Фурията на курсора

Глава 44

— Охрана? — попита Амара.

— Шестима на последния етаж — отговори Рук. — Ако се спуснат по стълбите, ще ни отрежат единствения път към покрива.

— Където са пленниците — каза Амара. — Ще трябва да минем през тях.

— Самата истина — изрева Алдрик, изваждайки меча си от ножницата. — Калдерон.

Бърнард извади лъка от калъфа на рамото си.

Тетивата му вече беше натегната, защото за да направи това, той се нуждаеше от фуриите на земята. Той сложи стрела и двамата с Алдрик поеха нагоре по стълбите.

Амара се обърна към лейди Акватайн:

— Ще можете ли да се противопоставите на Калар?

— Това е неговият дом — хладнокръвно отвърна лейди Акватайн. — Да започна битка с него тук би било неразумно.

— Тогава трябва да побързаме — каза Одиана. — На покрива, да освободим пленниците и веднага да изчезваме.

— Дъщеря ми! — изплака Рук. — Тя е на етажа под поста на стражата.

— Нямаме време за това! — настоя Одиана. — Те идват, трябва да бързаме!

— Той ще я убие — проплака Рук.

Грохотът на тежки ботуши по стълбите под тях започна да се приближава.

— Тя не е важна! — рязко отговори Одиана. — Важни са заложниците. Ние получихме от шпионката това, което искахме, графиньо, и очевидно вие трябва…

Амара залепи звучна плесница на Одиана.

Одиана се ококори в Амара с изражение на пълен шок на лицето, след което веднага почервеня от гняв.

— Затваряй. Си. Устата — каза Амара с тих, студен глас, ясно отделяйки всяка дума, тонът й беше отровен, сякаш пропит с киселина.

После се обърна към лейди Акватайн.

— Вземете Одиана и отидете на покрива. Помогнете им да разчистят пътя, но в никакъв случай не използвайте фурии на открито без нужда. Ако нямаме ясен план за отстъпление, когато гаргойлите се събудят, никой от нас няма да се измъкне.

Лейди Акватайн кимна, бутна силно Одиана, за да я принуди да се движи, и те тръгнаха нагоре по стълбите след Алдрик и Бърнард.

Амара се обърна към Рук, за да види как шпионката я гледа с широко отворени очи.

Курсорът сложи ръка на рамото на жената и тихо каза:

— Нямаме време за губене. Да вървим да спасим дъщеря ви.

Рук избърса сълзите от очите си, след това в чертите на лицето й се появи нещо твърдо като стомана и тя поведе Амара нагоре по стълбите.

Рук отвори вратата и побърза да влезе, въпреки че Амара се задържа за секунда, за да чуе как някъде нагоре по стълбите стомана звъни в стомана. Изглежда Алдрик се беше заел с охраната.

Той вероятно беше един от тримата или четирима най-опасни меча в света, бивш телохранител на принцепс Септимус, което несъмнено обясняваше защо Акватайн го бяха наели още от самото начало.

Но дори и така разликата между отличен майстор на меча и майстор на меча от световна класа, какъвто беше Алдрик, беше съвсем малка, и шест отлични мечоносци бяха в състояние да победят дори Алдрик Меча.

Отгоре се чуха викове. Отдолу им отговориха други викове, въпреки че с отразяването по стените те станаха твърде неясни, за да може Амара да ги разбере. Миг по-късно тя вече нямаше нужда да ги разбира — тълпа пазачи тичаше нагоре по стълбите и бяха много близо.

Амара изруга. Трябваше да вземе меча на убития офицер, когато имаше възможност, преди всичките им шансове за тайно проникване да се изпарят при враните.

— Бърнард! — извика тя.

Съпругът й се върна, скачайки надолу по стълбите с лък в ръка.

— Горе има Безсмъртни рицари на метал! — отговори й той. — Алдрик има проблем, а аз не мога да се прицеля точно!

— Той ще има още повече проблеми, ако останалата охрана се качи по стълбите и го изненада в гръб — каза Амара. — Трябва да ги задържиш.

Бърнард кимна, без да забавя крачка, и бързо и безшумно заслиза по стълбите. Миг по-късно тя чу силния, басов звук на неговия лък и вик на болка.

На Амара и се искаше да вие от страх за съпруга си, за себе си, за всички хора, които разчитаха на успеха на тяхната мисия. Тя стисна зъби и се втурна след Рук.

