Фурията на курсора

Глава 22

Час и половина преди разсъмване лейди Акватайн призова четирима Вятърни вълци — рицари-наемници, които от дълго време бяха на служба при Акватайн и бяха отговорни за много прекъснати животи.

Вероятно отговорни, твърдо си напомни Амара. Нямаше доказателства.

Амара, Бърнард, Рук и лейди Акватайн ги посрещнаха на върха на северната кула на цитаделата на Церес. Рицарите Аери и паланкинът, който носеха, се извисиха до върха на кулата, като преди това бяха прелетели над града, държейки се максимално близо до покривите.

Бяха облечени за пътуване — Амара в своите плътно прилепнали дрехи за летене и колан, Бърнард в костюм на горски човек в кафяви, зелени и сиви тонове, с прикрепени към него брадва, лък, колчан и одеяло.

Дрехите на лейди Акватайн бяха подобни на тези на Амара, но между слоевете кожа имаше пришита невероятно тънка стоманена мрежа, което осигуряваше по-добра защита на Върховната лейди. Тя също така беше взела и меч, чието използване Амара никога не бе виждала от страна на Инвидия Акватайн, с дълго и тънко острие, което изглеждаше като продължение на самата нея.

Когато паланкинът кацна, вратата се отвори и от нея се появи един от най-смъртоносните фехтовачи на света.

Алдрик Меча беше с половин глава по-висок дори от Бърнард и се движеше с някаква спокойна грация, без излишни движения. Имаше чифт мечове на колана отляво, легионерски меч и дълго острие на дуелист. По вълчи сивите му очи намериха лейди Акватайн и той я поздрави с кимване.

— Ваша светлост.

Зад него жена в бледозелена рокля ги гледаше от мястото си в каретата, красивото й, смъртно бледо лице неуловимо контрастираше с тъмната й коса и очи. Амара разпозна Одиана, друг рицар-наемник на Акватайн.

Тя наклони глава настрани, изучавайки другите, и Амара видя как роклята й пулсира и сякаш по нея се образуват водовъртежи от тъмночервени и алени цветове, след което се плъзгат по тъканта, покриваща раменете й — смущаваща гледка.

Алдрик ги гледа известно време, като същевременно не изпускаше от поглед Амара и Бърнард.

— Прекалено голям товар, милейди. Така няма да избягаме на техните рицари Аери.

Лейди Акватайн се усмихна.

— Само четирима са — каза тя на Алдрик. — Графинята и аз ще се придвижваме извън каретата. Това предложение приемливо ли е, графиньо?

Амара кимна:

— И аз така го планирах.

Алдрик се намръщи за момент, след което бавно каза:

— Това не е най-мъдрото решение, милейди.

— Ще преживея развалена прическа, благодаря — отговори тя. — Но бих искала да чуя алтернативно предложение, ако имаш такова.

— Оставете един от тях тук — веднага каза Алдрик.

— Не — каза Амара, превръщайки с тона си тази дума в заповед.

Когато лейди Акватайн не изрази несъгласието си, Алдрик се намръщи още повече.

— Заминаваме — каза лейди Акватайн, — толкова по-далеч от града, колкото е възможно за ден. Граф Калдерон, мадам Рук, моля, заемете местата си.

Бърнард погледна Амара и тя му кимна. Рук беше облечена в обикновена кафява рокля и беше променила чертите си, макар да изглеждаше, че това й коства доста повече усилия, отколкото на лейди Акватайн.

Тя все още накуцваше и изглеждаше изтощена — имаше видима липса на войнственост във външния й вид, но тя се качи на носилката, използвайки собствените си сили. Бърнард и Алдрик се обърнаха един към друг, размениха погледи, след което Алдрик леко се поклони и каза:

— Ваше превъзходителство.

Бърнард изсумтя, погледна косо към Амара и влезе в каретата. Алдрик го последва, а рицарите Аери пристегнаха ремъците към краищата на носилката и предизвиквайки неизбежните завихряния на въздуха, се издигнаха нагоре, като бавно, но сигурно започнаха да набират височина.

— Графиньо — каза лейди Акватайн, когато бяха готови да отлитат, — предполагам, че вече сте ставала свидетелка на въздушни битки.

— Да.

— А аз не — каза тя сухо. — Разбира се, решавате вие, но мисля, че аз трябва да се опитам да ни прикрия.

