Фурията на курсора

Глава 47

— Сигурна ли сте, че това ще сработи, холтър? — тихо попита Джиралди.

Центурионът беше преместил леглото до лечебната вана и сега Исана лежеше на него, а ръката й продължаваше да е привързана към ръката на Фейд. Мечът му заедно с ножницата лежеше до тялото й.

Исана стискаше дръжката му с другата си ръка.

— Да.

— Използване на фурии насън — каза Джиралди. Не изглеждаше щастлив. — Това е опасно.

— Фейд успя да се свърже с мен, когато бях в състояние, близко до сън — каза тя. — Ако заспя, както и той, може би ще успея да се свържа отново с него.

— Той не е легнал тук да дремне, холтър — каза Джиралди. — Той умира.

— Още по-сериозна причина да опитам.

— Дори и да го направите — каза Джиралди, — ще може ли това да промени ситуацията сега? Дори той да реши, че иска да живее, това ще е всичко, което можете да постигнете за него.

— Ти не го познаваш като мен — спокойно отговори Исана. — Волята му е по-силна от всеки друг човек, когото някога съм срещала. С изключение на един, може би.

— И ако волята му е да умре? — притисна я Джиралди. — Не мога да допусна това да ви се случи, Исана.

Исана почувства как гласът й потрепва от внезапно въодушевление.

— Само не и при него. Просто трябва да му се напомни този факт — тя се обърна към центуриона. — Без прекъсване.

Джиралди стисна челюсти и кимна.

— Успех.

Исана положи глава обратно на възглавницата и затвори очи, без да спира да се фокусира върху своята фурия. Стараеше се да задържи концентрацията си максимално силно. Изтощението й се противопостави на това, но само за един кратък, главозамайващ миг. А после…

А после тя се върна в Калдерон. Върна се с двайсет години. Върна се в онази страшна нощ.

Този път обаче сънят не беше нейният.

Тя видя себе си млада, бързаща през нощта, с издут поради бременността корем, задъхваща се от болка. По-малката й сестра Алия вървеше до нея, държейки ръката на Исана, за да я подкрепи, докато те се спъваха в нощта.

Арарис вървеше с тях, първо отпред, после редом с тях, а накрая и зад тях, погледът му оставаше предпазлив и оглеждаше всичко наоколо.

В далечината отблясъци на светкавици на фона на нощното небе очертаваха поразително ясно контурите на дървета и хълмове в очите на Исана. Оттук ревът на сражаващите се армии звучеше като морски прибой по време на прилив, докато Легионът на короната се сражаваше с ордите на маратите.

Тя следваше образите от съня като безмълвен и невидим свидетел, но осъзнаването й за неща, които не можеше да знае, изпълваше мислите й.

Тогава тя беше изненадана какво темпо успяваше да поддържа, но беше сигурна, че и това няма да е достатъчно, за да се откъснат от преследвачите си. Исана гледаше отстрани как подминават два вражески поста, което за нея беше шок — защото навремето тя дори не ги беше забелязала, както и това, че Арарис с едно движение уби марата, който ги дебнеше в засада, а дори не го беше споменал.

Исана видя как младото й копие губи равновесие и пада с вик, хващайки се за корема.

— Врани — задъхано изруга младата Исана. — Кървави врани. Изглежда раждането започва.

Алия веднага се оказа до нея, помогна й да стане и неуверено погледна Арарис.

— Сигурна ли сте? — рязко попита Арарис.

Младата Исана се сгърчи от поредния спазъм и избълва тирада от нецензурни думи, достойни за опитен центурион. Отне й минута, за да си поеме дъх и да изпъшка:

— Съдейки по всичко, да.

Арарис кимна кратко и се огледа.

— Тогава трябва да се скрием някъде. Недалеч оттук има пещера.

Той отново се огледа и направи избор.

Сънят застина на това място.

— Това беше първата ми грешка — произнесе глас до Исана. Беше Фейд — рошав, обезобразен, в дрипи — човек, сломен от изпитанията и времето.

— Фейд? — тихо попита Исана.

Той стисна устни и поклати глава.

— Не трябваше да ви оставям там.

Сънят се възобнови. Арарис изчезна в нощта. Той се плъзга като сянка през гората — трябваха му три-четири минути, за да намери входа на пещерата. После веднага се обърна и се втурна обратно към Исана и Алия.

Но когато приближи, изведнъж забеляза още един марат, който се криеше в сянката на не повече от десет фута от момичетата. Той се втурна към тях, стиснал ножа, но на Исана й се струваше, че се движи прекалено бавно.

