Фурията на курсора

Глава 11

Макс ухилено оглеждаше Тави.

— Казват, че ако дишаш през устата, а не през носа, това ще ти помогне да запазиш закуската вътре.

Тави въздъхна и се погледна. По-голямата част от панталона му беше мокър и украсен с най-гнусно миришещите петна, които може да си представи човек.

Голям брой подобни петна имаше и на туниката си, по ръцете, шията и той беше сигурен, че ги има и по косата, и по лицето си.

— И много ли смисъл има в това да дишам с отворена уста? Вони достатъчно лошо. Не искам да го пробвам и на вкус.

Макс се тръсна на столчето до тренировъчната площадка, наблюдавайки как Шулц и неговите подчинени тренират в строй с истински оръжия и в лъскави нови брони.

Шулц ръководеше тренировката, докато Макс наблюдаваше новобранците.

— Шулц! — извика Макс. — Отпусни се малко. Прекалено много напрягаш раменете и от това бягаш по-бавно.

Тави изсумтя.

— Той все още ли мисли, че се каниш да го убиеш?

— В началото беше забавно — каза Макс. — Дори полезно. Но това беше преди почти месец. Мисля, че сега той разбра, че онова беше казано образно.

Тави изсумтя и хвана черпака на близката кофа с вода.

— Ей — запротестира Макс. — Това го прави от подветрената страна.

Тави лениво плисна черпак с вода към Макс, след което изпи следващия, като внимаваше, правеше малки глътки и контролираше усещанията си.

Научи, за свой ужас, че ако пиеш вода в атмосфера на силна воня, това може да доведе до неприятни резултати.

— Какво те кара да правиш? — попита Макс.

— Проверки — въздъхна Тави. — Трябва да измеря всички тоалетни и да се уверя, че са с правилните размери. След това да изчисля обема и да сравня скоростта, с която всяка една се пълни. После трябва да контролирам изкопаването на новите и запълването на старите.

— Стомахът не те ли заболя вече? — попита Макс.

Тави направи гримаса.

— Заболя ме. Минаха четири дни. И капитанът помоли Фос да ми свари някакъв чай, за да ме предпази да не хвана други болести.

— И как е, действа ли?

— По-добре да се бях разболял. Не можеш да си представиш как вони това, което ми приготвя Фос.

Макс се ухили.

— И ако мислиш, че миришеш лошо…

— Благодаря. Още малко унижение — точно от това имам нужда сега — каза Тави.

— В такъв случай трябва да знаеш как те нарекоха легионерите.

Тави въздъхна.

— Как?

— „Тоалетния Сципио“. Достатъчно унизително ли е за теб?

Тави потисна изблика на раздразнение.

— Да. Прекрасно е, благодаря.

Макс крадешком се огледа и Тави почувства уплътняването на въздуха около себе си, когато Макс обезпечи уединението.

— Поне това ти дава добра причина да ходиш в Клуба всяка вечер. И забелязах, че вече не хленчиш за Кайтай.

— Не хленча? — попита Тави.

Намръщи се и се замисли върху думите му. Режещите, неприятни усещания в стомаха, опустошителната болка отстъпиха за известно време и той се намръщи още повече.

— Аз не хленча… — повтори на глас.

— Нали ти казах, че ще я забравиш — каза Макс. — Отдавна бих ти наел момиче за през нощта. Радвам се, че сам си го направил.

Тави усети как лицето му пламва.

— Но аз не съм го направил.

Веждите на Макс плъзнаха нагоре.

— Ъ-ъ — успя само да каже.

После погледна към новобранците и каза:

— Надявам се, че не си падаш по момчета?

Тави изсумтя.

— Не. Макс, аз не съм тук, за да се наслаждавам на живота. Тук съм със задача.

— Работа — каза Макс.

— Работа.

— И отиде в Клуба, защото това беше твой дълг.

— Да — отвърна Тави раздразнено.

— Дори въпреки всичките онези танцьорки и прочие?

— Да.