Амара изненадано вдигна вежди, впечатлена от поведението на горделивата Върховна лейди. Инвидия можеше да е арогантна, безмилостна, амбициозна, опасна — но не и глупава.

Предложението й си заслужаваше.

— Такъв огромен вихрен поток ще бъде трудно да се скрие.

— Всъщност е невъзможно, ако някой рицар Аери се окаже наблизо — каза лейди Акватайн. — Но мисля, че ще успея да намаля шансовете ни да бъдем видени от разстояние.

Амара кимна.

— Става. Заемете позиция отляво. Аз ще бъда отдясно.

Лейди Акватайн кимна, завърза косата си на възел и го закрепи на тила.

— Време ли е?

Амара кимна и призова Сирус, след което двете жени прекрачиха през бойните зъбци на кулата и се устремиха в предутринното небе. Два еднакви потока въздух бързо ги издигнаха.

Те лесно изпревариха бавно издигащия се паланкин и Амара зае позиция отдясно на него, между платформата и посоката, откъдето се приближаваха войските на Калар.

До изгрева на слънцето те достигнаха височина от четири хиляди фута, пейзажът под тях се превърна в широка живописна картина, всички детайли на която сякаш бяха изобразени в миниатюра.

Ако бяха продължили да се издигат и се бяха осмелили да се доверят на мощните ветрове на горните слоеве, земята под тях щеше да напомня по-скоро на одеяло, но на разсъмване Амара все още можеше да види в детайли случващото се на земята — и по-специално бежанците на път към защитените стени на Церес.

А зад тях с огромна скорост легионите на Калар маршируваха към Церес. По-голяма част от пространството все още беше покрита със сянка, но златната светлина на ранното утро вече падаше върху колоната, отразяваше се от техните щитове, шлемове и брони.

Амара вдигна ръце, насочвайки част от силите на Сирус към пречупването на светлината, в резултат на което разстилащият се под нея пейзаж можеше да се види като под лупа. С помощта на фурията дори можеше да види отделни легионери.

И двата легиона се придвижваха бързо, в подредени и равни редици — отличителен белег на опитни военни части. Това не беше незаконен легион, отглеждан тайно на диви места и възпитан от разбойници и негодници.

Това бяха редовните легиони на Калар, които градовете поддържаха от незапомнени времена. Въпреки че бяха участвали в по-малко военни действия от легионите на Севера, те все пак представляваха отлично обучена, дисциплинирана армия.

Конницата, придвижваща се до пехотата, беше много по-голяма, отколкото в редовните легиони, които като правило разполагаха с двеста и четиридесет конни единици по двата фланга. Тук, в легиона на Калар, техният брой надвишаваше обичайното вероятно три пъти, всички коне бяха високи и силни, а ездачите бяха облечени в сиво-зелените цветове на Калар.

— Вижте! — извика лейди Акватайн. — На север!

Амара погледна през рамо. Въпреки че беше много далеч, Амара успя да различи още една войска, която се насочваше към Церес от северното подножие — Легионът на короната, тръгнал да защитава града.

Амара с удоволствие отбеляза факта, че както Гай беше обещал, те бяха по-близо до Церес, отколкото южните легиони, и би трябвало да ги пресрещнат при градските стени.

След няколко мига светлината на слънцето помръкна и придоби същия червеникав оттенък като звездите.

Тревожно чувство пламна в съзнанието на Амара.

Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Веднага след като цветът на слънчевите лъчи се промени или може би защото се издигнаха малко по-високо, но в структурата на въздуха около нея настъпи фина промяна. Тя я почувства през Сирус, който стана по-неспокоен, потокът от вятър превърна треперенето му в малка треска.

Косата на тила й настръхна и Амара изведнъж съвсем отчетливо почувства, че ги наблюдават и че наблизо има нещо много недоброжелателно и имащо намерение да й навреди.

Тя се приближи до носилката и се издигна по-нагоре, за да погледне към лейди Акватайн. Лицето на Върховната лейди беше мрачно, а след като се огледа, ръката й се премести на дръжката на меча.

Тя хвърли озадачен поглед към Амара. Ревящият вятър свеждаше възможността за комуникация до нула, но лейди Акватайн сви рамене и поклати глава, давайки да се разбере, че и тя е почувствала нещо, но не знае какво е.