Маратът излезе от скривалището си с лък в ръце, обсидиановата стрела вече беше на тетивата. Гледайки сцената през очите на Фейд, Исана разбра, че маратът вижда златистата коса на Алия — ярко петно, което се откроява на общия фон. Той се прицели в нея, защото я виждаше по-добре.

Фейд хвърли ножа.

Маратът изстреля стрелата.

Ножът се заби до дръжката в окото на марата. Ловецът започна да се свлича, беше мъртъв още преди тялото му да удари земята.

Но стрелата, която беше успял да пусне, порази Алия. Момичето рязко изпъшка и падна на ръце и колене.

— Врани — изръмжа Фейд и се хвърли към тях. Той замръзна за момент в нерешителност.

— Добре съм — каза Алия.

Гласът й секна, но тя се надигна, кръв обагри роклята й на няколко сантиметра под лопатката.

— Само драскотина.

Тя взе отчупеното парче дървена стрела, оперено с черно гарваново перо, отличителен знак на стрелите на маратите.

— Стрелата се счупи. Вероятно е дефектна.

— Нека да видя — каза Арарис и огледа раната. Проклинаше се, че не разбира достатъчно от лечителство, но кръвта беше малко, недостатъчно, за да загуби тя съзнание от загуба на кръв.

— Арарис? — попита Исана, гласът й беше напрегнат от болка.

— Имала е късмет — отговори той кратко, — но трябва да се скрием, милейди.

— Аз не съм твоята лейди — по навик възрази Исана.

— Тя е безнадеждна — въздъхна Алия, гласът й беше напрегнато весел. — Хайде вече да се скрием някъде.

Арарис и Алия помогнаха на Исана да стигне до пещерата. Това отне повече време, отколкото му се искаше на Арарис, но Исана едва движеше краката си.

В крайна сметка те стигнаха до пещерата, едно от няколкото места, които разузнавачите на Септимус бяха подготвили като вариант да се изчака някоя от местните свирепи бури, създадени от фурии, или като подслон от силните зимни бури, която идваха с вой от страна на Ледено море.

Входът й беше скрит от плътен храсталак, навътре в пещерата водеше криволичещ тунел, позволяващ да се скрият всякакви източници на светлина в пещерата от любопитни очи. Накрая свършваше в малка зала, може би около два пъти по-голяма от обикновена легионерска палатка.

Имаше издълбано малко огнище, както и подготвени дърва за него. Малко ручейче беше отклонено и сега течеше покрай задния край на пещерата, падайки с ромолене от каменната стена в малко езерце, преди да продължи по пътя си под камъка.

Алия помогна на Исана да се отпусне на земята близо до огнището, а Арарис с малко магическо усилие го запали. Той заповяда на фуриите на лампите да се събудят и те светнаха с кротък пурпурен пламък.

— Страхувам се, че няма легло — каза той и свали аления си плащ, после го нави и внимателно го постави под главата на Исана.

Очите на младата Исана бяха изцъклени от болка. Поредният спазъм изви гърба й и тя стисна зъби, за да заглуши болезнения стон.

Времето се точеше, както се случва в сънищата, безкрайно бавно, докато преходът — главозамайващо бързо. Исана си спомняше малко от онази нощ, далеч от съпруга си, само безкрайни цикли на болка и ужас.

Тя нямаше ясна представа за това колко дълго беше лежала в пещерата преди много години, но с изключение на краткото време, когато Арарис се измъкна от пещерата, за да прикрие следите им, водещи до пещерата, той я наблюдаваше във всеки един миг през всичките онези часове. Алия седеше до нея, като покриваше челото й с мокра кърпа и й даваше вода между пристъпите на болка.

— Сър рицар — каза Алия накрая, — нещо не е наред.

Арарис стисна зъби и я погледна.

— Какво имаш предвид?

Истинската Исана рязко задиша. Тя не помнеше тези думи. Последното, което си спомняше за сестра си, беше видението й през пелена от сълзи как Алия бърше с влажна кърпа потта и сълзите от лицето на Исана.

— Детето — каза Алия. Момичето прехапа устни, — мисля, че не е разположено правилно.

Арарис безпомощно погледна Исана.

— Какво можем да направим?

— Трябва й помощ. Акушерка или опитен лечител.

Арарис поклати глава.

— В цялата долина Калдерон няма холтове, новите холтове ще пристигнат тук чак през следващата година.

— А лечителите на легиона?

Арарис я погледна, след което каза:

— Ако някой от тях беше оцелял, вече щеше да е тук.

Алия примигна изненадано, от объркване челото й се покри с бръчки.

— Милорд?

