Фурията на курсора

Глава 53

Макс хукна към Тави веднага след като последният шаман беше убит. Не пощадиха нито един от обезумелите каними, никой всъщност и не помоли за това. Впрочем, Тави не мислеше, че това щеше да им помогне по някакъв начин. Изобщо не беше сигурен, че ще успее да удържи легионерите си след всички претърпени загуби.

— Калдерон — настойчиво се обърна към него Макс. — Той се опита да те изпържи. Отново.

Макс беше целият потен от усилията, необходими за управлението на фуриите, и изглеждаше доста пребледнял.

— Как, враните да го вземат, успя да оцелееш?

Тави посегна към пояса си и извади канимския нож, който бяха взели по време на сраженията с групите рейдъри в деня преди битката. Той показа черепообразната дръжка.

Кървав камък влажно блестеше в едното око. Течна, червена кръв капеше от окото и се стичаше по дръжката.

— Имахме още един камък, помниш ли?

— О-о — каза Макс. — Вярно — той се намръщи. — Но защо ме чуваш?

— Отворих уста и направих няколко промени в шлема си — отговори Тави. — Фос каза, че това ще има значение. Нещо за налягането на въздуха.

Макс навъсено погледна Тави и каза:

— Едва не получих сърдечен удар. Помислих, че си мъртъв, а ти през цялото това време си носил друг камък със себе си — той поклати глава. — Защо просто не го даде на Красус?

— Не бях сигурен, че ще работи — каза Тави. — Бях сигурен само в този, който му дадох. Красус беше по-важен от мен за всичко това.

Въпросният млад рицар уморено се спусна от небето и кацна на моста под приветствените възгласи на рицарите Рибки. Красус бавно пристъпи към Тави и отдаде чест.

— Сър.

— Отлично направено, трибун — топло го посрещна Тави. — Просто отлично.

Крас слабо се усмихна и Макс грубо го удари по рамото.

— Не е лошо.

Ерен, който все още държеше знамето, се присъедини към поздравленията, а Кайтай награди Красус с преценяващ поглед.

Тави се огледа, опитвайки се да подреди мислите си. Това се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. Прекалено много емоции се бяха стоварили едновременно върху него. Възторгът от осъществяването на неговия план. Смазващата вина за това, че заради този план бяха дадени толкова много животи.

Гняв срещу канимите, срещу Калар, срещу коварната лейди Антилус и, разбира се, гняв срещу Сари и подобните нему, чиято жажда за власт уби толкова много алеранци и каними. Гадене, болезнено гадене от гледката и миризмата на такова много кръв, трупове, нарязани от стомана или овъглени от безпощадния слънчев огън, който неговите рицари изпратиха по врага.

Главозамайване от това, че въпреки нищожните шансове той оцеля през последните няколко дни. И… осъзнаване.

Работата му все още не беше приключила.

— Добре — каза той, повишавайки глас. — Шулц, отнесете ранените при лечителите и отстъпете зад стената. Кажете на Първото копие, че искам той да обедини частите с прекалено големи загуби в работоспособна кохорта и да се върне на отбранителните позиции, докато не се уверим, че врагът се е отдалечил от града и е на път обратно към Фаундърпорт. Всички да получат храна, малко почивка, непременно да посетят лечителите и му предайте… — Тави спря, пое си дъх и поклати глава. — Той знае какво да прави. Кажете му да укрепи отбраната и да се погрижи за хората.

Шулц уморено отдаде чест.

— Да, сър.

— Макс — каза Тави. — Докарай нашите коне.

Макс вдигна вежди.

— Ще ходим да се поразходим ли?

— М-м-м. Вземи едно кавалерийско крило. Ще последваме отстъпващите каними и ще се уверим, че не спират да се оттеглят.

— Да, сър — каза Макс и отдаде чест.

Той рязко изсвири, махна с ръка на някой на стената и се отдалечи.

— Сър Ерен, ако нямате нищо против, намерете Магнус и се уверете, че той знае какво се е случило тук.

— Слушам — каза Ерен.

Той кимна на Тави и се отдалечи заедно със знамето.

— Така или иначе не се разбирам много добре с конете.

Тави раздаде още няколко заповеди на други части на легиона, но след това изведнъж се оказа стоящ над мъртвото тяло на Сари. Сега канимът изглеждаше много по-малък, пречупен като играчка в краката на Тави. Червената броня само отчасти скриваше кльощавото му тяло и протритата козина, а пожълтелите му зъби бяха изхабени.

Тави се опита да намери в себе си чувство на удовлетворение, че е отнел живота на враг на Империята, кръвожаден слайв, чийто планове едва не погубиха неговите приятели и покровителя му по време на Зимния фестивал преди години. Но не можа. Сари беше заплаха. Сега беше мъртъв. Мислейки за това, Тави не изпита злоба. Нито гордост. Нито срам. Но може би — пристъп на съжаление.