Бърнард показа глава от прозореца на каретата, оглеждайки се с интерес. Амара долетя по-близо и успа да чуе думите му.

— Какво става?

— Не знам.

— Жената на Алдрик получи някакъв припадък — извика Бърнард. — Свила се е на топка на пода.

Амара се намръщи, но преди да успее да отговори нещо, видя сянка, мярнала се върху преградата на каретата. Тя сложи ръка върху лицето на Бърнард и със сила го тласна обратно в каретата, използвайки възможността да се оттласне надясно.

Земята и небето се преплетоха и тя усети как намесата на нечии фурии отслаби подкрепата на Сирус. В същото време фигура, облечена в доспехи в сиво-зелената гама на Калар, се гмурна близо до нея, мечът на мъжа проблесна в червено на новата слънчева светлина.

Острието мина покрай шията на Бърнард и рицарят се опита с рязък удар да порази Амара. Тя го избягна, като рязко се издигна, и видя как вражеският рицар се оказва назад и се опитва да се измъкне от гмуркането, за да се върне към преследването.

Амара се огледа и видя още три фигури в същата броня в рамките на половин миля зад и пред платформата. В този момент тримата рицари се гмурнаха и се насочиха право към тях.

Амара призова Сирус и фуриите около нея изпищяха пронизително като крясък на обезумял ястреб, за да предупредят останалите за опасност. Тя се втурна в пространството пред платформата, така че рицарите й да я видят, след което направи няколко движения с ръце, раздавайки заповеди.

Рицарите наклониха платформата наляво и се опитаха да наберат максимална скорост. Паланкинът подскочи напред в зловещото яркочервено небе.

Щом това се случи, Амара като колибри се втурна в посока към лейди Акватайн и приближи достатъчно близо, за да говорят.

— Нападнаха ни! — извика Амара и кимна напред и назад.

Лейди Акватайн кимна рязко.

— Какво да правя?

— Поддържайте воала и се опитайте да помогнете на рицарите да носят платформата по-бързо.

— Не мога да ви помогна, графиньо, ако всичките ми усилия са насочени към поддържане на воала.

— Сега са само четирима. Но ако всеки рицар-наблюдател може да ни види на разстояние от няколко мили, ще станат четиридесет! Поддържайте воала, докато не дойдат по-близо. Имат сол. Ще се опитат да навредят на фуриите на рицарите и да свалят паланкина. Не бива да ги оставяте да се приближат толкова близко. Искам да заемете позиция над паланкина.

Лейди Акватайн кимна и се обърна в нужната посока.

— А вие къде ще бъдете?

Амара извади меча си и погледна мрачно към вражеските рицари.

— Ще се погрижа за тези, които се окажат достатъчно близко — извика тя. След това призова Сирус да се устреми нагоре, за да удари приближаващия враг по-бързо от стрела, изстреляна от лък.

Нападателите се поколебаха за миг, когато тя се втурна към тях, и Амара се възползва от тяхната грешка, като се стовари отгоре им с голяма скорост. Амара може би летеше по-бързо от всеки друг в Алера и нападателите не бяха готови за нейния бърз пробив.

Тя стигна до най-близкия, преди той да успее да извади меча си, и стабилизира потока, за да усили удара. Амара профуча покрай него и удари, стиснала с две ръце дръжката на меча си.

Целеше се в шията му, но той се наведе в последния момент и мечът удари шлема му. Здравото острие се разлетя на множество проблясващи на аленото слънце парченца.

Амара почувства изтръпване и болка в ръцете си, които за миг станаха безчувствени. Въздушният й поток опасно се поколеба и я наклони на една страна, но тя стисна зъби и възстанови равновесието си точно навреме, за да види падането на обречения рицар, който от фаталния удар беше изгубил съзнание.

Двама рицари видяха тежкото положение на своя другар и се гмурнаха надолу със скорост, увеличена от фуриите, за да го хванат, преди да падне. Но това беше почти невъзможно — едновременно да го хванеш и да спреш падането му навреме.

Минаваха скъпоценни минути за онези, които бяха на паланкина, разстоянието между тях и наблюдателите се увеличаваше и скоро воалът на лейди Акватайн надеждно ги скри от погледа.