— Врани, Калдерон. Защо? — Макс поклати глава. — Животът е твърде кратък, за да пропускаш някои неща.

— Защото това си е моя работа — каза Тави.

— Ще ти е по-лесно да се позовеш на факта, че го правиш само за да поддържаш легендата си — посочи Макс. — Малко вино. Момиче или две. Или три, ако можеш да си го позволиш. Какво му е тук лошото?

Тави се намръщи и се замисли над думите му.

Макс беше напълно прав, когато каза, че момичетата в клуба могат да бъдат доста привлекателни и Тави неведнъж беше гледал танците им.

Беше нормално, особено като се има предвид, че всяка танцьорка с талант на земен призовател ще го използва, за да усили интереса на мъжете около нея.

Често танцуваха по няколко едновременно и подобно изпълнение беше предназначено да изпразни джобовете на онези легионери, които се поддадат на чара им. И успяваха, тъй като повечето легионери ходеха там именно с тази цел.

Няколко танцьорки вече се бяха предлагали на Тави, но той отказа да „оцени“ техните прелести за през нощта или да опита вино и други достъпни упойващи вещества. Нямаше намерение да замъглява ума си — мислите му бяха заети с това, което му позволяваше да остане жив.

— Трябва да се наслаждаваш на живота — продължи Макс. — Никой няма да те упреква за това.

— Аз ще се упреквам — каза Тави. — Длъжен съм да пазя ума си ясен.

Макс се подсмихна.

— Така е, предполагам. Докато постоянно хленчиш за Кайтай, мисля, че е нормално да не се усукваш около момичета.

Тави изсумтя.

— Радвам се, че одобряваш.

Три кохорти наборници, около хиляда легионера, се тътреха в пълно бойно снаряжение по тренировъчния път, като запазваха монолитна формация.

Стъпките им гърмяха в единен ритъм, пробивайки дори през заглушаващия ефект на екрана, създаден от Макс.

След като преминаха и тътенът изчезна, Макс попита:

— Изрови ли нещо?

Тави кимна.

— Намерих още двама легионери, които докладват на агент на Търговския консорциум.

— Знаем ли за кого още работи той?

— Той мисли, че агентът шпионира и за парциански търговец.

— Ха — каза Макс. — И кой е този агент?

Тави сви рамене.

— Хвърлих няколко въдици. Може би тази вечер ще разбера нещо.

Той хвърли кос поглед на Макс.

— Чух за незаконен търговец на роби, действащ наблизо. Явно е действал сред хората, които следват нашия лагер. Но някой го пребил до безсъзнание, вързал го за едно дърво, после се промъкнал покрай пазачите и освободил робите му.

Макс временно свали въздушния екран, така че да стане и да изкрещи:

— Враните да те вземат, Кардер, вдигни този щит нагоре или така ще ти дам по глупавата глава, че да го запомниш! Ако копието на Валиар Маркус победи най-добрите ми бойци, ще въртите обиколки цяла седмица!

Новобранците хвърляха мрачни погледи на Макс, докато Шулц с викове ги вкара обратно в строя.

— Наистина? — каза Макс на Тави, сядайки отново. — И аз чух същото. Този, който го е направил, браво на него. Никога не съм обичал търговците на роби.

Тави се намръщи.

— Не беше ли ти?

Макс се намръщи в отговор.

— А нима не си ти?

— Не — отговори Тави.

Макс сви устни, после вдигна рамене.

— Не съм аз. В близост има много фригийци. Те мразят търговците на роби. Врани, много момчета биха могли да го направят. Чух, че в Церес има цяла банда въоръжени мъже с маски, които обикалят през нощта и бесят всеки търговец на роби, когото успеят да хванат. Принуждават ги да си наемат цели армии от охранители от съображения за сигурност. Харесвам градове като Церес.

Тави се намръщи и погледна на изток.

— О — промърмори Макс, — извинявай. Твоята среща със семейството.

Тави сви рамене.

— Планирахме да останем там около месец. Сигурно вече са си тръгнали.