Сари може да беше вероломен предател, но Тави се съмняваше, че всеки каним, който го следваше, е също такова чудовище. И хиляди от тях бяха убити по негова заповед. Те също бяха опасни, но не по този злобен начин. Или поне не съвсем. Независимо от това той нямаше голям избор. Но много би искал да намери начин, несвързан с толкова много кръв. Толкова много смърт.

Усети присъствието на Кайтай зад себе си и погледна през рамо. Те бяха оставени сами на моста, въпреки че стената зад тях беше пълна с легионери. Тави се зачуди колко ли дълго е стоял, втренчен в трупа.

Кайтай приближи и застана до него, като също се загледа в падналите.

— Ти беше длъжен — каза тя тихо. — Те щяха да те убият. Щяха да убият всички.

— Знам — каза Тави. — Но…

Кайтай вдигна очи и го погледна за миг, незабележими бръчки прорязаха челото й.

— Ти си луд, алеранецо — каза тя нежно. — Може да си силен. Твърд — тя сложи ръце на нагръдника на Тави. — Но под всичко това кървиш за падналите. Дори за тези, които не принадлежат на твоя народ.

— Съмнявам се, че има поне още един жив алеранец, който да е прекарал повече време в разговори с каними, отколкото аз — каза Тави. — Моят народ, като правило, веднага започва да убива. Както и канимите.

— И смяташ, че това е неправилно?

— Мисля… — каза Тави, намръщвайки се. — Мисля, че това продължава толкова дълго, че никой от нас дори не може да се замисли за възможността да го спре. Тук има прекалено много история. Прекалено много кръв.

— На твое място те не биха тъгували за теб.

— Няма значение — каза Тави. — Не сме на пазара и не става въпрос за еднаква стойност. Става въпрос за разликата между правилно и неправилно — той се взря в залятия с кръв Елинарх. — И това беше неправилно.

Неочаквани сълзи замъглиха очите му, но гласът му остана твърд.

— Необходимо. Но неправилно.

— Ти си луд, алеранецо — каза Кайтай тихо. Но пръстите й намериха неговата длан и известно време те стояха, държейки се за ръце.

Кълбящите се облаци все още забулваха небето над тях, но сега бяха в неспокойно движение, а между проливните дъждове в облаците се появяваха все повече пролуки, които пропускаха все повече и повече слънчева светлина.

Тави изведнъж изсумтя насмешливо.

Кайтай въпросително наклони глава.

— Моята игра на лудус с Насаг. Предупреждавах го. Показвах му, че трябва да се страхува от нас. Или поне се опитах. Но през цялото това време той е играл с мен като с една от фигурите си. Притисна ме, принуди ме да бъда там, където искаше да ме види.

— В какъв смисъл? — попита Кайтай.

— Той ме използва, за да убие Сари — отговори Тави. — Не можеше да остави сънародниците си с него. Не можеше да позволи на Сари да ги доведе до катастрофа. Но и не можеше да поиска помощта ми така, както Сари заговорничи с Калар. Той ме видя как се опитвам да извикам Сари от тяхната армия и същата вечер оглави нощната атака, демонстрирайки, че ако Сари веднага не излезе напред, Насаг ще спечели на другия ден. А после, вместо да подкрепи Сари, той застана встрани и наблюдаваше. И ние убихме Сари за него. Точно както той искаше.

Кайтай поклати глава.

— Мисля, че канимите повече приличат на твоя народ, отколкото на моя — каза тя. — Само луд ще изкриви всичко по този начин. Когато баща ми не беше съгласен с Ацурак, който оглавяваше моя народ, той го предизвика и го уби. Всичко свърши за броени минути.

Тави се усмихна.

— Не всички можем да бъдем толкова мъдри, колкото маратите — усмивката му угасна. — Направих каквото той искаше. Но в перспектива може да се окаже, че съм направил грешка.

Кайтай кимна.

— Насаг може да притежава силата на Сари, но той ще ръководи хората си много по-умело, отколкото Сари някога би могъл.

— Да. Той предизвиква доверие. Мъжество. Насаг е отрязан от дома, от подкрепа. Но той може да превърне всеки каним в равен на себе си по сила воин. Ние се справихме добре с рейдърите, но едва чукнахме воините по носа. Представи си, че той има не десет, а петдесет хиляди. Щеше да превземе моста за един ден.

