае какви лостове ще трябва да бъдат натиснати, за да се реши въпросът в наша полза. Но определено мога да кажа, че няма да се спрем пред нищо. За първи път в историята на Алеранската държава имаме възможност да премахнем самото понятие за робство. Завинаги.

Исана се намръщи, докато обмисляше чутото. Това беше наистина достойна цел. Цел, която може да получи подкрепата на общественото съзнание повсеместно. Робите навсякъде се сблъскват с несправедливост: тежък труд и призрачен шанс да си заработят свободата, въпреки че по закон собственикът е длъжен да позволи на роба да откупи своята свобода на същата цена, на която го е купил — ако той успее да спечели толкова много, разбира се.

Робините нямат право да отказват на своя собственик достъп до тялото си, а се оказа, че и мъжете роби също нямат това право. Децата, родени свободни, поне по закон, бяха подлагани на различни юридически измами от страна на робовладелците, което в крайна сметка водеше до прякото им поробване още от раждането.

Законите на Империята трябваше да защитават робите, свеждайки до минимум последствията за онези, които са били принудени да станат роби, но могат да се откупят и отново да станат свободни. Но корупцията и политическите тенденции позволяваха на всеки Върховен лорд на практика да игнорира законите и да се отнася с робите както сметне за добре.

Откакто стана съюзник на лейди Акватайн в Дианическата лига, Исана научи повече, отколкото би могла да си представи, за злоупотребите на робовладелците в Империята. Нейното собствено преживяване като робиня на Корд, което продължи само няколко дни, беше истински кошмар, подобно нещо не би трябвало да продължава цял живот. Тя с ужас научи, че поведението на Корд се смята за нещо съвсем нормално и обичайно.

Дианическата лига, организация, състояща се единствено от гражданки на Империята — тези със статут и влияние, но с много ограничени юридически възможности — от години се бореха за възможността поне да започне да се говори за необходимостта от премахване на робството.

За първи път бяха близки в разбиранията си. И тъй като Първият лорд и Върховните лордове посвещаваха цялото си внимание на опазването на границите на Империята, наказателното и гражданското право на Алера, както и инициирането и контрола за спазване на законите, бяха преминали във властта на изборния орган — Сената.

Робовладелството беше подвластно на гражданския кодекс от момента на появата си и Сенатът имаше право да приема нови закони, касаещи тази институция, или да я отмени изцяло. Членовете на Дианическата лига вярваха, че това ще стане първата стъпка по пътя към законовото равенство на жените в Империята.

Въпреки че Инвидия винаги беше вярна на думите и задълженията си като нейна покровителка, Исана не смяташе, че лейди Акватайн лично е заинтересувана от еманципацията. Но дори и в този случай не можеше да не се признае, че възможността да се отърват от подобна несправедливост беше изкушаваща.

В същото време тя едва ли би могла да разсъждава със студената логика, присъща на истинските политици. Не и сега, когато срещата с нейните близки беше толкова близка. Исана не искаше нищо толкова много, както да види Тави отново, жив и здрав. Но напрежението в мълчанието, причинено от паузите в разговорите всеки път, когато някоя от тях казва нещо, което не е свързано с политика или лоялност, правеше тази тема не най-добрата за обсъждане.

Искаше отново да поговори с брат си. Управлявайки холта и правейки редки, но редовни пътувания в интерес на Инвидия Акватайн, тя имаше все по-малко възможности да общува с по-малкия си брат. Той й липсваше.

Исана осъзнаваше цялата ирония на факта, че пътува през цялата Империя — при това за сметка на Акватайн — за да се събере отново с тях.

И също, че самата тя беше създала тази ситуация за себе си, като се присъедини към настоящия си покровител, който имаше най-безпощадните и користни планове към короната.

Въпреки това Исана се застави да изхвърли семейството от главата си и да погледне на ситуацията с неутрален поглед. Какво ще спечелят Акватайн, ако постигнат премахване на робството?

— Не става въпрос за свободата — промърмори тя на глас. — Не и за вас. Смисълът е да се подкопае икономиката на Калар. Без робски труд той няма да печели много от владенията си. Ще бъде прекалено зает със собствената си платежоспособност, за да представлява заплаха за вашия съпруг в борбата за короната.

Лейди Акватайн изумено погледна Исана, изражението на лицето й трудно можеше да се опише.

Исана не позволи на погледа си да се отклони от този на Инвидия.

— Това е относно думите ви, че не всички членове на Лигата са толкова проницателни, колкото аз.

Лицето на лейди Акватайн остана безизразно.

— Мога ли да продължа да разчитам на вашата подкрепа и поверителност?

— Да. Както обещах — каза Исана. Тя се облегна назад и отново затвори очи. — При цялото ми желание аз не мога да попреча на вашите интриги. Ако по пътя към това се направи нещо добро, тогава защо да не опитаме.

— Прекрасно — каза лейди Акватайн. — И полезно за вас.

Тя замълча за момент и Исана изведнъж почувства цялата тежест на концентрираното внимание на Върховната лейди.

— Едва ли обикновен човек може да види ситуацията такава, каквато е в действителност, Исана. Това ме кара да се чудя: къде ли сте получили прозрението, необходимо за това ниво на политическа проницателност? Би трябвало някой да ви е помогнал с това.

— Чета много — отговори тя с умора в гласа, която нямаше нужда от фалшификация. — Нищо повече.

Благодарение на дългогодишната практика и опита си Исана би могла да защити лицето си от проявата на всякакви емоции. Но събуждайки се сутринта, беше почти физически болезнено да удържи ръката си да не докосне пръстена, висящ над сърцето й.

Последва още една минута в мълчание и накрая лейди Акватайн каза:

— В такъв случай трябва да се възхитя на вашата ерудираност.

Вниманието на Върховната лейди отслабна и Исана едва се сдържа да не изпусне въздишка на облекчение. Да лъже лейди Акватайн, чиито способности като призовател на вода, а следователно и в разпознаването на измама и лицемерие, бяха по-силни от тези на самата Исана, беше много опасно занимание.

Тази жена беше способна на изтезания и убийства, дори и да предпочиташе по-малко сурови методи. Исана не разчиташе, че предпочитанията й са плод на етични убеждения, а не на студена логика и лични интереси. Ако е необходимо, лейди Акватайн можеше да убие Исана, без да й мигне окото.

И ако на това беше писано да се случи, Исана щеше да умре, без да промълви и дума.

Защото има тайни, които трябва да останат тайни.

На всяка цена.