Фурията на курсора

Глава 40

Болката отново прониза главата на Тави, също толкова внезапно, рязко и болезнено, както и мълнията, която го оглуши.

Някой започна силно и с чувство да крещи сочни ругатни.

Секунда по-късно Тави разбра, че проклятията ги крещи самият той и веднага млъкна.

Светът около него изведнъж избухна със звуците на битка, която, както той знаеше, бушуваше при портите, крясъците на морето каними, виковете и приветствията на защитниците.

— Така значи, сър — промърмори Фос, — тъпанчетата ви са се спукали. Това често се случва с рицарите Аери, когато се перчат. Тъпанчетата могат и сами да се възстановят, но отнема време, което в момента нямаме, и вие няма да наречете този процес забавен.

Едрият лечител приседна до ваната и щракна с пръсти от двете страни на главата му.

— Чувате ли? И от двете страни?

Щраканията отекнаха в ушите му със странно ехо, което преди не беше имал, но все пак можеше да ги чуе.

— Достатъчно добре. Във всеки случай не е нужно да хабите повече усилия за мен.

— Глух капитан не е от полза за никого, сър — възрази Фос. — И ние няма да спрем да се грижим за ранените.

Тави изсумтя и рязко се надигна от ваната. Мускулите и ставите му протестиращо изкрещяха. Ударът на Сари може и да не го беше убил, но падането от коня определено не му беше донесло голяма полза. Започна да навлича дрехите си.

— Ще ми помогнете ли да се облека?

— Да, сър — каза Фос и застана до него, помагайки му със закопчалките на бронята.

— Докладвайте ситуацията — тихо прошепна Тави, докато Фос го закопчаваше.

— Двадесет и двама души са ранени — незабавно отговори Фос. — Единадесет от тях вече се върнаха в строя. Девет са мъртви.

— Благодаря ви, Фос. Отново.

Ветеранът изсумтя в отговор и плесна с длан по нагръдника на Тави.

— Готов сте.

Тави сложи колана с ножницата и извади острието, което Магнус беше сложил там. Отново се чу пеенето на войниците, които чакаха в двора да им дойде реда да се качат на стените или портите.

Куплетите съдържаха множество пренебрежителни намеци за онези, които сега бяха по стените, допълнени с преувеличени хвалби на онези, които ще заменят некомпетентните на техния пост.

Магнус влезе в палатката и кимна.

— Сър — каза той, — Красус ме помоли да ви предам, че Дженс е готов.

— Дженс? — попита Тави.

— Нашият единствен огнен рицар, сър.

— Точно така — каза Тави. — Добре. Благодаря, Магнус.

После кимна и излезе, за да се върне към битката по стените. Още щом напусна палатката, отнякъде се появи Ерен и закрачи леко вляво от него. Тави му кимна.

— Какво става? — обърна се Тави към Магнус.

— Канимите атакуват с около една трета от рейдърите си. Валиар Маркус казва, че техните воини са сменили позициите си и сега имат готовност много бързо да се придвижат напред.

Тави се намръщи.

— Враните да ги отнесат.

Магнус понижи глас.

— Това беше полезен опит. Но може да се окаже, че лоялността на канимите е нарушена не чак толкова много, колкото се надявахме.

— Много вероятно — въздъхна Тави. — Използват рейдъри, за да ни изтощят. Техните воини ще ни се нахвърлят чак когато отпаднем.

— Напълно възможно — каза Магнус.

— Какво става с плана на трибун Цимния? — попита Тави.

— Да го кажем така: добре е, че не останахте дълго в реката, капитане.

— Добре — каза Тави. — Настъпва здрач. Канимите ще се опитат да поведат част от войските си в тила ни и да ни ударят оттам, а техните воини ще нанесат удар по нашите предни линии.

Той замълча в мига, в който го осени. После погледна залязващото в кървавите облаци слънце.

— След два часа?

— Дори по-рано — отговори Магнус.

Трябваше да направят пауза в момента, в който Красус и неговите рицари Аери прелетяха над тях, за да нападнат врага с ревящ вятър и избухващи пламъци.