— Ще си представя, когато го видя — меко каза Кайтай. — Говорейки така, ти предизвикваш съдбата да превърне страховете ти в реалност, алеранецо. В момента това са само страхове. Те могат да станат истински. Тогава ще трябва да се срещнеш с тях и да ги преодолееш. А дотогава не им обръщай внимание. Има за какво друго да мислиш.

Тави си пое дълбоко въздух и кимна.

— Сигурно си права. Ще се опитам.

Тави чу как временните стени зад тях застенаха и затрещяха.

Той се обърна и видя как инженерите увеличават отвора в стената дотолкова, че да могат през него да минат коне. След миг Макс и неговата конница се понесоха към тях.

— Ще искате да проследите оттеглянето на канимите? — попита Кайтай.

— Да. Насаг може да ги организира и да ни удари отново, преди да успеем да се възстановим. Не мисля, че бихме могли да го спрем, но ако го държим под око, винаги ще имаме възможност да разрушим моста, преди да се доберат до него.

— Идвам с вас — каза Кайтай. Тонът й не допускаше възражения.

Тави леко й се усмихна.

— Щом хората успеят да си поемат дъх, ще осъзнаят, че ти не си аларанец.

Лицето на Кайтай се озари от усмивка.

— Това ще бъде интересно.

Тави се чувстваше като след десет мили ужасен път, но двамата с Кайтай се качиха на конете си и тръгнаха заедно с Макс и кавалерията.

Последваха на разстояние основната група оттеглящи се към Фаундърпорт канимски войски. На два пъти бяха нападнати от ранени каними, изостанали зад основната колона. Атаките бяха бързи, брутални и приключиха бързо. Конницата се разтегна в линия и убиваше всеки каним, който не можеше да поддържа темпото на отстъпващите.

Към края на деня изтощеният Тави видя група от осем конници да влиза в руините на един от изгорелите холтове. Тави ги последва, когато свиха в тях и в сумрака последваха викове, смесени със звън на оръжия.

Тави видя самотна голяма сянка да прескача разрушената стена и да тича. Канимът беше по-бавен от останалите, бягането му беше неравно и в паниката си той се затича право към алеранската конница, далеч от разрушения холт. Втората група се втурна да пресече пътя на самотния каним.

Кайтай рязко си пое дъх и изсъска:

— Спри ги. Веднага.

Тави я погледна, но веднага изкрещя:

— Второ копие, спрете!

Конниците дръпнаха юздите и спряха, оглеждайки се объркано.

— Ела, алеранецо — каза Кайтай и тръгна след канима.

— Чакайте тук — заповяда Тави на Макс. — Ще се върнем след минута.

— Какво става, сър? — попита Макс.

Тави не му отговори и последва Кайтай. Тя го поведе през здрача, докато забелязаха избягалия каним, притаен в крехко прикритие под полусрутен навес до реката.

Тя ги гледаше с огромни изплашени очи и притискаше към гърдите си няколко мънички, жадно хленчещи същества.

Той беше тя.

Тя.

Тави се втренчи в нея, без да може да изрече и дума. Жена-каним, със съвсем малки рожби. Явно току-що появили се на бял свят. Сигурно беше родила, когато започна отстъплението на канимите. Нито един алеранец никога не беше виждал самка на канимите, което пораждаше много противоречиви слухове за това как канимите се размножават.

Истината беше много по-проста и очевидна и нейното потвърждение сега трепереше под дъжда пред него, притискайки своето потомство към себе си, също толкова отчаяно и уплашено, колкото всяка алеранска майка би правила на нейно място.

Тави пристъпи напред към нея. Притисна брадичка към гърдите си и се озъби.

Очите на женската проблеснаха в отчаяна ярост, борейки се с още по-отчаяния страх, но след миг тя притисна уши към главата си, наклони глава настрани и я изпъна, излагайки шията си в жест на унизителна капитулация.

Тави малко се отпусна и й кимна. После леко наведе глава и махна с ръка настрани.

Женската вдигна глава и го погледна, а ушите й потрепваха.

— Върви си — каза й Тави. Напрегна паметта си в търсене на подходяща дума на техния език и се спря на тази, която Варг беше използвал, когато Тави прекалено много мислеше над следващия ход в лудус и използва същия жест. — Маррг.

Известно време жената го гледа. После отново оголи гърлото си, надигна се и без да сваля очи от него, изчезна в мрака.

Тави я наблюдаваше, яростно размишлявайки над видяното.

Канимите бяха дошли в Алера, вземайки със себе си жени и деца, своите семейства — това никога не се беше случвало досега.

А това означаваше, че…

— Велики фурии — въздъхна Тави. — Вече не се страхувам от Насаг.

Кайтай погледна в посока избягалата жена-канимка и намръщено кимна.

— Страхувам се от това — прошепна Тави, — което го е прогонило от дома му.