Амара притисна изтръпналите си от удара ръце към бедрата, обърна се и се гмурна обратно към паланкина, без да изпуска от поглед придвижването на рицарите. Оттук можеше да вижда през скриващото паланкина призоваване на лейди Акватайн, въпреки че не можеше да разбере много подробности.

Това беше все едно да наблюдаваш отдалечен предмет през нагрят въздух, издигащ се над някой от язовирите на Алера, в горещ летен ден. Ако беше малко по-далече, сигурно изобщо не би видяла паланкина.

Амара тръсна глава. Въпреки че тя при нужда би могла да направи воал за себе си, за да го разшири върху някого друг, щеше да се наложи да използва всичките си способности. А воалът на лейди Акватайн беше поне двадесет пъти по-голям и в същото време тя помагаше да се поддържа потока, носещ паланкина, както и да носи себе си.

Може да нямаше подготовката или опита на Амара във въздушни битки, но това беше сериозно напомняне за възможностите, които имаше тази жена и колко опасна беше.

Нещо удари Амара отдолу, внезапен удар, от който дъхът й секна и всичко, което успя да види, беше черен тунел с яркочервено небе в края. В момента на удара тя се спускаше към паланкина и движението й надолу направи удара по-мощен, отколкото всъщност беше.

За момент тя напълно изгуби ориентация между земята и небето, но инстинктите й казваха да не спира и тя заповяда на Сирус да й придаде скорост, независимо от посоката на полета.

Тя си проправи път въпреки дезориентацията, болката в бедрото и усещането, че е в тунел, което затрудняваше дишането й, и изведнъж осъзна, че лети право нагоре, пиянски подскачайки и залитайки.

Мътно море от кървавочервени облаци неусетно ги беше обхванало с полупрозрачна мъгла.

Амара погледна през рамо и осъзна грешката си. Тя беше видяла как двамата рицари се спускат, но забрави за първия нападател, който сигурно можеше да си съперничи по скорост с Амара, след като беше успял да се издигне толкова бързо.

В момента той я атакуваше в гръб. Младеж с мътен поглед и квадратна челюст, стискащ в ръцете си един от късите тежки лъкове, изработени от дърво и желязо, които ловците в хълмистите гори и блата на южните градове предпочитаха. Между пръстите му се виждаше къса тежка стрела, тетивата беше наполовина опъната.

Тя почувства как въздухът около нея започна да пулсира и знаеше, че рицарят вече е изстрелял първата стрела и тя няма време да я избегне. Амара насочи Сирус да отблъсква стрелите и въздухът между плешките й стана твърд като лед, но стрелата удари с такава сила, че фурията не можа да поддържа нейното темпо и скоростта й падна.

Което, осъзна тя с внезапен пристъп на страх, я правеше идеална мишена.

Вражеският рицар светкавично се оказа над нея, потокът въздух, който го поддържаше, се намеси в нейния поток и Сирус затрепери още повече.

В допълнение към всичко се върна необяснимото чувство за присъствие на враждебни сили, само че сега то беше по-силно, по-отчетливо и изпълнено със злоба и омраза.

Вражеският рицар се появи над нея, потокът му изведнъж изчезна, той се обърна, отвори кожена чанта и хвърли половин фунт сол в лицето на Амара.

Поредният свистящ писък се раздаде във въздуха, този път болезнен, и солта изби от фурията облак трептящи сини искри, които очертаха за миг формата, която фурията й най-често приемаше — голям и красив боен кон, чийто крака, опашка и грива се превърнаха в плътни вълни мъгла.

Фурията се понесе нагоре, като болезнено потрепваше, болката й изпълни съзнанието на Амара и тя изведнъж почувства как хиляди тлеещи въгленчета се впиват в нея, усещането беше илюзорно, но и ужасно истинско.

С още един писък Сирус се разпръсна като облак под порив на силен вятър, бягайки от болката от контакта със солта.

И Амара остана сама.

Нейният въздушен поток изчезна.

Тя падаше.

Панически размаха ръце и крака, без никакъв контрол, като отчаяно призоваваше своята фурия. Но не успяваше нито да призове Сирус, нито да се придвижи, нито да лети.

В това време рицарят над нея накара фурията си да възстанови въздушния си поток, гмурна се след Амара и постави нова стрела на дървения лък, при което тя внезапно осъзна, че той няма намерение да я остави да се разбие.