Макс гледаше новобранците и тренировката им, но изражението на лицето му изглеждаше малко мрачно.

— Какво е?

— За какво говориш?

— Да имаш семейство.

Тави изпи още един черпак вода.

— Понякога се чувства като натиск и ограничение. Знам, че е защото са загрижени за мен, но все пак ме подлудява. Притесняват се за мен заради проблема ми с фуриите. Харесва ми да знам, че ги има някъде там. Винаги съм знаел, че ако имам проблем, те ще ми помогнат. Понякога нощем, когато имам лош сън или лежа буден, самосъжалявайки се, отивам в стаите им и виждам, че са там. След това спокойно заспивам.

Изразът на лицето на Макс не се промени.

Тави попита:

— А ти какво си спомняш от семейството си?

Макс замълча за секунда, след което каза:

— Не мисля, че съм чак толкова пиян, че да отговоря на този въпрос.

Но Макс първи заговори за това. Може би искаше да поговори и просто се нуждаеше от някаква подкрепа.

— Опитай — каза Тави.

Настъпи дълго мълчание.

— Спомням си нейното отсъствие — каза Макс накрая. — Майка ми почина, когато бях на пет години. Тя беше робиня от Родос, ти го знаеш.

— Знам.

Макс кимна.

— Почти не я помня. Баща ми е лорд, но живее при Защитната стена. В Антилус се връща само за лятото и трябва да отметне работата за цялата година. Спи само по 3–4 часа на ден и мрази да го прекъсват. Няколко пъти съм вечерял с него и получих един-два урока по призоваване на фурии. Понякога яздех с него при оглед на новобранци. Но никой от нас не е говорил много — гласът му стана много тих. — Прекарвах по-голямата част от времето си с Красус и мащехата си.

Тави кимна.

— Не е забавно.

— Красус не беше толкова лош. Аз бях по-възрастен и по-голям от него, така че той не можеше да ми направи почти нищо. Но често се мотаеше около мен и ако видеше нещо мое, което му харесва, го искаше за себе си. И тя му го даваше. Ако кажех нещо, тя ме бичуваше — той се озъби в гримаса на усмивка. — И, разбира се, ме бичуваше, когато му правех нещо.

Тави си спомни белезите на своя приятел и стисна зъби.

— Е, поне докато не овладях фуриите си — очите му се присвиха. — Когато разбрах колко съм силен, изгорих вратата в покоите й, влязох и й казах, че ако отново се опита да ме бичува, ще я убия.

— Ето кога са започнали нещастните случаи — предположи Тави.

— Да.

— Как стана това?

— Първият път беше на уроците по полети — каза Макс. — Носех се на няколко фута от градските стени и може би на височина около тридесет фута. Парче каменна сол излетя от прозореца на кулата, удари се в стената и осколките му прелетяха през въздушното ми призоваване. Унищожиха го. И аз паднах.

Тави трепна.

— Следващият път се случи през зимата. Някой беше разлял вода в горната част на дълго стълбище и всичко беше в лед. Подхлъзнах се и паднах — той си пое дълбоко въздух. — Именно тогава избягах и се присъединих към легионите в Плацида.

— Макс — започна Тави.

Макс рязко се изправи на крака и каза:

— Нещо ми се гади. Сигурно е от твоята миризма.

Тави искаше да каже още нещо на приятеля си. Да му помогне. Но познаваше Макс и знаеше, че е твърде горд, за да приеме съчувствието на Тави. Говорейки за семейството си, Макс беше отворил стари рани, и не искаше никой да види болката му. Тави се притесняваше за приятеля си, но Макс не беше готов да приеме помощ от никого. Спомените бяха достатъчни за един ден.

— Да, сигурно е от нея — съгласи се Тави спокойно.

— Трябва да се работи — каза Макс. — Моите рибки ще участват в тренировъчна битка с ветеранското копие на Валиар Маркус сутринта.

— Мислиш ли, че ще победят?