Малката буря, която поддържаше рицарите, временно лиши събеседниците от възможността да говорят.

— Ами моста? — попита Тави, когато отново можеха да се чуват.

— Инженерите казват, че им трябва повече време, за да го укрепят, но те винаги така говорят. Подготвиха моста за това, за което говорихте — Магнус направи пауза. — Готови ли сте да дадете заповедта?

Тави сви устни.

— Все още не. Ще удържим портата до залез-слънце.

— Но вие не можете да сте сигурен, че техните воини ще се появят веднага — каза Магнус. — И на хората при портата ще им стане по-сложно да са там. Да не говорим, че ще им е трудно да маневрират и да отстъпват в тъмното.

— В такъв случай изпратете свежи отряди от северната страна на реката — каза Тави и погледна Ерен.

Курсорът кимна в отговор.

— И кажи на Първото копие да увеличи честотата на смяна по стените и да се увери, че хората си почиват колкото е възможно повече.

— Тогава ще се наложи да започнем да използваме рибки.

— Знам — отговори Тави. — Но все някога ще трябва да си изцапат ръцете. Поне в този случай ветераните ще могат да ги прикрият.

Магнус се намръщи.

— Сър, планът е труден за осъществяване дори ако пристъпите към изпълнението му още сега, а ако изчакаме още два часа… — той поклати глава. — Не разбирам какво ще спечелим от тези два часа.

— Без по-голям брой огнени рицари можем да нанесем само един достатъчно мощен удар, за да разрушим моста. Това трябва да се вземе предвид. Воините им са тяхната главна опора и това е единственият ни шанс да ги пречупим — той се обърна, погледна Ерен и кимна, при което шпионинът веднага се втурна да разнесе указанията му.

— Маркус от колко време е на стената?

— От самото начало. Грубо казано, два часа.

Тави кимна.

— Ще ни е нужен свеж и адекватен, когато тръгнем да отстъпваме, съгласен ли сте?

— Определено — отговори Магнус. — Полевият опит на Първото копие е по-голям от на всеки друг.

— От нашата страна на барикадите — да — промърмори Тави.

— Какво?

— Нищо — въздъхна Тави. — Добре. Смятам да му заповядам да слезе. Накарайте го да хапне и се уверете, че е готов за нощното настъпление.

Магнус погледна внимателно Тави.

— А самият ти готов ли си?

— Аз също трябва да изцапам ръцете си по някое време — отговори Тави. Той присви очи, гледайки към стената. — А къде е знамето?

Магнус погледна към стената.

— Беше много обгоряло и мръсно. Работя по подмяната му, но няма да стане в следващите часове.

— Обгорялото ще свърши работа — каза Тави. — Донесете ми го.

— Бих искал поне нова дръжка да му сложа.

— Не — каза Тави. — На старата — с кръвта на Сари. Нека си остане така.

Магнус неочаквано се ухили.

— Окървавено, мръсно, но не и счупено.

— Като нас — съгласи се Тави.

— Добре, сър. Ще ви го изпратя по сър Ерен.

— Благодаря — отговори Тави. После спря, сложи ръка на рамото му и добави вече по-тихо: — Благодаря, маестро. Не мисля, че съм го казвал, но ми хареса времето, което прекарах с вас в руините. Благодаря ви, че го споделихте с мен.

Магнус се усмихна на Тави и кимна.

— Жалко, че проявяваш склонност да командваш, момче. От теб би излязъл един много добър учен.

Тави се усмихна в отговор.

Магнус му отдаде чест, обърна се и побърза да се отдалечи.

Тави се увери, че шлемът му седи плътно, и забърза към бойниците, като мина през редиците легионери, стиснали щитове, лъкове и ведра, пълни с всичко възможно, като се започне от катран и се завърши с обикновена вряла вода.