— Нищо освен смъртта не би могло да попречи на моя предводител да бъде със сестра ти — тихо каза Арарис. — А ако той е мъртъв, значи силите на маратите са огромни и легионът е загинал заедно с него.

Алия шокирано го погледна и долната й устна започна да трепери.

— Но, но…

— Засега маратите контролират долината — каза тихо Арарис. — Подкрепленията от Рива и Алера Империя вероятно ще пристигнат преди края на деня. Но да се напусне това място е равносилно на самоубийство. Трябва да останем, поне сме сигурни, че тук е безопасно.

Нов спазъм разтърси Исана, тя дишаше с усилие по време на контракцията, захапала усукано парче от кожения колан на телохранителя, въпреки че беше прекалено изтощена след часовете родилни болки, за да овладее пронизителните си писъци. Алия хапеше устни, а очите на Арарис бяха притеснени, докато гледаше, неспособен да помогне.

— Значи… — Алия изправи рамене и вдигна брадичка. Това беше сърцераздирателен жест за Исана, очевиден опит на детето да си вдъхне решителност и почти също толкова очевидно неуспешен. — Значи сме сами.

— Да — тихо отговори Арарис.

Алия кимна бавно.

— Тогава… с ваша помощ, мисля, че ще мога да й помогна.

Той вдигна вежди:

— Водна магия? Ти владееш ли я?

— Сър? — колебливо каза Алия. — Имаме ли избор?

Устата на Арарис потрепна в мимолетна усмивка.

— Предполагам, че не. Израждали ли сте преди?

— Два пъти — отговори Алия. Тя преглътна: — Ъ-ъ, при коне.

— При коне — повтори Арарис.

Алия кимна, очите й потъмняха и се разшириха от тревога.

— Е, всъщност баща ми го направи. Но аз му помагах.

Младата Исана отново изпищя.

Арарис кимна веднъж, когато спазъмът премина.

— Вземете другата й ръка.

Опърпаният Фейд, застанал до Исана, каза:

— Това беше втората ми грешка. Глупак. Бях такъв глупак!

Заедно те пренесоха Исана в езерцето. Арарис с бързи движения свали доспехите си и коленичи зад Исана, поддържайки тялото й близо до гърдите си, докато Алия се отпусна пред нея.

Исана изненадано погледна цялата картина, увлечена от спомените на Фейд. Тя не помнеше нищо от това. Никой не й го беше разказвал.

Арарис подаде ръцете си на младата Исана и по време на всяка контракция тя ги стискаше така, че те побеляваха.

Алия стоеше на колене пред сестра си, поставила ръце на корема й и затворила очи в намръщено изражение на съсредоточеност. Тази сцена придоби вечно качество, някак се отдели от всичко случващо се, продължавайки да съществува в свой собствен затворен свят.

Внезапно Алия се свлече в езерото, разпръсквайки водата. Погледът на Арарис се насочи към нея:

— Добре ли си?

Момичето потрепери за миг, преди да се изправи отново и да затвори очи. Лицето й стана много бледо.

— Всичко е наред — отговори тя. — Само ми е студено.

— Глупак — промърмори Фейд, недалеч от Исана. — Глупак.

Стомахът на Исана се сгърчи във внезапно зловещо осъзнаване на това, което се случва.

Така мина цял час. Алия ставаше все по-бледа и все по-слабо се държеше на крака, а Арарис съсредоточи цялото си внимание върху подкрепата на Исана.

По едно време се раздаде сподавен детски плач. Алия внимателно взе мъничкото телце в ръцете си и го уви в предварително подготвения за целта плащ. Детето продължаваше тихо да проплаква, безнадеждно и самотно.

Движейки се много бавно, Алия протегна ръка и подаде новороденото на своята сестра. Тя видя къдрица тъмна коса. Нещастният мъничък младенец започна да се успокоява веднага щом смаяната майка го притисна към себе си. Той примигна и я погледна с тревистозелените очи на Септимус.

— Приветствам те, Октавиан — прошепна Алия.

След което изведнъж се отпусна и се плъзна надолу в езерото.

Арарис видя това и изпадна в паника. С вик той издърпа Исана и бебето от водата. После се върна за Алия. Но тя не помръдваше и не дишаше.

Фейд разкъса роклята й над раната и там пред погледа му се откри гадна гледка. Парче от стрелата стърчеше от раната като гигантска цепнатина и Арарис ужасено разбра, че няколко инча от стрелата заедно с обсидиановия връх са я пронизали дълбоко.

Всичко потъна в мрак.

— Тя излъга — тихо каза Фейд на Исана. — Тревожеше се за теб много повече, отколкото за самата себе си. Не искаше да ме разсее от теб и детето.