Това ниво на кулата представляваше богато обзаведен апартамент, като първата стая съчетаваше просторно студио с библиотека. Тъканите килими, гоблените, дузината картини и няколкото скулптури бяха достатъчно прекрасни, но събрани заедно, те не оставяха усещане за стил, тема или някакъв друг вид съвместимост.

Това донякъде даваше представа за характера на Калар, реши Амара. Той знаеше, че красотата съществува, но не разбираше какво я прави ценна. Колекцията му беше скъпа, огромна, изцяло състояща се от безспорни шедьоври и това беше всичко, което го интересуваше — външния вид, цената, демонстрацията на богатство и власт, а не красотата.

Калар не обичаше красотата. Той просто я използваше. И глупакът вероятно дори нямаше представа, че между двете понятия има разлика.

Амара разбра защо Рук избра този метод на проникване и маскировката, която беше на нея. Това беше сляпо петно в неговото мислене, а отчитайки контрола на Калар над всичко в неговото имение, в който той беше отишъл много по-далеч от всеки друг Върховен лорд, неговите собствени предразсъдъци и глупост можеха само да се отразяват и множат във всичко, включително неговата склонност да оценява значимостта единствено въз основа на външния вид.

Всички тук бяха свикнали да виждат нови роби, докарани за забавление на служителите на Калар. Такива групи роби бързо биваха използвани и още по-бързо ги забравяха.

Или обикновено ги забравяха, само ако Алдрик не беше прерязал гърлото на Ерагус.

Рук се намръщи, приближавайки към вратата на съседната стая. Тя се отвори при докосването на Рук и те влязоха в малка всекидневна или антре.

Подобно на голямата стая, през която току-що бяха минали, и тази беше скъпа и лишена от всякакви намеци на топлина, което би могло да я превърне в нещо повече от просто стая.

Рук пристъпи до участък в стената, облицован със скъпи плоскости от масивно дърво, и рязко го удари с ръба на дланта си. Панелът се пукна и Рук издърпа дървената секция, зад която се появи скрито хранилище.

Тя бързо извади два меча — дълго острие за дуели и обикновен, невзрачен легионерски меч. Подаде ги с дръжките напред към Амара. Амара взе късото острие и каза:

— Вземи другия за себе си.

Рук я погледна.

— Искате да бъда въоръжена ли, графиньо?

— Ако планираше да ни предадеш, Рук, вече имаше достатъчно възможности да го направиш. Вземи го.

Рук кимна и прибра меча в ножницата, която държеше в лявата си ръка.

— Насам, графиньо. На този етаж останаха само личните му покои и банята.

Следващата врата водеше към спалня най-малкото със същия размер като предишното студио, леглото в нея беше с размерите на малка яхта. Гардеробите от ръчно обработени масивни дървета стояха небрежно отворени, показвайки редове с най-добрите дрехи, които Алера можеше да предложи.

Заложниците бяха оковани с вериги, захванати към каменна камина.

Лейди Плацида седеше на пода, сгънала спокойно ръце в скута си, лицето й оставаше царствено и непокорно, когато вратата се отвори.

Беше облечена само в тънка бяла риза, груб железен пръстен обгръщаше врата й, а към него имаше захваната тежка верига, която от своя страна беше прикрепена към камъните на камината. Тя се обърна към отварящата се врата, погледът й беше твърд и изгарящ, но след това примигна от изненада, когато Амара и Рук влязоха.

— Мамо! — раздаде се кратък, радостен вик и едно пет-шест годишно момиченце се втурна през стаята. Рук се наведе да я хване и силно я притисна към себе си.

— Графиня Амара? — каза лейди Плацида.

Червенокосата Върховна лейди започна да се изправя на крака — но само колкото да опъне късата верига, която беше направена с точно такава дължина, че да не й позволява да стои в цял ръст.

— Ваша светлост — прошепна Амара, кимайки на лейди Плацида. — Дойдох тук…

— Графиньо, вратата! — възкликна лейди Плацида.

Но преди да успее, тежката врата на стаята се затръшна зад тях със сила и окончателност, която можеше да бъде само резултат от работата на фурии. Амара се обърна към вратата и се опита да я отвори, но дръжката не се завъртя и тя можеше само безсилно да блъска по нея.

— Това е капан — въздъхна лейди Плацида. — Всеки може да я отвори от външната страна, но…

Амара се обърна към Върховната лейди.