Той ловко се промъкна през сражаващите се, без да блъска или да пречи на някой от мъжете, докато не намери Първото копие, който крещеше заповеди на десетина метра от портата по-надолу по стената, където канимите опитваха да се покатерят по въжета, изработени от преплетени кожи и върви, а не от метални вериги, докато техните събратя на земята обсипваха стените с груби копия и огромни камъни.

— Враните да те вземат! — крещеше Маркус. — Не трябва да показваш тъпата си кратуна, за да отрежеш въжето. Използвай ножа си, а не меча.

Тави се наведе и докато чакаше Маркус да приключи с крещенето, извади нож и бързо започна да прерязва плетеното въже, с което беше вързана падналата до него кука.

— Нека да запазим куките, трибун — добави Тави. — Няма нужда да ги връщаме, за да ги използват отново срещу нас — Тави провери двора отдолу и хвърли куката там.

— Капитанът! — извика един от легионерите и по стените се разнесоха приветствени крясъци.

Валиар Маркус погледна през рамо към Тави. Кимна му отсечено и удари за поздрав с метална ръкавица по кования си нагръдник.

— Добре ли сте, сър?

— Нашият трибун по медицина ме вдигна на крака — каза Тави. — Как е времето?

Хвърлен отдолу камък се плъзна по гребена на шлема на Първото копие и няколко секунди стоманата звънеше. Маркус поклати глава и се приведе малко по-ниско.

— Ако нямаше слънце, бихме могли да се бием в сенките — каза той миг по-късно и зъбите му проблеснаха в бърза предизвикателна усмивка. — Двама-трима от тях успяха да се покатерят на стената, но бързо ги хвърлихме обратно. Изгорихме още шест тарана. Повече не се опитаха да ги изпращат.

— Само докато не се стъмни — каза Тави.

Първото копие му хвърли изпитателен поглед и кимна.

— Дотогава това няма да има значение.

— Ще издържим — каза Тави. — Докато не вкарат в битката воините си.

Валиар Маркус го гледа известно време, изражението му стана кисело и той кимна.

— Точно така. И това ще ни струва скъпо, сър.

— Но пък ако можем да пречупим техните воини, ще си струва.

Сивокосият воин кимна.

— Точно така, сър. Ще се постараем, капитане.

— Не и вие — каза Тави. — И без това сте тук прекалено дълго. Искам да си починете, да хапнете и да пийнете нещо. По залез-слънце ще ми трябвате свеж.

Челюстите на Първото копие се стиснаха и за секунда Тави си помисли, че той смята да спори.

До стената започнаха да се раздават викове, Тави погледна нататък и видя Ерен да бърза към тях — дребният курсор не вдигаше глава, но носеше почернялото знаме вертикално пред себе си, което предизвика приветствените викове на хората.

Първото копие погледна от знамето към Тави и кимна.

— Използвайте главата си — каза той. — Доверете се на своите центуриони. Не действайте необмислено. Още една кохорта ветерани ще бъде тук до пет минути, за да смени тази.

— Така и ще направя — каза Тави. — А вие намерете Магнус. Той е подготвил всичко за вас.

Маркус кимна и те си отдадоха взаимно чест, преди старият войник, свел глава, да започне да се промъква по стената.

Ерен побърза към Тави, като продължаваше да държи знамето високо.

Атаката продължи без изненади и Тави провери всеки от двамата центуриони, стоящи на стената — и двамата бяха ветерани, и двамата ръководеха добре хората си.

Тави видя, че много легионери дишат тежко. В шлема на застанал надолу по стената човек се удари камък, голям почти колкото главата на Тави. Веднага се раздаде глас, който викаше медика. Тави хвана щита на падналия човек и запуши бойницата, прикривайки бързащия към ранения човек лечител.

Копие се блъсна в щита и миг по-късно още един камък се стовари с такава сила, че щитът удари защитената от шлем глава на Тави достатъчно силно, за да успее да види звезди, но след това друг легионер се присъедини към него с щита си и битката продължи.

Беше ужасяващо, но в същото време новото преживяване странно напомняше за ден на тежък труд в стария му дом в холта. Тави се движеше по стената, от позиция на позиция, вдъхновявайки хората и наблюдавайки за промени в поведението на врага.

