Фурията на курсора

Глава 29

Лагерът на придружаващите легиона лежеше по-далеч от лагера на легиона, отколкото беше прието. Докато легионът заемаше стандартните отбранителни съоръжения на самия град, там не оставаше място за гражданите и придружаващите.

Новите райони на града бяха построени отвън, извън защитните стени, и придружаващите бяха опънали палатките си на обща територия, принадлежаща на града, надолу по реката.

По всякакви стандарти това не беше най-приятното място за лагер. Земята беше прекалено мека и моментално се превръщаше в кал под краката.

Отпечатъците бързо се пълнеха с вода, което позволяваше на безброй мушици, комари и други жужащи дразнители да се размножават. А когато вятърът духаше от реката или от града, той донасяше всякакви неприятни миризми.

Но въпреки всичко съпътстващият лагер беше издигнат в същия ред, както това беше и на тренировъчните площадки, така че Тави без никакви проблеми достигна флейтите и барабаните на павилиона на госпожа Цимния.

Той се промъкна през неосветения лагер. От острата миризма на амарантски тамян, който гореше при всеки огън, за да прогонва насекомите, носът го засърбя, а очите му се насълзиха.

С периферното си зрение забеляза сянка, която се мярна за миг пред него, и спря под самотната лампа, висяща на входа на павилиона. Тави разкопча и свали шлема си, след което размаха ръка в поздрав.

Борс както винаги се спотайваше до входа. Той едва вдигна брадичка в отговор на поздрава и вдигна ръка, за да покаже, че Тави трябва да изчака.

Той се подчини и след миг висока стройна сянка закри Борс и грациозно се приближи към него.

— Мадам Цимния — произнесе Тави и сведе глава. — Не очаквах, че все още сте на крака в толкова късен час.

Цимния се усмихна изпод качулката си и каза:

— Следвам легионите още от дете, подтрибун. Звуците на барабани и крясъците посред нощ могат да означават само едно от две неща: пожар или битка.

Тави кимна.

— Каними — каза с глас, който дори на него самия му се стори мрачен. — Не знаем колко са. Но нашествието може да се окаже широкомащабно.

Цимния рязко издиша.

— Разбрах.

— Капитан Сирил ви засвидетелства своето уважение и изразява надежда, че придружаващите ще бъдат готови да се приберат зад градските стени в случай на необходимост.

— Разбира се — отговори тя. — Ще се погрижа тази информация да стигне до всички.

— Благодаря — Тави направи пауза. — Капитанът не каза нищо за това, но ако някой от персонала на легиона в момента се забавлява при вас…

Тя леко се усмихна.

— Знам правилата. Трябва да го огорча и да го изпратя у дома.

— Благодаря — каза Тави и отново сведе глава.

— Подтрибун — каза тя, — знам, че сте тук по служба, но не сте ли виждали Херта днес?

— Ъ-ъ… Видях я в града малко по-рано тази вечер.

Цимния се намръщи.

— Притеснявам се, че може да стане жертва на търговци на роби, като обикаля сама в непознат град. Тя е толкова малка и крехка. А и с главата не е наред.

Тави трябваше да направи усилие, за да не се засмее или поне усмихне.

— Допускам, че сте права, но съм сигурен, че с нея всичко е наред, мадам — каза той със сериозен глас. — Елинарх е град, който спазва закона и капитанът няма да търпи никакви глупости от хората.

— Така е — каза Цимния. — От най-примерните от тях това не се очаква.

— Знаете ли какъв ще бъде сигналът за оттегляне в града?

Тя му кимна за потвърждение и се наведе към него.

— Успех, подтрибун. И благодаря за предупреждението.

— Успех, мадам — отговори Тави с поклон. Той кимна на мълчаливия неподвижен Борс и на бегом се отправи обратно към града.

При стопанските постройки в покрайнините на града Тави чу шум, но твърде късно, за да избегне опасността. Нещо го събори настрани и заби лицето му в земята.

Преди да успее да се изправи, усети стоманена тел, която се увива около китките му и ги стяга зад гърба. Натискът, усилен от фуриите, му причиняваше болка, една от пластините на бронята му опираше в ребрата.

— И така, Сципио — просъска глас. — Или каквото там ти е истинското име. Дай кесията на майка ми.

— Красус — изръмжа Тави. — Махни се от мен.

— Дай ми кесията, крадецо! — извика в отговор Красус.

Тави стисна зъби от болка.

— Заради теб ще закъснея за срещата на офицерите. Обявена е мобилизация.

— Лъжец — каза Красус.

— Оставете ме, сър рицарю. Това е заповед.

Захватът на Красус се засили.