Сълзи замъглиха погледа й, а сърцето й се сви от остра болка от смъртта на Алия — и тогава страшна и смазваща тежест на вина за малката й сестра, че е умряла, спасявайки нея, се стовари върху плещите на Исана.

— Не трябваше да ви оставям сами — каза Фейд. — Нито за миг. Трябваше да разбера какво се случи с нея. И Тави…

Фейд преглътна.

— Той така и не намери своите фурии. Това сигурно се е случило при раждането. Може би заради студа. Понякога трудното раждане може да повреди бебето, да влоши способностите му. Само ако помнех дълга си… Ако мислех с главата си. Аз го предадох — и теб, и Алия, и Тави.

— Защо, Фейд? — прошепна Исана. — Защо говориш така?

— Не мога — отговори той с шепот. — Той ми беше като брат. Това никога не трябваше да се случва. Никога.

Изведнъж мястото отново се промени. Сега Исана и Фейд гледаха отстрани към лагера на легиона, точно преди нападението. Септимус стоеше пред тях в палатката си на командващ, погледът му беше строг и напрегнат. Непрекъснат поток от заповеди се изливаше от устните му към трибуните пред него, докато Арарис му помагаше да облече бронята си.

Той завърши речта си и палатката опустя, а лагерът се размърда, подготвяйки се за битка. Арарис затегна последната връзка на бронята и удари Септимус по бронираното рамо, след което сграбчи шлема на принцепса от стойката и го хвърли към Септимус отдолу нагоре.

— Ще отида да помогна за подготовката на командния пост — каза Арарис. — Ще се видим там.

— Рари — каза Септимус. — Чакай.

Арарис спря, гледайки намръщено принцепса.

— Искам да направиш едно нещо.

Арарис се усмихна.

— Ще се погрижа за това. Вече изпращаме цивилните.

— Не — каза Септимус. Той положи ръка на рамото на Арарис. — Искам ти лично да я отведеш оттук.

Арарис се напрегна.

— Какво?

— Искам ти лично да отведеш Исана и сестра й оттук.

— Моето място е до теб.

Септимус леко се поколеба и с вид на преследван погледна на изток. После каза:

— Не. Не и тази нощ.

Арарис се намръщи.

— Ваше височество? Добре ли сте?

Септимус потръпна, като изтръскващо се от водата мокро куче, и неувереността изчезна от лицето му.

— Да. Но мисля, че най-накрая разбрах какво се е случило, започвайки със Седемте хълма.

— Какво имате предвид? — попита Арарис.

Септимус поклати глава и вдигна ръка.

— Няма време. Сега искам да ги заведеш на безопасно място.

— Ваше височество, мога да отделя част от конниците, за да ги придружат.

— Не. Трябва да си ти.

— Врани, Септимус — възкликна Арарис. — Защо?

Септимус го погледна в очите и тихо каза:

— Защото знам, че ти ще се погрижиш за нея.

Очите на Арарис се разшириха и лицето му пребледня. Той поклати глава.

— Сеп, не. Не, не е така. Никога не бих искал това. Не и на господаря си. Не и на моя приятел.

Лицето на принцепса изведнъж се озари от усмивка и той избухна в смях с отметната назад глава.

— Врани. Аз го знам, Рари, глупчо такъв. Знам, че не си го искал.

Арарис се намръщи и сведе глава смутено.

— Както и да е. Аз не съм длъжен. Това е неправилно.

Септимус потупа Арарис с юмрук по рамото.

— Ха, човече. Няма да съм много добър, ако хвърлям камъни по всеки, който се влюби в нея. В крайна сметка нали и аз се влюбих — той погледна към палатката, която споделяше с Исана. — Тя е нещо специално.

— Тя — да — тихо се съгласи Арарис.

Лицето на Септимус отново стана спокойно.

— Така че трябва да си ти.

— Добре — каза Арарис.

— Ако нещо се случи с мен…

— Няма да се случи — твърдо каза Арарис.

— Не можем да го знаем — каза Септимус, — никой не може. Но това трябва да си ти. Ако ми се случи нещо, искам ти да се погрижиш за нея. Не мога дори да си представя, че тя и детето ще останат сами. Обещай ми, Арарис.

Арарис поклати глава.

— Това е нелепо.

— Може би — съгласи се Септимус. — Надявам се да е така. Но ти ми обещай.

Арарис се намръщи за момент. После брадичката му потрепна в кратко кимване.

— Ще се грижа за тях.

Септимус леко стисна ръката му, тонът му беше топъл.

— Благодаря ти.

Сънят замръзна, спирайки на тази сцена.