— Не. Само ако Маркус и всички негови хора умрат от инфаркт по време на боя — Макс погледна през рамо и за миг срещна погледа на Тави. — Рибка не може да спечели. Но не това е въпросът. Те просто трябва да дадат всичко от себе си, да окажат съпротива.

Думите на Макс означаваха повече от това, което искаше да каже. Тави кимна на приятеля си.

— Не отписвай рибките, Макс — тихо каза той. — Не би могъл да знаеш с какво ще те изненадат в следващата минута.

— Може би — каза Макс. — Може би…

Той отдаде чест на Тави веднага след като свали екрана, кимна и се върна на тренировъчното поле.

— Врани, Сципио! — каза той, вече отстъпил на тридесет крачки. — Дори оттук усещам вонята ви. Трябва да се изкъпете, сър!

Известно време Тави се замисли дали да не намери палатката на Макс и да се просне в леглото му. Накрая отхвърли идеята като непрофесионална, макар и не по-малко примамлива.

Тави погледна към залязващото слънце и напусна полето за тренировки в посока лагера на помощния персонал.

Придружаващите бяха също толкова част от легиона, колкото броните и шлемовете.

Шест хиляди или повече професионални войници се нуждаеха от значителна поддръжка, а обслужващият и придружаващият персонал я осигуряваха.

Помощният персонал в по-голямата си част се състоеше от неомъжени, бездетни млади жени, които преминаваха предвидената от закона задължителна служба в легионите.

Те се грижеха за ежедневните нужди на легиона, състоящи се основно от готвене и пране.

Останалите помагаха в поправката на дрехи, грижите за оръжията и броните, доставката и обработката на колети и кореспонденция или други нужди на лагера.

И макар законът да не изискваше нищо друго освен труд, присъствието на толкова много млади момичета в непосредствена близост до много млади хора неизбежно водеше до възникването на неслужебни отношения и поява на деца — което според Тави беше скритата цел на закона за задължителната служба.

Окръжаващият свят беше опасен и изпълнен със смъртоносни врагове, хората на Алера се нуждаеха от всички работни ръце, които можеха да осигурят. Майката на Тави и леля му Исана преминавали през тригодишна задължителна служба, когато се родил той — незаконният син на войник и работничка от легиона.

Също така сред придружаващия персонал бяха и тези, които са приели да бъдат постоянна прислуга, често това бяха жените на легионерите във всеки смисъл на тази дума, с изключение на законния.

Тъй като на легионерите официално не се разрешаваше да сключват брак, мнозина, избрали военна кариера за себе си, си избираха съпруги от придружаващия персонал или от най-близкото до лагера населено място.

Е, а последните бяха тези, които искаха да са по-близо до легиона с користна цел. Търговци и прекупвачи, артисти и призователи, проститутки и десетки други, които следваха легиона, продавайки своите стоки и услуги на редовно получаващите заплати и следователно относително платежоспособни легионери.

И, както обикновено, не минаваше и без онези, които просто се мотаеха наоколо в очакване на битка, с надеждата да се награбят колкото се може повече.

Придружаващият персонал се разполагаше в тесен пръстен, опасващ дървените укрепления на легиона, палатките им бяха изработени от различни материали, вариращи от излишъци, принадлежали на легиона, до ярко оцветени черги и прости навеси, направени от платно и грубо изсечени дървени колове.

Имаше много хора, за които законът не значеше нищо, както и места, където за млад легионер или млад офицер беше глупаво да се мотае в тъмните часове на денонощието.

На Тави бяха известни най-безопасните маршрути през лагера — те минаваха през местата, където се събираха семействата на легионерите, предоставяйки си взаимна подкрепа и защита.

Целта му беше недалеч от невидимите граници на „приличната“ част от лагера.

Тави приближи до павилиона на госпожа Цимния, пръстен от големи, ярко оцветени палатки, издигнати така, че да образуват голям кръг около централна площадка, създавайки вътрешен двор, като имаше оставена тясна пътечка между палатките, за да се осигури достъп.