Почти час по-късно пристигна свежа войска, за да смени уморените легионери, и мъжете на стената започнаха да се престрояват без суетене, сменяйки се по една бойница с едно движение. И битката продължи.

На два пъти канимските рейдъри успяваха да закрепят по няколко куки наведнъж на места, където градушката от камъни беше отслабила отбраната, но и двата пъти Тави даваше сигнал на Красус и неговите рицари Аери сееха взривове от болка и объркване в редиците на врага, задържайки ги достатъчно, за да успеят алеранците да възстановят отбраната.

Срещу рейдърите легионерската стрелба с лък имаше много по-голям ефект. Необучените войски не бяха толкова дисциплинирани, колкото воините им, и това значително ги забавяше, защото не можеха да действат в екип.

Ако изобщо имаха броня, тя беше много по-лека и стрелите, които се забиваха и раняваха, бяха едва ли не по-полезни за отбраната, отколкото директно убиващите. Раненият каним не можеше да се бие, но можеше да крещи доста добре и се налагаше няколко негови другари да го изнасят от бойното поле, което значително забавяше всяко предприето срещу алеранците действие, докато мъртвите просто ги оставяха там, където паднеха.

Броят на убитите каними вече нарасна на стотици, на места труповете бяха толкова много, че живите ги натрупваха на купчини като дърва за огрев, за да ги използват след това като укритие от вражеските стрели. Въпреки това Тави знаеше, че канимите можеха да си позволят загуби много по-лесно от алеранците.

А колкото до Сари, помисли си Тави, то смъртта им просто щеше да намали броя на гладните гърла, които ще трябва да храни. Ако успеят да убият няколко алеранци преди собствената им смърт, още по-добре.

И тогава се случи. Легионерите на позиции бяха започнали да отстъпват местата си на своята смяна, която в по-голямата си част се състоеше от зелени новобранци. Особено силен залп камъни полетя от основата на стената и, издигайки се по висока дъга, падна почти отвесно върху защитниците. Камъните удариха не с онази убийствена сила като онези, които бяха хвърлени директно в целта, но пък бяха толкова големи, че им трябваха само няколко фута височина, за да представляват опасност дори за бронирани легионери. Тави стоеше на двадесет фута, когато това се случи, и съвсем ясно чу хрущенето на кости миг преди ранените да започнат да крещят. В отговор се надигна внезапна, яростна вълна канимски вой и бойни викове. Много въжета с куки полетяха по цялата дължина на стената, докато друга група каними се появи отзад и започна да се пробива път напред, носейки още един тежък таран.

Тави за секунда наблюдава в опит да осмисли случващото се, като много добре разбираше, че трябва да действа бързо, в противен случай рискува всички да бъдат залети от псетата. Той трябваше да насочи силата на рицарите си там, където тя би донесла най-голяма полза. Ако канимите се покатереха на стените, те все още щяха да бъдат приклещени от две посоки и щяха да пречат на следващите зад тях да се качат, тоест ще могат да пристигат, но само като тънка струйка. Но ако разбият портите, през тях всички сили на канимите щяха да наводнят защитниците със скоростта, с която могат да приближат. Каквото и да струваше, портите трябваше да бъдат удържани.

Тави изсвири рязко и даде знак на Красус да атакува центъра на врага — сега трябваше да се довери, че младият трибун на рицарите ще види тарана и правилно ще го оцени като най-голямата заплаха за отбраната на града.

Имаше и още нещо, което той можеше да направи във връзка с приближаващия таран, защото само легионерите непосредствено над портите не бяха директно заети с отблъскване на атаката. Тави приближи до тях и посочи половината.

— Ти, ти, ти и вие двамата. Последвайте ме.