До Исана Фейд погледна образа на Септимус.

— Аз го подведох — каза той. Сълзи се търкаляха по бузите и белезите му. — Трябваше да стоя до него. Но щом той леко ме побутна… и единственото ми желание стана да ви отведа колкото се може по-далеч от битката. Да осигуря вашата безопасност.

Той наведе глава.

— Позволих на сърцето си да контролира главата ми. Позволих на това да затвори очите ми за моя дълг. Да затвори очите ми за възможните опасности. Да затвори очите ми за раната на вашата сестра. Да затвори очите ми за това, което може да се случи на детето.

Той я погледна с очи, пълни с тъга.

— Обичах те, Исана. Жената на моя най-добър приятел, на моя брат по меч. Обичах те. И ме е срам.

Един дълъг миг Исана гледа образа на Септимус, въпреки че в съня й илюзорни сълзи замъглиха нейното зрение.

— Фейд…

— Не мога да изкупя грешките си — каза Фейд. — Никога няма не измия кръвта от ръцете си. Пусни ме. Тук за мен не остана нищо.

Исана се обърна към Фейд и протегна бледите си, изящни ръце, за да обхване лицето му с тях. Тя почувства неговата мъчителна вина, почувства болката, самообвинението, бездънния кладенец на съжаление.

— Това, което се случи — каза тя тихо, — не беше твое решение. То беше ужасно. Мразя, че се случи. Но не ти беше причината за всичко това.

— Исана… — прошепна Фейд.

— Ти си просто човек — прекъсна го Исана. — Всички ние правим грешки.

— Но моята… — Арарис поклати глава. — В крайна сметка аз бях част от тази война. Ако Септимус беше останал жив, той щеше да бъде най-великият Първи лорд на Алера сред всички, които някога са живели. Той щеше да има изключително надарен наследник. Милосърдна, разбираща съпруга до него. И нищо от това нямаше да се случи.

— Може би — каза тихо Исана. — А може би не. Но ти не можеш да носиш отговорност за действията на хиляди и хиляди други хора. Трябва да се освободиш от това, да го пуснеш.

— Не мога.

— Можеш — каза Исана. — В случилото се ти нямаш вина.

— Тави — каза Фейд.

— И това също не е твоя грешка, Фейд — въздъхна Исана. — Тя е моя.

Фаде примигна в недоумение.

— Какво?

— Аз му направих това — тихо прошепна Исана. — Когато беше още бебе. Всеки път, когато го къпех, си мислех какво може да се случи, ако той прояви способностите на баща си. Колко силно щеше да привлече вниманието към него. Че това ще го определи като наследник на Гай. Че ще го направи мишена за всички властолюбиви маниаци в Империята, които мечтаят да заемат трона. Отначало не осъзнавах какво правя с него.

Тя твърдо посрещна погледа му.

— Но когато осъзнах… не спрях, Фейд. Дори натиснах по-силно. Забавих развитието му, така че да изглежда по-млад от възрастта си, така че вероятността той да е дете на Септимус да изглежда невъзможна. И докато го правех, някак обърках ума му. Пречех на талантите му да се проявят, докато накрая водните фурии около холта толкова свикнаха с него, че вече не ми се налагаше да мисля за това постоянно.

— За разлика от теб — каза тя, — аз знаех точно какво правя. И затова моята вина в тази война е не по-малка от твоята.

— Не, Исана — каза Фейд.

— Да — тихо възрази Исана. — Затова аз оставам тук. С теб. Когато си отидеш, аз ще си отида с теб.

Очите на Фейд се разшириха:

— Не, Исана, моля те, не е нужно. Просто ме остави.

Тя взе ръцете му в своите:

— Никога. Няма да ти позволя да си отидеш, Арарис. И, гръм и врани, твоите задължения не са приключили. Ти се закле да служиш на Септимус.

Тя стисна ръцете му и го погледна твърдо:

— Той беше твой приятел. Ти му обеща.

Арарис я погледна, трепереща и мълчалива.

— Знам колко силно е ранена душата ти, но не можеш да се предадеш. Не можеш да се откажеш от своя дълг сега, Арарис. Нямаш право на това. Аз имам нужда от теб — тя вирна брадичка. — Октавиан има нужда от теб. Ти ще се върнеш към изпълнението на своя дълг. Или ще направиш предателството си истинско, като си позволиш да умреш и ме вземеш със себе си.

Той започна да плаче.

— Арарис — каза Исана с нисък, съчувствен глас.

Тя докосна брадичката му и я повдигна, докато очите им не се срещнаха. После много нежно каза:

— Избирай.