Чуваше звуците на музиката вътре, предимно тромпети и барабани, както и смях и дрезгави гласове. Той се вмъкна в пръстена добре отъпкана трева около централния огън.

Човек с размер на малък бик се изправи от мястото си веднага щом Тави влезе. Имаше зачервена обветрена кожа, без коса, дори без вежди и мигли, а шията му беше дебела колкото талията на Тави. Носеше единствено бричове от щампована кожа и ботуши, масивният му торс беше покрит само с мускули и стари белези.

Тежките вериги около врата му показваха, че е роб, макар в поведението му да нямаше и намек за кротост или подчинение. Той подуши, намръщи се и впи сърдит поглед в Тави.

— Борс — учтиво каза Тави. — Госпожа Цимния тук ли е?

— Парите — промърмори Борс.

Тави извади пари от чантичката на колана си. Сложи няколко медни овена и няколко сребърни бика в дланта си и ги показа на огромния мъж.

Борс погледна монетите, след което учтиво кимна на Тави.

— Чакай.

И тромаво се отправи към най-малката палатка в кръга.

Тави спокойно зачака. В сянката на една от палатките седеше Херта, скитница, която госпожа Цимния беше приютила, и около палатката се търкаляха неща от бунището. Жената беше облечена с рокля, която по-скоро приличаше на безформен чувал, отколкото на дреха, и от нея миришеше не особено приятно.

Тъмната й сплъстена коса стърчеше във всички посоки под невъобразими ъгли, откривайки само част от лицето. Носеше превръзка на носа и очите, а под слоя мръсотия върху кожата й Тави можеше да види възпалени червени петна, което показваше, че тя е от малкото оцелели от гниеща епидемия или друга засегнала населението на Алера болест.

Тави никога не я беше чувал да говори, но тя постоянно седеше на това място и свиреше бавна, тъжна, обсебваща мелодия с малка тръстикова флейта. До нея имаше чашка за милостиня и както винаги, Тави хвърли вътре малка монета. Херта изобщо не реагира на присъствието му.

Борс се върна и изсумтя на Тави, като кимна с глава към палатката зад него.

— Знаеш какво да правиш.

— Благодаря ти, Борс.

Тави скри парите и се насочи към най-малката от палатките, въпреки че беше по-голяма от шатрата на капитана в лагера.

Палатката беше облицована с пищни килими, стените бяха украсени с платове и гоблени с теми, създаващи илюзията за истинска стая, изработена от камък.

Младо момиче, не по-голямо от дванадесет години, седеше на стол до входа и четеше книга. Тя сбърчи носле и извика:

— Мамо! Подтрибун Сципио е дошъл да си вземе вана!

Миг по-късно завесите зад момичето се разтвориха и пред него се появи висока жена. Госпожа Цимния беше тъмноока брюнетка, по-висока от мнозина мъже, и предизвикваше усещането, че при необходимост с лекота може да хване облечен в броня легионер и да го изхвърли навън.

Беше облечена в дълга рокля в цвят на червено вино, съчетана с черен корсет с майсторски бродирани златни нишки. Роклята оставяше раменете и ръцете й голи и съблазнително подчертаваше извивките на тялото й.

Тя направи елегантен реверанс и се усмихна на Тави.

— Руфус, добър вечер. Бих казала, че това е приятна изненада, но можех да изпека пай, ако знаех за идването ти.

Тави наведе глава в отговор и се усмихна.

— Госпожо. Винаги се радвам да ви видя.

Усмивката на Цимния стана още по-широка.

— Какъв омайник. Доколкото мога, хм, да видя, все още си в немилост пред Грахус. Какво можем да направим за теб тази вечер?

— Просто ми пригответе вана.

Тя направи строга физиономия.

— Прекалено си сериозен за твоята млада възраст. Зара, скъпа, отиди да приготвиш ваната за Сципио.

— Добре, мамо — отговори момичето, стана от стола и излезе, като взе книгата със себе си.