— Толкова си глупав, колкото и лъжец. Така само ме ядосваш повече. Мислиш, че това, което тя вече направи, е лошо? Просто не знаеш на какво е способна в яростта си.

— Да бе, не знам — изсъска Тави. — Видях гърба на Макс, когато си сменяше туниката.

По някаква причина думите му смазаха Красус, Тави почувства как се олюля от тях, като от физически удар.

Натискът върху китките му отслабна достатъчно, за да може да се движи и да се съпротивлява. Силата, която придобиваш с помощта на земните фурии, е огромна, но земните призователи често забравят, че и тя си има граници.

Земните фурии не могат да направят господаря си по-тежък, а краката му винаги трябва да са на земята.

Тави сви колене под себе си и се измъкна от отслабената хватка на Красус. Хвана рицаря за туниката близо до гърлото, претърколи се и с ръце и крака го хвърли върху дървената веранда на близкия магазин. Красус се удари силно, но веднага скочи на крака, а лицето му потъмня от гняв.

Тави се хвърли към верандата след него и когато Красус вдигна глава, за да го погледне, кракът на Тави, обут в тежък армейски ботуш, беше вече на половината път до устните му. Последва съкрушителен удар и Красус отстъпи назад.

Тави се плъзна настрани, парира тромавата контраатака с една ръка, и удари Красус с юмрук в носа и устните, после рязко го блъсна, при което той удари тила си в стената на магазина. Юношата се олюля и падна. Когато се опита да стане, Тави го удари отново.

Красус отново се олюля.

Тави с тежък удар го изпрати обратно на дървения под.

Наложи му се четири пъти да сваля Красус на земята, преди окървавеният млад рицар да изстене и да се отпусне по гръб на верандата.

Ръцете на Тави го боляха ужасно. Не носеше ръкавици и си беше счупил кокалчетата в главата на Красус. Което, помисли си той, изобщо не бе изненадващо — тя беше почти също толкова дървена, колкото и тази на Макс.

— Приключихме ли с това? — задъхано попита Тави.

— Крадец — промърмори Красус. Или на Тави така му се стори. Думата прозвуча размазана. Което можеше да се очаква от човек с разбити подпухнали устни, счупен нос и вероятно няколко избити зъба.

— Може би. Но бих предпочел да умра, отколкото да вдигна ръка върху роднина.

Красус вдигна глава и го погледна с омраза. Но Тави видя проблясък на срам в очите му.

— Предполагам, че всичко е заради червения камък? — попита Тави.

— Не разбирам за какво говориш — мрачно отговори Красус.

— В такъв случай и аз не знам нищо за кесията — каза Тави, гледайки победения юноша.

Тави нямаше предимствата на опитен воден призовател, но и нямаше нужда от фурии, когато ставаше дума за проницателност. Красус не лъжеше Тави за камъка. Той наистина не знаеше нищо за него.

— Сега вече ще постигнеш това, което искаш — тихо каза Красус. — Ще ме докладваш на капитана, нали? И ще бъда изхвърлен от легиона. Позорно ще ме върнат у дома.

Тави известно време гледа Красус. После каза:

— Никой не го разжалват за падане по стълби.

Красус примигна изненадано.

— Какво?

— Сър Красус, за какво, враните да ви вземат, мислите, че известяват тези барабани? Свирят приспивна песничка на рибките ли? Ние се подготвяме за битка и аз няма да предприема нищо, което би могло да лиши легиона от един от способните му рицари и от нашия трибун по медицина — Тави протегна ръка. — Доколкото мога да разбера, вие сте паднали надолу по стълбите и нека с това да приключим. Ръката.

Младият мъж се взираше в ръката на Тави, мигайки неуверено, но все пак колебливо я прие и позволи на Тави да му помогне да стане.

Изглеждаше ужасно, но макар Тави да знаеше, че нараняванията му са болезнени, не можеха да се нарекат сериозни.

— Предполагам, че майка ти те е изпратила? — попита го Тави.

— Не — отговори Красус.

Тави недоверчиво вдигна вежди.

Очите на Красус проблеснаха яростно.

— Аз не съм й слуга. Нито куче.

— Ако тя не ти е заповядала да го направиш, какво тогава правиш тук?

— Тя ми е майка — отговори Красус и изплю кръв. — Аз се грижа за нея.

Тави разтвори широко очи, осъзнавайки истинските намерения на младежа.

— Направи го не за да защитиш нея — прошепна той тихо. — Опитваш се да защитиш мен.

Красус замря за миг, гледайки Тави, след което отмести поглед.

— Ето защо не използва меча — продължи Тави. — Нямал си намерение да ме нараняваш.