— Дойдох тук…

— За да ме спасите, очевидно — каза лейди Пласида и кимна. — Не твърде бързо. Прасето се завръща днес.

— Той всъщност вече пристигна преди няколко минути — каза Амара и приближи до лейди Плацида. — Имаме малко време, ваша светлост.

— Амара, тази, която ме спасява от бездушното, скъпо гостоприемство на този идиот може да не се притеснява да ме нарича Ария — каза лейди Плацида. — Но имаме проблем — тя посочи веригата, закрепена на пръстена на врата си. — Тук няма ключалка. Веригите са създадени така първоначално. Ще трябва да бъдат счупени, но ако погледнете нагоре…

Амара погледна и видя четири каменни статуи, гледащи надолу към нея. Отвратителните животни стояха на върховете на каменните колони във всеки ъгъл на стаята.

Гаргойлите сигурно тежаха по няколкостотин фунта всеки и Амара знаеше, че дори и да се движат със скорост, не по-голяма от тази на обикновен смъртен, тяхната маса и сила, в пъти превъзхождащи тези на кой да е човек, ги прави абсолютно смъртоносни за всеки застанал на пътя им.

Никой не би успял да блокира невероятно мощния удар на юмрука на гаргойл. Човек можеше само да се махне от пътя им или да бъде смазан от тях. Трети вариант нямаше.

— Запознайте се с моите домакини — каза лейди Плацида, — гаргойлите ще оживеят, ако усетят моите фурии.

Устата й се изкриви горчиво и тя многозначително погледна Рук и малкото момиченце.

— Освен това той ме увери, че аз няма да съм тяхната първа жертва.

Амара стисна зъби.

— Мръсник.

От централното стълбище започнаха да се чуват още викове, приглушени от дебелата врата до неразбираемо мърморене.

— Той е на път за тук, съдейки по звуците.

— Тогава и вашият отряд няма много време — каза лейди Плацида. — Той ще отзове хората си назад и ще залее стълбите с огън. Дори няма да се замисли да пожертва няколко от онези нещастни глупаци в яки, ако това ще му позволи да изгори отряд курсори на короната.

Амара се задави.

— Всъщност само аз съм курсор. Това е Рук, доскоро шеф на Кървавите врани на Калар. Именно нейната помощ ни позволи да стигнем толкова далеч.

Красивите златисточервени вежди на лейди Плацида рязко се извиха, но тя погледна от Рук към детето и на лицето й се появи израз на разбиране.

— Разбрах. И кой друг?

— Граф Калдерон, Инвидия Акватайн и двама нейни слуги.

Очите на лейди Плацида се разшириха.

— Инвидия? Вие се шегувате.

— Страхувам се, че не, милейди.

Върховната лейди се намръщи и очите й станаха пресметливи.

— Има много малко шансове тя да се е включила в тази игра само от добри намерения, графиньо.

— Знам — каза Амара. — Бихте ли се справили с гаргойлите, ако детето не беше част от уравнението?

— Вярвам, че имам някакъв шанс да успея — каза лейди Плацида, — в противен случай Калар нямаше да се нуждае от допълнителни мерки.

Тя отново погледна детето, после към всяка от статуите, и каза:

— Да. Ще се справя с тях. Но това е много малка стая. Няма да имам много време да действам и трудно мога да се боря с тях, ако съм прикована към пода.

Амара кимна, размишлявайки трескаво.

— Тогава това, което трябва да направим — каза тя, — е да решим за какво точно трябва да използвате първия си магически удар.

— За да се освободя, което ще ме постави в положение бързо да унищожа гаргойлите и ще ви даде възможност да излезете от стаята, за да не ви убия всички, докато го правя всичко това — каза лейди Плацида. — И нека не забравяме, че щом разбере, че съм свободна, Калар веднага ще се втурне насам с кръв в очите.

— Надявам се, че вие с лейди Акватайн ще можете да неутрализирате неговата магия, докато успеем да избягаме.

— Гай винаги е предпочитал оптимисти в редиците на курсорите — каза лейди Плацида със сух тон. — Предполагам, че имате някаква гениална идея в това отношение?

— Ами-и. Може и да не е гениална, но имам — каза Амара. Тя погледна към Рук, за да се увери, че я слуша. — Времето ни е малко и ще трябва да помоля и двете ви да ми се доверите. Ето какво искам да направя.