Тави изчака секунда и каза:

— Трябва да се извиня, че твърде рано…

— Изобщо не — отговори Цимния и сбърчи нос. — Предвид вашите ароматни обстоятелства, забавянето е равносилно на смърт.

Тави наведе извинително глава.

— Успяхте ли да разберете нещо?

— Разбира се — отговори тя, — въпросът е какво ще ви струва.

Тави направи гримаса, но каза:

— Готов съм да дам повече от вчера, но за това и вие трябва да ми предложите нещо по-стойностно…

Цимния с жест го прекъсна.

— Не. Не става дума за парите. Информацията може да съдържа в себе си опасност.

Тави се намръщи.

— За какво говорите?

— Влиятелните хора понякога подценяват враговете, научавайки повече за тях. Ако споделя тази информация, мога скъпо да платя за нея.

Тави кимна.

— Разбирам притеснението ви. Мога само да ви уверя, че ще запазя в тайна източника на информация.

— Да? И каква гаранция можете да предоставите?

— Давам думата си.

Цимния избухна във весел, звънък смях.

— Наистина ли? О, млади човече, това е… толкова мило от ваша страна — тя се наведе към Тави. — Но вие изглежда не се шегувате, нали?

— Не, госпожо — отговори Тави, гледайки я в очите.

Тя внимателно го погледна. После поклати глава и каза:

— Не, Сципио. Не бих била това, което съм, ако вярвах на подобни заявления. Готова съм да изтъргувам информацията в замяна на информация за нещо, което би могло да ме защити.

— Например — попита Тави.

— Ами например, за кого работите. В такъв случай ако разкажеш за мен, аз ще мога да те издам.

— Звучи справедливо — отговори Тави. — Но не мога.

— Аха — прошепна тя тихо, — какво пък, тогава приключваме до тук. Ще ви върна парите.

Тави протестиращо протегна ръка.

— Няма нужда. Считайте това за гаранция. Ако ви направят по-изгодно предложение, свързано с по-малък риск, тогава ми ги върнете.

Цимния наклони глава и леко кимна.

— Какво ви кара да мислите, че ще го направя?

Тави сви рамене.

— Наречете го инстинкт. Вие се занимавате с един вид честен бизнес — той се усмихна. — А и това не са мои пари.

Госпожа Цимния отново се засмя.

— Какво пък. Не направих нищо и в същото време запазих парите. Зара вече би трябвало да ви е приготвила ваната. Мисля, че знаете къде да вървите.

— Да, благодаря.

Тя въздъхна.

— Честно казано, не си мислете, че се меся в чужди работи, но според мен Грахус отива твърде далеч с това наказание.

— Ще се справя — каза той, — особено при условие че в края на деня имам възможност да се изкъпя.

— Тогава няма да ви задържам — каза тя с усмивка на уста.

Тави се поклони и напусна палатката. После прекоси малкото зелено дворче, в което сляпата жена свиреше на тръстиковата си флейта.

Шатрата, в която предлагаха вино и жени, за пореден път избухна в силни писъци и кикот, което беше нормално за този час, и временно заглуши флейтата.

Борс обърна глава към източника на звуците и движението напомни на Тави на стражево куче, уловило движение на своята територия.

Тави се насочи към друга палатка, в яркосини и зелени цветове. Вътре тя беше разделена от тежки завеси на няколко ниши, във всяка от които имаше голяма, кръгла вана и в нея съвсем спокойно можеха да се поберат двама-трима човека.

Силни плясъци и женски смях се разнасяха от една от нишите. От друга се чуваше тихото пеене на пиян мъж. Зара се появи иззад следващата завеса и кимна на Тави. После извади торба за дрехи и сбърчи носле заради неприятната миризма.

Тави влезе в нишата и дръпна завесата. Съблече се и подаде ръка с мръсните дрехи на чакащото момиче.

Тя бързо ги взе, пъхна ги в чувала и с протегната напред ръка тръгна да ги отнесе за пране и подсушаване.