Красус избърса уста с ръкава си.

— Тя… характерът й е такъв. Вече стигна до предела. Замина тази вечер. Надявах се да те намеря и да й върна кесията. Смятах да кажа, че съм я намерил на земята.

Той поклати глава.

— Не исках да действа необмислено. Понякога яростта й затрупва всичко добро в нея.

— Ами Макс? — каза Тави.

Красус направи гримаса.

— Да — той погледна към лагера. — Максимус… някои от тези белези трябваше да са върху мен. Той ме покриваше, опитвайки се да ме защити.

Той погледна Тави.

— Ти не ми харесваш, Сципио. За разлика от Макс. А аз съм му длъжник. Затова дойдох тук. Исках помирение. Мислех, че бихме могли… — той сви рамене. — Да прекараме известно време заедно, без да се връщаме към Антилус. Майка ми каза, че се кани да му се извини за това как се е отнасяла с него.

Тави почувства прилив на гняв при споменаването на мащехата на Макс. Тя се канела да му се извини. А отново се опита да го убие.

Тави беше убеден, че мнението на Красус е всичко друго, но не и обективно. Той беше сигурен, че младият рицар няма представа, че майка му възнамерява да убие Макс.

Тави бръкна в джоба си и извади копринена кесия, като успя незабелязано да изтръска малкия червен камък от нея. Камъкът остана в джоба му. Той подаде кесията на Красус.

Крас я прие и тихо каза.

— Бих могъл да съобщя за това на капитана.

— И аз веднага бих си спомнил, че тук няма нито едно стълбище — отвърна беззлобно Тави. — Но мисля, че за днес вече пропиляхме достатъчно усилия напразно.

Красус подхвърли празната кесия в дланта си няколко пъти и я прибра в джоба си.

— Може би трябваше просто да те помоля да ми я дадеш.

Тави се намръщи и каза.

— Извинявай за, ъъъ, лицето ти.

Красус поклати глава.

— Сам съм си виновен. Нападнах те. Извих ти ръцете — той докосна носа си и потръпна. — Къде си се научил да се биеш така?

— При маратите — отговори Тави. — Да вървим. Вече закъснях. И двамата ще имаме много работа тази вечер.

Красус кимна и те се отправиха към лагера.

Не изминаха и двайсетина крачки, когато най-ярката от всички светкавици, които Тави някога беше виждал, озари покритото с облаци небе с червена светлина, плъзна се по цялото небе и обратно, като невъобразимо бърза вълна.

— Врани — прошепна Тави, гледайки небето.

И тогава нощта избухна в ослепителна бяла светлина и гръм с такава сила, че удареният от стената на звуковото цунами Тави почти загуби равновесие. Той едва успя да удържи Красус да не падне.

Това продължи не повече от един удар на сърцето, после гръмотевичният звук утихна, оставяйки звън в ушите, докато в ослепените му очи все още гореше ивицата светлина. Не можеше да види нищо.

Отне му известно време, за да свикне отново с тъмнината, а ушите му да се отърват от звъненето — дори повече. Инстинктите му крещяха за опасност и той забърза напред, за да се върне в града при укрепленията на легиона. Леко зашеметеният сър Красус го последва.

Укрепленията бяха в пламъци. Тави чу писъците на ранените и пръхтенето на изплашените коне. Навсякъде се чуваха викове и плач, цареше объркване.

Тави стигна до командната палатка и спря като вкопан пред входа.

Там, където преди се намираше палатката на Сирил, сега имаше огромна фуния от почерняла земя. Навсякъде гореше огън. Тела — и части от тела — бяха разпръснати сред руините.

Над главата му прозвуча гръм от неестествения ураган, приличаше на рев на гладен звяр.

— Сципио! — неистово изкрещя някой. Тави се обърна и видя Макс да тича през хаоса.

— Какво стана? — ужасено извика Тави.

— Мълния — задъхано отвърна Макс. Беше изгубил половината от едната си вежда, а от изгарянията главата, челото и едната му скула бяха в мехури. — Майката на всички мълнии, враните да я вземат. Удари като чук на двадесет крачки оттук. Точно в разгара на съвещанието при капитана.

— Велики фурии — успя само да възкликне Тави.

— Фос и лечителите сега работят с оцелелите, но всички изглеждат много зле — той преглътна. — Изглежда ще трябва да признаем, че в момента ти си единственият офицер, който може да стои на крака.

Тави смаяно гледаше Макс.

— Какво искаш да кажеш?

Макс погледна мрачно към резултата от удара на мълнията и каза:

— Искам да кажа, че отсега нататък ти поемаш командването на Първи алерански, капитан Сципио.