Легионерите вдигнаха щитове и оръжия и Тави ги поведе надолу по стената, до първата точка на атаката, където двама каними вече бяха стъпили на стената, докато зад тях още повече се набираха. Зеленият новобранец извика и се хвърли към най-близкия каним, забравяйки основния принцип на легиона: битката е работа в екип. Канимът не беше въоръжен с нищо друго освен с тежка дървена сопа, но преди младият легионер да има време да се приближи на разстояние един меч, канимът замахна с огромната тояга и я стовари в щита му с такава сила, че младежът полетя във въздуха към камъните в двора и се стовари долу със сила, която гарантираше счупени кости.

— Ерен — извика Тави и извади меча си. Канимът промени хвата на тоягата и замахна, за да нанесе удар на Тави, преди той да успее да преодолее разстоянието, което ги разделяше.

Но в същия момент във въздуха проблесна стоманена светкавица и умело хвърленият нож на Ерен удари муцуната на канима. Острието пропусна с около инч и остави само къса следа по черния нос, но въпреки това ударът се оказа фатален. Канимът трепна от внезапната болка на такова чувствително място и премереният му удар пропусна. Тави се плъзна встрани от тежката тояга, която профуча край него, и удари от рамо, разрязвайки гърлото на нападателя до самия гръбначен стълб. Смъртно раненият каним пусна тоягата и оголвайки зъби, се опита да сграбчи Тави, но той продължи да се движи напред непосредствено в тялото му, а легионерът, който го следваше, добави собствената си тежест към тласъка на Тави, точно както и човекът, който следваше него, така че общата им тежест избута канима към бойните зъбци, където легионерите събориха рейдъра от стената с безмилостна жестокост.

Тави започна да реже тежкото въже, но грубите влакна отказваха да се предадат, въпреки няколкото удара, и нов каним се хвана за горната част на стената и се издърпа нагоре. Тави отряза ръката му, предизвиквайки болезнен вик, преди нападателят да полети надолу, след което успя да пререже въжето.

Той вдигна глава точно навреме, за да види как неговите легионери накълцват и хвърлят друг каним, макар че онзи успя да посече ръката на един от ветераните със сърповидния си меч, преди да падне. Легионерите започнаха да режат останалите въжета.

Изви се вятър, после се раздаде рев и над портата разцъфна огнено цвете, а през цялото това време върху главите и раменете на алеранците се изсипваха още повече камъни.

— Ведрата! — извика Тави. — Сега!

Легионерите започнаха да грабват кофи с катран, вряла вода и горещ пясък и да ги изсипват върху главите на канимите в основата на стената, предизвиквайки още повече писъци.

Това даде на някои защитници ценни секунди, за да срежат и останалите въжета, докато стрелците получиха възможност по-точно да пускат стрели във врага и да нанесат още повече наранявания, дори преди Красус и неговите рицари да прелетят за втори път покрай стените, ослепявайки и оглушавайки нападателите с бурята, която ги придружаваше.

Бойният дух на нападателите се прекърши и те започнаха да бягат от стените, отначало колебливо, но бързо се събраха в огромна вълна. Стрелците изпращаха стрели след тях възможно най-бързо, ранявайки още повече каними, докато легионерите започнаха да крещят и да викат след тях.

Тави, без да обръща внимание на канимите, погледна покрай стените. Атаката беше отблъсната, но коства скъпо на защитниците. Падащите камъни се бяха оказали потискащо ефективни и лечителите бързаха да помогнат на ранените, които сега бяха много по-малко от мъртвите.

Кохорта новобранци се качиха по стените, движейки се без присъщата за ветераните увереност, блъскаха се с лекари и легионери и се опитваха да помагат на ранените, но на практика само пречеха.

Легионерите едва бяха удържали стената и ако не се реорганизират и не възстановят дисциплината в защитните построения по бойниците, канимите спокойно ще могат да я завладеят. В крайна сметка те вече можеха да са го направили, ако не се бяха пречупили и бяха продължили с атаката.

Прозвучаха ниските канимски рогове, привличайки поглед на Тави към армията отвъд стените. Облечените в черни брони воини се изправиха на крака и се насочиха към стените на града с обичайната си ужасяваща скорост.