Наблизо имаше голямо ведро с топла вода, а върху него беше преметната изтривалка. Тави се възползва от нея, за да изтърка мръсотията от тялото си, преди да влезе във ваната.

После добави малко гореща вода от баката, висяща до ваната, пое си дълбоко дъх и се потопи целия под водата.

Работата, с която го натовари Грахус, беше също толкова уморителна и тежка, колкото и неприятна, и той всеки ден с нетърпение очакваше момента, когато уморените му мускули ще могат да се накиснат в гореща вода.

За момент се замисли за семейството си и се почувства зле, че не успяха да се срещнат в Церес. Въпреки че трябваше да признае, че ще му е трудно да общува с леля си, след като сега тя подкрепяше лорд и лейди Акватайн.

Докато разговорът не засегне политиката, всичко щеше да е наред, но обучаващият се за курсор Тави знаеше, че по един или друг начин той ще бъде въвлечен в нея.

Също така му липсваше и чичо му. Бърнард винаги проявяваше уважение и внимание към Тави, което се оказа рядкост в нормалния живот.

Тави се гордееше, че неговият чичо е герой на Империята, при това не веднъж, и с нетърпение очакваше реакцията му, когато го види след толкова години обучение и тренировки.

Бърнард положи много усилия, за да е спокоен, че Тави ще има всички необходими умения да живее един достоен живот. Тави искаше Бърнард да види със собствените си очи, че племенникът му е оправдал очакванията.

И Кайтай…

Тави се намръщи. Кайтай. Тя трябваше да е там.

Ако Тави не изпитваше мъките на самотата, които го преследваха, откакто напусна Алера Империя, това не беше, защото вече не иска да е с нея. Образът й често се появяваше в мислите му, особено нейният смях и чувството й за хумор. Затваряйки очи, той виждаше лицето й — екзотично и високомерно красиво, с полегати очи. Светлата й копринена коса, дългите стройни крака с издължените линии на мускулите, гладката й кожа…

В близката ниша жената, която допреди малко се смееше, започна да издава съвсем различни, насечени звуци, и тялото на Тави реагира на мислите за Кайтай и тези звуци с почти бурен ентусиазъм.

Той стисна зъби, неочаквано изпитал порива да се поддаде на съвета, който му даде Макс. Но не. Той ще се нуждае от цялото си внимание и концентрация, за да изпълни своя дълг, да бъде готов да улови и най-малкото късче информация и да я предаде на Първия лорд. Последното нещо, към което се стремеше, беше да губи време за глупави, макар и безусловно примамливи разсейващи фактори, които биха могли да повлияят на неговата ефективност.

Нещо повече, той не би искал тук да е някое от момичетата на Цимния. Искаше тук да е Кайтай.

Тялото му изрази пълната си солидарност с тези мисли съвсем недвусмислено.

Тави изстена и се потопи под водата, доколкото успя да задържи дъха си. Когато изплува, той грабна гъбата от купата с вода и сапун и енергично започна да търка кожата си чак докато не му се стори, че вече започва да се лющи, така че мислите му да преминат към нещо по-малко вълнуващо.

Разбира се, Кайтай му липсваше. Разбира се, той искаше тя да е възможно най-близо. Но тогава защо изчезна странното, неприятно усещане за самота, което го караше да говори непрекъснато за нея.

Винаги изпитваше угризения на съвестта, когато мислеше за… нейното присъствие, може би. Нейният глас, нейното докосване, нейните черти — всичко това влезе толкова силно в неговия свят, че стана също толкова естествено, колкото слънчевата светлина или въздуха.

Дори когато я докосваше, дори това да беше такава дреболия като докосване на ръце, то предизвикваше в него своеобразен резонанс — на нещо топло, успокояващо и приятно до дъното на душата му. Това бяха спомени за загуба, носещи неприятно чувство за самота.

Дори в момента, според него, спомените трябваше да донесат подобни усещания. Но не се случваше. Защо?

Чак когато приключваше с изплакването на сапуна, изведнъж му просветна.