Беше професионалист и не искаше да й остави никакъв шанс.

Искаше да е сигурен, че тя ще умре, дори и да не стигне до земята.

Амара посегна към ножа си, безполезен жест, но извивайки бедрата си, тя започна да се върти и превърта на случаен принцип, по-рязко и по-страшно от всичко, което беше преживяла досега.

Всичко проблясваше пред нея в проблясъци на размазани изображения. Земята се понесе към нея, всичките й полета и въртящи се пасища, облени от червеникавата слънчева светлина.

Алено слънце печеше отгоре й.

Вражеският рицар вдигна лъка си за финалния изстрел.

Тогава алената мъгла, през която падаха, се раздвижи.

Земя.

Небе.

Слънце.

Алената мъгла се сгъсти в десетки малки, непрозрачни облаци. От дълбините на всяко едно облаче се появиха червеникави, наподобяващи лоза израстъци, които нараснаха с ужасяващи насочени движения.

Страшен писък, подобен на който тя никога досега не беше чувала, проряза ушите й. Десетината кървави лози се стрелнаха към преследвача й.

Вражеският рицар не успя да стреля. Странните израстъци го нападнаха в широк фронт.

Рицарят изкрещя, един дълъг, непрекъснат звук на агония и ужас, след това гласът на младия мъж се задави.

Тъмните малинови облаци-хищници го заобиколиха, лозите го разкъсваха и разпарчетосваха. Крясъците му спряха.

Всичко наоколо изглеждаше замъглено петно, загубата на ориентация беше твърде голяма и тя отчаяно, безрезултатно призоваваше Сирус, после опита да се движи така, сякаш фурията й я поддържа.

Успя да забави въртенето си, но с това успехите й приключиха. Земята под нея се надигаше с огромна скорост, разтваряше огромните си обятия, за да получи тялото и кръвта й.

Сирус не можеше да й се притече на помощ.

Тя щеше да умре.

И не можеше да направи нищо.

Амара затвори очи и притисна ръце към корема си.

Нямаше да има достатъчно време дори да каже името му.

Бърнард.

И изведнъж ураганен порив на вятъра се изви и я обгърна, забавяйки падането й. Тя извика от отчаяние и страх от безпомощността си и почувства как се обръща странично, при което излезе от падането, сякаш това беше умишлено.

Земята се нахвърли върху нея и Амара падна в разорана нива. Успя да се приземи на крака и да се претърколи, гасейки силата на удара. Земята беше достатъчно рохка и мека, за да смекчи падането и като се търкаля още петдесет фута, тя спря до някакво плашило.

Лежеше на хълбок, обезкуражена, объркана, натъртена от десетките удари, получени при приземяването, посипана с пръст, мръсотия и още нещо, което вероятно беше оборски тор.

Лейди Акватайн долетя до нея и елегантно се приземи.

От облаците-хищници започна да капе рицарска кръв. Амара я изтръска на земята.

Лейди Акватайн изумено се взираше, по скулата и миглите й имаше ярки мъниста кръв.

— Графиньо? Добре ли сте?

Платформата също се приземи, Бърнард отвори вратата с пантите и хукна към Амара. Падна на колене до нея, изражение на паника беше застинало на лицето му, погледна я буквално за миг и веднага започна да проверява има ли контузии.

— Опитах се да забавя падането й — обади се лейди Акватайн. — Но въпреки това се удари силно и може да е счупила няколко кости.

Думите звучаха много приятно за Амара, въпреки че не разбираше значението им. Усети ръката на Бърнард на челото си и се усмихна.

— Добре съм, милорд — промърмори тя.

— Моля ви, графе — каза лейди Акватайн. — Позволете да помогна.

Те се суетяха над нея и това я накара да се почувства добре.

Страх, болка, ужас. Прекалено много за един ден.

На Амара й се искаше просто да си почине, да поспи. Безспорно всичко щеше да е по-добре, когато си почине.

— Костите са цели — обади се лейди Акватайн.

— Какво се случи там? — изръмжа Бърнард.

Върховната лейди вдигна поглед към червените облаци над тях.

Капчици кръв все още падаха, мънички капки в червен цвят, които доскоро бяха човек.

Тя се намръщи и смутено промърмори.

— Нямам представа.