Тави изръмжа приглушено проклятие и бързо изскочи от ваната. Сграбчи кърпата, набързо се избърса, грабна простия халат от стола наблизо и мушна още мокрите си ръце в него. После тръгна от палатката за къпане към централния двор.

В палатката-кръчма се разнесе някакъв шум и Тави се появи тъкмо навреме, за да види как Борс се шмугва вътре. Забеляза как сляпата жена продължава да свири на флейтата до една от палатките и се насочи към нея.

— Какво правиш? — изсъска й той.

Сляпата жена свали инструмента си и устните й се разтегнаха в усмивка.

— Броя дните, докато не разбереш коя съм — отвърна тя. — Въпреки че мислех да започна да броя седмиците.

— Луда ли си? — попита Тави с груб шепот. — Ако някой разбере, че си марат…

— … ще бъде по-наблюдателен от теб, алеранецо — изсумтя Кайтай.

— Трябваше да се срещнеш със семейството в Церес.

— Както и ти — каза тя.

Тави направи гримаса. Сега, когато знаеше коя всъщност е Херта, цялата маскировка с външния вид на Кайтай стана болезнено очевидна. Тя беше боядисала красивата си сребристобяла коса в черна и нарочно я беше разрошила, сякаш винаги си е била такава. Белезите от шарка по лицето й несъмнено бяха някакъв вид грим, а превръзката на сляпа жена скриваше екзотичните й скосени очи.

— Не мога да повярвам, че Първият лорд ти е позволил да тръгнеш просто така.

Тя се засмя и показа снежнобелите си зъби.

— Никой никога не ми е казвал къде мога или не мога да отида. Нито баща ми. Нито Първия лорд. Нито ти.

— Както и да е. За нас е важно ти да напуснеш това място.

— Не — каза Кайтай. — Ти трябва да разбереш на кого парсианският търговец предава информацията си.

Тави примигна.

— Ти как…

— Ако си спомняш — каза тя, смеейки се, — имам много добър слух, алеранецо. И докато седях тук, научих много. Никой не се притеснява, че лудата ще чуе думите му.

— Седиш само тук?

— През нощта мога да се движа по-свободно и да чувам повече.

— Защо? — попита Тави.

Тя вдигна вежди.

— Правя това, което правих през последните няколко години, алеранецо. Наблюдавам те, както и другите като теб. Уча се от вас.

Тави изпръхтя раздразнено, но докосна рамото й.

— Толкова е хубаво да те видя.

Тя протегна ръка и стисна дланта му, пръстите й бяха трескаво топли. Засмя се късо и доволно.

— Не ми харесва, когато не си наоколо.

От далечната страна на Клуба се раздаде пронизителен вик, след което някакъв мръсен пиян легионер изхвърча от кръчмата.

Борс се появи след него секунда по-късно и започна да му нанася здрави ритници с обутия с тежък ботуш крак, подкарвайки пияницата чак докато той не напусна пределите на Клуба.

Кайтай махна ръката си от ръката на Тави и без изгарящата й топлина мястото, където току-що беше дланта й, особено силно усети прохладата на вечерния въздух.

— И така, Сципио Руфус. Мисля, че твоето общуване с просякинята може да бъде възприето от някой като повече от странно. Върви си. Ще подплашиш плячката.

— Трябва да поговорим — бързо каза Тави, — и то възможно най-скоро.

Устните на Кайтай образуваха лека чувствена усмивка.

— Има толкова много неща, които трябва да направим възможно най-скоро, алеранецо. Защо да ги разваляме с разговори?

Тави се изчерви, но червените отблясъци на залеза му помогнаха да го скрие. Кайтай отново вдигна флейтата към устните, прегърби се и се върна към ролята си. Борс приключи с изпращането на пияницата и седна на мястото си до огъня. Тави поклати глава и се върна в шатрата с ваните, за да вземе изпраните си дрехи.

Той затвори очи, приседна, заслушан във флейтата на Кайтай, както го беше правил много пъти преди, и установи, че се усмихва.